wertyusa

В търсене на щастие

2012-02-12T15:34:00.008+02:00

Нещастна ли е птицата, която не може да лети?

Всички иделогии, с които съм се сблъсквала търсят отговор на въпроса как човек да бъде по-свободен. Индивидуално въпросът е "как мога да бъда по-щастлив човек".
Да си представим една права с два края - болка и щастие. Сега да вкараме света на един човек в тази права. Получава се начална координата, която може да е по-близка до щастието, а може да е по близка и до болката. Може да се намира точно върху щастието. Най-важна обаче е насоката, по която се тръгва. Комунист, анархист, хомосексуален... За всички е валидна тази теория. По правило човек оправдава и брани онова, което вярва, че ще го направи по-щастлив.
Но как се става щастлив? Един образ ли има щастието? Възможно ли е всеки да е щастлив по един начин?
Разбира се, че не. Еднаквото щастие означава фашизъм.
Под черупката на различието се крие в изобилие търсенето на щастие. Автономия, език, религия, сексуалност - това са все неща, които човек защитава, понеже вярва, че го го тласкат към страната на щастието.

Ако започнем търсенето на щастие от Древна Гърция: птицата е нещастна, когато не може да лети. В същия контекст човек, когато не може да мисли, е нещастен. А всеки мислещ човек ли е щастлив?
Според Аристотел човекът е функция и щастието зависи от това дали изпълнява своята функция. Каква е фунцията на човека? Например скулптурирането е функция. Т.е Аристотел казва, че когато човек изпълнява функцията си перфектно, субективното щастие се превръща в общо благо. По-просто казано: сам избери какво да станеш, но правейки избора си, бъди най-добър в избраното и така личното ти щастие ще е своеобразен източник на удоволствия и за другите. Концепцията е, че по-скоро добродетелта води към щастие. Човек трябва да води добродетелен живот и чрез функцията на мисълта да възпитава желанията си.
Накратко: за да си щастлив, трябва да си човек за пример. А може ли да си човек за пример и да си нещастен? Не може. Не може, защото Аристотел ти поставя условие да избереш онова, което те прави щастлив. Ако те кефи да обикаляш като обезумял улиците, тогава обикаляй като обезумял улиците. Точно това познание ни различава от животните. За разлика от птицата, човек може да определя коя е неговата висша функция.

С теорията на Аристотел да анализираме една емигрантка, която гледа възрастни хора в Гърция. Аристотел твърди за тази емигрантка, че да сменя дайперси я прави щастлива и започва да сменя дайперси по най-добрия начин в цяла Гърция. Като го прочетем, има логика. Сега да попитаме емигрантката. Има основно образование, в България не намира работа и е разбрала, че единственото нещо, което може да прави в чужбина е да гледа болни хора. Като я попиташ дали е щастлива, казва ти "ееееми".
Логиката ли? Тя вярва, че освен емиграция няма други възможности. Да търсим отговори при Сартр...

Тя щастлива ли е, или всичко е илюзия?

Сартр твърдейки, че човек е осъден да бъде свободен загатва за фаталистичната вяра на емигрантката. Според Сартр човекът е това, което сам направи от себе си. Суровината са обектите - те изграждат и променят човека. И тук трябва да отворя една скоба за хората, които с гордост заявяват, че не биха се променили. Това е тежка форма на имбецилност. Да, бих искала да кажа само, че е глупаво през живота си да обичаш една музика, едни ястия и да вършиш една и съща работа, но не е толкова елементрано. Това е ситуацията, когато човек иска да избяга от свободата, за която е прикован. Решението да затвориш съществуването си в клетка и да ограничиш достъпа до себе си, не винаги е повлияно от външни фактори, а напротив - както и Сартр казва, човек сам избира. Отворих скоба, но няма нужда да се затваря. Значи емигрантката е осъдила себе си да бъде болногледачка и така е очертала границите на своето съществуване. Отговорността за свободата се носи от човека, обаче за тази жена това е тежък товар за носене. Тя решава да създаде своя теория. Теорията на жертвата във форсмажорно обстоятелство. Удобна. Разбира се, това не е само екзистенциален въпрос. Единствената грешка е човек да не приеме свободата си и да мисли, че миналите събития са диктуващи. Казано по-друг начин: за да не живееш сега по начина, който искаш, доброволно ставаш детерминист.
Осъденият на свобода човек (щастливият) създава себе си отново и отново. Не става дума за естестически пресъздавания, а за онова, което най-малко се асоциира с промяна. МОРАЛЪТ. Концепцията на Сартр за морала е, че той не е сбор от правила, които определят отношението ни към заобикалящите, а лични система, чрез която човекът изгражда отношения и контактува със самия себе си. Ясно става, че не съществува шаблон за морала. Дори е грешно да бъде в единствено число думата. В този ред на мисли можем ли да кажем, че всичко е свободно? Например, че содомията е правилна? Честно, и аз все още не мога да отговоря. Сартр ни съветва да се запитаме "а ако всеки правеше така". Значи ако содомитът е привлечен сексуално от животните, всеки ще иска да е привлечен сексуално от животни, но содомитът знае, че не всеки го прави това. Определено аз не мога да го обясня добре, но познавам някого, който може...

Имануел Кант.
Кант, разглежда човека в 2 категории: 1. Човекът като естествен животински вид 2.Човекът като морално божие творение. Тук животното е лошо, богът е ок. Кант обаче има и отлични попадения, например: "ако сме роби на желанията си, значи по нищо не се различаваме от животните. Сега това да го приложим в нашия въпрос:
Содомитът няма разлика от животното (в този случай животното не прави нищо нередно с животното) НО не може да е щастлив, защото първо е човек, а според Кант човекът не е само животински вид. Имаме и друга част - божията част, която контролира животинското. В името на правилното човек се отказва от страстите. Този отказ е свободата. С други думи, ако човек свърже разума и страстите си, то може да живее правилно, което пък означава щастливо. И тук е набиващата се разлика между Кант и Аристотел. Кант отлично знае, че добродетелта при тези условия няма да подсигури щастие и затова добродетелта при Кант вече се свързва с Рая.

Накратко изводите дотук: Първо, всички сме свободни. Само не и икономически и няма нужда да задълбаваме темата за Маркс. Сартр и без това разбира съществуването марксистки (не търсете противоречие). Според Сартр ние сме си отговорни за всички решения и понеже тези решения ни променят, всеки е шеф сам на себе си. Дотук всичко е категорично. А каква е връзката на това с щастието? Ако човек не е щастлив по цял ден да гледа възрастни хора, трябва да знае, че има силата да достигне средствата, които ще го направят щастлив. Ако не вярва, че има силата - човекът е нещастен. Бих казала човекът е нещастник.
От друга страна пък Кант твърди, че човек, който слугува на желанията си с чувството, че е свободен, е нещастен. Примерно инстинктивното ти хипержелание да ядеш на всеки час. Това не е щастие, но пък и твоя апетит не вреди на другите. Време е за Джон Стюарт Мил

Теорията на Мил е, че щастието е удоволствието, а удоволствието и разума не са в непрекъсната борба. Твърди, че онзи, който е роб на желанията си постепенно се принизява и става собственик на низки чувства. Мил създава "принципът на вредата", според който принцип всеки е свободен да прави за себе си онова, което не вреди на другите, но в крайна сметка само интелигентният човек е щастлив. Много ясно, че не всеки умен човек е щастлив. На всичкото отгоре Мил прави разлика в щастието като по-висшето щастие определя като привилегия на интелектуалците и се олива.
"По-добре да бъдеш незадоволен човек, отколкото задоволена свиня". Не знам, звучи леко дръпнато и троснато. Ако питаш Ницше, всичко това е лъжа. Ако питаш мен, вярвай на Ницше.

Идеята на Ницше е, че човек никога не може да е щастлив, т.к. живее в потоянното напрежение между истината и неистината. За него моралът има две лица "морал на робите" и "морал на аристократите". Робът, за да отмъсти на гоподаря разменя местата на доброто и лошото. Онова, което се разбира като добро става лошо и обратното. Това създава вътрешна борба у индивида. Човекът, който търси щастието в доброто поведение се подвежда по лошото в крайна сметка. Тук се ражда гениалният ресентимент.
Врагът на философията Ницше казва един вид на всички мислители "вие к'во говорите напред-назад. Аз знам същината. Смирението, любовта към човека, свободната воля...всичко е лъжа. Живейте си като животни, защото и без това на този етап сте животни". Това е Ницше.

Толкова много писах и обобщението от няколко философии е, че: Желанията трябва да се проверяват от разума и така да отсеете коя е вашата функция, която с гордост бихте демонстрирали като интелигентна и висша.
Радвайте се, хранете се, правете секс. Живейте всички миговете, но не за да ги изчерпвате, а за да ги изживявате; правете нещата с отговорност, а не за да бягате от себе си и свободата си.
В противен случай не си и помисляйте да бъдете щастливи.

Какво ви наранява най-много

2012-02-11T18:22:00.003+02:00

Моят живот е пълен с въпроси, за които нямам отговор. Често си мисля дали обричам живота си на нещастие в амбицията да отговоря. Разбира се, така нещастието прелива, но когато осъзнаваш загубите, усещаш вълните на нещастие.
Помислете си дали някога може да ви хрумнат въпроси, които да съсипят живота ви. Ако оставите настрана агресията, със сигурност бихте се удавили в такива въпроси. Всъщност, ако успяваме да живеем опростената версия на живота, можем да вдишваме един свободен и щастлив въздух. Въпреки въпросите. Но дяволът казва: "Любимият ми грях е агресията"
Агресията е чувство, което погубва чара на живота и ни води към наказание. Наказанието е съжалението. Съжалението е последната дестинация, когато всичко е загубено.
Хубав съвет е да се замислите кои са въпросите, виновни за нещастието ви. Запитайте се. Ясно е какво ще се запитате простичко - коя е причината за нещастието. Питайте за какво съжалявате. Питайте, за да бъдете подготвени в посрещането на следващите въпроси.
И Ада, и Рая пре-следват въпросите. В Ада ви отнемат всички чувства и ви остават само едно чувство - съжалението. В Рая пък ви дават.
Опитайте се да отговаряте на въпросите, поставени от чувствата.
Аз? Аз знам въпросите си, но не всички. Имам толкова много въпроси без отговор, че в слабия си ум се чувствам нещастна.
И много съжалявам.
Когато се научите да чувствате, виждате и чувате, въпросите ще се размножават. Ще ви направя нещастни като ви попитам един въпрос. Чух го в една песен:
Какво ви наранява най-много?

Опиум

2012-02-06T01:02:00.005+02:00

"Човек се дрогира, защото животът е отегчителен, хорaта са досадни, няма вече толкова велики идеи, след които да вървиш, липсва подем. Сякаш слагаш преграда между себе си и живота. Единственото подходящо нещо - ако искаш да се измъкнеш интелигентно от живота - това е опиумът.

Това е интелигентна дрога. Опасна, без съмнение, но животът, който ни приближава към смъртта е не по-малко опасен. Не вярвам, че дрогата подтиква към творчество, защото тя ви пречи да пишете. Все си казваш - от утре. За поколението писатели преди нас беше алкохолът, за нас е дрогата... Ясно е, че е много трудно да си творец в една толкова еднообразна страна, където само фактът, че си индивидуалност, е вече предизивкателство към обществото.Така силно вярвам, че всеки трябва да прави каквото желае, че не мога да осъждам вземащите дрога. Когато се чувствам зле или отчаяна, ми се случва да пия. Хвърлям се към всичко, което ме прави екстравертна, към всичко, което ме тласка към другите. Уискито ви тласка към другите, а опиумът ви кара да се свиете в себе си.

Явно е, че съвременният живот е тягостен и всеки има нужда от преграда между себе си и живота. Не знам защо вкарват хората в затвора, че пушат хашиш. Това са нормални хора, които се чувстват анормално."

Франсоаз Саган

Душата не е глухоняма

2011-10-17T23:34:00.005+03:00

Смирение, мисля, че е думата.
През по-голямата част от времето възприемам живота като псевдо-имитация на любимите ми книги или филми (не съм се объркала, така мисля, не обратното) . Има малки проблясъчни моменти, когато в псевдото се ражда нещо истинско. Днес беше такъв ден. Този ден се яви като практическото потвърждение на една идея от книга, на която бях се възхитила доста. Попаднах в същата ситуация. Идеята беше, че виждаме в "инвалидите" диагнозата, лесно казваме, че някой е физически и психически негоден, но малцина са прозряли истината, че човешката душа, независимо в каква психика или тяло живее...тя остава непокътната.
Споделям този ден тук за себе си като една бележка. Искам да се връщам в това запечатано чувство, когато дребните агресивни страсти на псевдо-ежедневието се опитат да ме хванат в капан. Защото днес аз напреднах доста във възпитанието на чувствата си. Тя ми помогна.
Става въпрос за една глухоняма жена. Живее с родителите си един асоциален и беден живот. Не умее да пише, не чете, не владее езика на глухонемите. Ръцете й изглеждат мръсни, защото е белела орехи. Не се отвращавам от тези ръце. Възползвали са се от нея може би десетки пъти. Изгаврили са се с нея, защото чисто инстинктивно слабият трябва да бъде мачкан. Знам, че е плакала и се е почувствала унижена. Това, че е глухоняма не я лишава ЗА СЪЖАЛЕНИЕ от чувството на срам. Забременяла е. Започва да ражда в болница. Онази институция, която се асоциира с висша форма на хуманност я възприема като някакъв си там изрод. Знаете, когато хората са зад бюро или са облечени в униформи добиват особено самочувствие. Рутинно си свършват работата и тя бива отделена от детето си, защото детето се нуждае от специални следродилни грижи. Разбира се, никой не се занимава с това да й обясни къде е съществото, което тя 9 месеца е очаквала, носила и усещала точно под сърцето си. 3 дни е затворена в изолаторно отделение, влизат за няколко минути да й направят манипулации и си излизат. Представям си тези нейни 3 дни. Какво ли е събрала в душата си през тези 3 дни? Представям си и ми става тъжно, ядосвам се, плача. Влизала е в други стаи, сочела е там бебета и с жест показвала себе си, а другите майки погнусени, отвратени и уплашени не можели да спят после цяла нощ. Тя е представлявала заплаха за тях, понеже притежава чувства, а не притежава слух и говор. Агресията ми обаче се засилва, когато разбирам, че някакъв си персонал решава автоматично да изпрати това новородено в дом за изоставени деца с някаква си там телефонна уговорка със социалните служби. Без никакво информирано съгласие, без още родителите на тази жена да са се намесили. Да, само защото техните медицински очи възприемат глухонямата жена като едно "мучащо добиче". В тези техни очи дори няма любопитство да видят евентуално какво би било взаимоотношението между майката и детето. В този ред на мисли се чудя колко ли деца по този начин са оставени без майка и колко жени съзнателно и диктаторски са били лишени от шанса да проявят онази своя уникална майчина интимност с детето си. Колко жени с нощи се питат къде е детето им?
Душата й не е глухоняма, тя пита!
Не мога да ги опиша...с изпъчените си фигури, с незаинтересуваните си лица, със забързаните си крачки по болничните коридори, абсолютно убедени, че нещастието тях никога няма да ги сполети, богове на човешките съдби, застраховани в униформите си.
По някаква случайност или може би шах на случайността е трябвало да потвърдя на практика изградените си идеи и ценности - попаднах в тази случка. Преди месец бях прочела "Писма до Сам" на Даниел Готлиб.
Малка дигресия.
Даниел Готлиб е уважаван психолог, който в много млада възраст, вследствие на автомобилна катастрофа, остава парализиран от врата надолу. Страданията в живота му следват една ужасна хронология, в която изгубва жена си и сестра си, а единственият му внук има аутизъм. Внукът му се казва Сам, а "Писма до Сам" са възгледи за различни страници от човешкия живот, които Готлиб споделя и адресира до Сам. Този психолог, освен, че е психолог по образование през целия си живот получава емоционални провокации и удари. Ще го кажа така: ако има нещо, наречено енциклопедия на чувствата, то Дан Готлиб познава всеки ред от страниците до съвършенство. В едно от писмата си споделя за една негова пациентка-шизофреничка. Когато се е занимавал с нея все още не е бил парализиран и е работел в психиатрична клиника. Ражда се тогава дъщеря му и той решава да представи новороденото на колегите си в клиниката. Забелязва в един ъгъл шизофреничката и нейния странен поглед. Доближава се и подава бебето на нея. Последва нещо, с което аз се сблъсках днес. Прочетете него, защото аз сега едва ли ще се справя с моята случка.
Експериментирах, бях любопитна, за разлика от изтърканите емоционално. И случайностите явно експериментираха с мен. Както и да е. Държах да видя първата връзка между глухонямата (а за някои и душевно болна) майка и детето. Държах и скептиците да я видят. Бях много убедена. В главата ми естествено се въртеше Готлиб.
Тази жена имаше детски поглед, асоциалността й явно е оставила у нея онази детска наивност и чистота. Очите й се изпълниха с блясък в мига, в който зърна детско одеалце. Тя пое детето точно както едно дете би поело бебе, с плаха и трепереща неувереност, придружена с вълнение. Досега не бях виждала толкова деликатен допир, погали го с такава нежност, че май-нямам достатъчното въображение, за да мога да го сравня с нещо. Беше истинска майка, дори нещо повече. Съзерцавах проявлението на сакралност. Веднага го целуна и се разплака. В онзи момент и аз щях да направя същото, но ми се случи по-късно, когато преосмислих всичко това. Тогава бях всцепенена. Сега може да звучи много сухо, много безсмислено, но не знам какво специално се случи днес, там. Беше между тях, между една майка и едно дете. Легна си и го постави до себе си, с часове го гледаше и се смееше. Не го гледаше като играчка и кукла, аз знаех, че в онзи момент тихичко с погледа си тя прошепна на бебето, че ще го пази от всичко и всеки.
Тя се опитваше да ми обяснява или пита нещо, заболя ме, когато не успявах да я разбера. Боли ме все още днес, малко по-късно, че не мога да й обясня и аз на нея колко много ми разказа всъщност тя. Никога няма да мога да й благодаря, но тя преобърна нещо в мен. Не ме е срам, че с часове необяснимо плача. Не предполагах, че и няколко шоколадови вафли ще успеят да ме разплачат също. Родителите й, много бедни хора, днес са пропътували път и са й донесли сладки неща. Беше разпръснала шарените опаковки около себе си. Тя се радваше и ми показваше родителите си. Като децата, които се радват, че идват да ги приберат от детска градина, с гордост ми ги сочеше.
Започвам и да разбирам онова необяснимо чувство, което ме разчувства. Именно онази вродена грижа, която получаваме от близките и която даваме на близките си. Онова толкова мило и деликатно чувство...не е инстинктивна обич, нещо повече е, затова плача. Твърде истинско за тук. Необяснимо е. Трогателно е.
И май не се чувствам смирена, чувствам се наранена, защото днес емпатизирах, влязох в душата й и почувствах хладнината и презрението на другите, които не искаха да погледнат в детските й очи...там беше всичко.

Кървавите телефони

2011-10-12T18:48:00.009+03:00

Чували ли сте някога за колтан ? Със сигурност обаче сте пристрастени към мобилния си телефон. Според последно прoучване на компанията TeleNav 1/3 oт американското население предпочита да се откаже от секса за 1 седмица, отколкото от любимия си телефон, а 70 % са способни да се откажат дори от алкохола. Вие на какво сте способни?
На другия край на света над 5 милиона души са загинали, а другите всеки ден съжаляват, че са живи, за да може днес ние с часове да се колебаем на какво сме способни за нашия телефон.
Колтанът е руда, която намира широко приложение в производството на електроника и най-вече незаменим елемент в клетъчните телефони и плейстейшъните. Единствените и най-големи находища (80% от световните находища) на колтан са съсредоточени в източната част на Демократична Република Конго. Минералът е включен в кондензаторите, които регулират волтажа и съхраняват напрежението и без тази руда технически не може да съществува мобилен телефон. Равносилно е на нашата нужда от кислород.
Всеки грам поотделно допринася за продължилата 15 години гражданска война в Конго. Агресията между отделните групи нараства с агресивната ни нужда от мобилни телефони през последните години. Жертвите са 5 милиона, а над 300 000 жени и момичета са изнасилени като военно средство. През годините различни въоръжени групировки водят битки на територията на Конго. Ако сте се интересували, сигурно сте чували за гражданската война там, за бунтовниците тутси, но замисляли ли сте се за причината? Тази дълга битка там е известна като "колтановата война".
В тесните мини на дълбочина 100 метра жадни и гладни деца полагат 72 часов непрекъснат труд. След това минералът се продава на фирми, а с парите се купуват оръжия, които умножават жертвите.
Интересна и малко популярна е историята на Конго. Тя няма широк обществен отзвук, защото стереотипите нагло прошепват "канибалска гибел, не ми пука". Нали така ви учи и Холивуд? А тук за България вероятно тези деца и хора в Конго представляват за повечето ви някакви си там далечни мангали (ако така разсъждавате, не четете по-надолу, няма да се трогнете, а ще си изгубите времето). Така че - логичният, неофициален отговор се оказва, че хората са способни и да убият в името на мобилния телефон.

Белгия дава независимост на Конго през 1961 година и първият независимо избран министър-председател е Патрис Лумумба. Той е подкрепен от СССР, има афинитет към социалистическия и пан-африканския модел на управление и твърдо заявява амбицията си, че полезните изкопаеми ще бъдат употребявани изцяло за икономическите и производствени нужди на Конго. Така че, засегнатите интереси на De Beers и антикомунистическият климат на САЩ убиват още същата година Лумумба, за да дадат властта на най-известния в политическата история клептократ Мобуту Сесе Секо. Силната фигура тогава в De Beers е диамантеният лидер Морис Темпълсмен, който постига отлични бизнес- отношения с диктатора Секо, така че в продължение на 32 години населението на Конго влиза в едно жестоко и брутално експлоататорско русло. В 1997 година диктаторът умира и в създалата се ситуация САЩ, Англия и Белгия се възползват като подкрепят навлизането на военните части на Руанда, Уганда и Бруней в територията на Конго. И тогава, както днес - малко хора са знаели, че в основата на това антихуманно варварството лежи един голям технологичен интерес. Когато на ден са умирали по 40 000 души, ние сме се колебаели кой рингтон да си изберем. 80% от находищата на колтан са в Конго, така че тази страна е била точно толкова от значение за САЩ, колкото и Басра в Ирак. През 1998 килограмът от тази руда е струвал 38$, а 2000 година достига 380$ и това става причина за криза в конзолния пазар и причина милиони хора да се давят в кръв, сълзи и нещастие без дори да знаят защо.
И ако всичко това звучи прекалено нечовешко или конспиративно, на 21 октомври излиза документалният филм "Blood In The Mobile" на режисьора Франк Поулсен. Той успява да заснеме условията на труд в мините, както и цялата порочна верига от страдания до производството на нашия ултра модерен телефон.
Всяко позвъняване на телефона е ридание на едно дете (за което на вас едва ли ви пука)
След истини като тази, не искам да знам за новия ви скъп смартфон, не искам да чувам за това колко нещастен е бил денят ви днес в офиса и не искам да ме карате да вярвам, че вашият велик Бог е милостив, верен и няма да остави този, който вика за помощ.

"Седем часа разлика"

2011-09-19T12:07:00.008+03:00

Aко можеш да не пишеш, не пиши, а щом си го написал, на никого не го показвай - едно правило, което бих препоръчала на обладаните от графомания сценаристи на иначе амбициозния "7 часа разлика". Само 30 минути са нужни на един истински киноман, за да оцени този сериал като тотален крах. Първо - между това да пишеш в туитър, фейсбук или изобщо да пишеш и между това да си сценарист има една огромна разлика. Има огромна разлика и между това да си циркаджия и това да си режисьор. Защото за едно смешно риалити са нужни пари, клакьори и шутове, а за изкуството е нужен талант и интелигентен усет. Но щастливата новина е, че в изкуството бездарието изпъква ярко на фона на парите. Тъжното е, че не всеки има око да го види, но повярвайте - обективно това е провал. И по-очеизбождащ пример от "7 часа разлика" на този етап не се досещам.
Това да си първокурсник по режисура в НАТФИЗ ти дава свободата да грешиш, хабиш и създаваш евтини ленти. Но когато живееш със самочувствието на мастит режисьор, без да си бил никога режисьор и когато ни пробуташ такива ленти в праймтайм...това далеч не е невинна и простима студентска грешка. Това е жалко и дразнещо. Дори е парадоксално, защото явно са хвърлени доста средства, за да се лансира псевдо-режисьорското его на Магърдич Халваджиян, а всъщност ефектът е, че се лансира за n-ти път напънът на един откровено посредствен човек. И в този малоталантливен водевил са замесени Милена Фучеджиева и Любен Дилов-син, които с баналните и скучни диалози дооформят предначертания срив. Разбира се, аз не отричам факта, че ако имаш туитър и пишеш книги по сериали си автоматично сценарист, но все пак говорим за филмови сценарии. Фрази от сорта "К'во бе, педалче" "Споко, спокото" и шопски ударения говорят за словесна импотентност и не само за словесна, а и за интуитивна, а може би и за емпирична. Целият сценарий звучи изкуствено и си проличава, че е изграден на база виртуални проучвания. Нулево вдъхновение. Така или иначе този сценарий няма да се получи, поне да разчупят диалозите и въображението си тези сценаристи с подкрепата на една качествена марихуана и малко повече реален опит. Това ще накара сериала да достигне нулата, защото това, което аз видях по ЬTV беше с отрицателна и любителска стойност. И до такава степен приемам несериозно всичко това, че не ми се занимава да коментирам задълбочено прехвалените актьори. Но да се има предвид, че 90% от успешната роля на един актьор се изгражда от добрия сценарий, 5% от снимачните умения на режисьора и 5% талант. В този сериал актьорите страдат от тотален процентов дефицит.
Но масата, отвратена от турските сериали, шовинистично е заела ролята да превъзнася "възраждащото се българско кино", че дори не усеща в кой момент става лицемер. Обобщаващият извод е, че е пълно с едни състрадателни, мили зрители, които благонравно биха простили некадърността на режисьорите, сценаристите и актьорите, само защото се опитват да правят кино по нашите ширини. Затова няма да има никакво възраждане, защото критериите са максимално снижени, а всички, които са суууупер впечатлени от тази боза, са лесно задоволими непретенциозни зяпачи.
Така че, следващя път ще се отнеса състрадателно към невроните си и няма да дам шанс на този сериал, защото този сериал беше рекламиран цяло лято амбициозно и нахъсано, а вчера се изгаври с мен като зрител.

Една красива история

2011-09-02T07:34:00.004+03:00

Къде беше досега?! - това бе първата ми мисъл след като изгледах филма "Самотен". И не мога да не споделя добрите си впечатления. Просто този филм е отличната гарнитура за твоята вечер, за твоята бутилка вино и за емоциите ти...
Защо понякога един класически сценарий във филм ни грабва и с дни наред е като декор на иначе ежедневните ни мисли? Предполагам защото всеки намира част от себе си във филма, по-скоро ИСКА да намери тази част от филма и в живота си. Това което се случва всъщност е един ценен подарък за бедните емоционално. Подарък от наистина добри сценаристи и режисьори.
Във пъзела на социалните мрежи, изгубените идеали и агресивните Его-та има една празнина. Нарича се обич. Футуристичният човек днес иска да бъде обичан и за да бъде практичен отчаяно търси липсващата част в характера на лирически герои. Признайте си, вие нямате романтична любов, вие имате един перфектен шаблон за любов, изграден на базата на някой красив филм или роман, може би песен. И бруталната истина тук е, че режисьорът и писателят могат да направляват "живота", обаче вие не можете. Изобщо не става в едно преплетено и затлачено от битовизми ежедневие.

Животът е вечен бяг. Тичаш всеки ден, без да се спреш и да помислиш защо... нещо като кучетата, тичащи след колите...а когато колата спре и ти спираш объркан и тръгваш в друга посока. А в този обратен ход какво ли се случва с онази вяра, с която си тичал докато си преследвал?
Колкото и големи разстояния да изминаваш, стереотипът ти за голямата любов те съпътства.Гладен си за обич, преследваш я, но когато я намериш се объркваш и започваш да се отдалечаваш всячески от нея. Мислиш за себе си, за собствената си хаотична, замаяна обърканост. Колкото повече се отдалечаваш обаче, толкова по-ясно се доближаваш до онази твоя идеална представа. Най-вече потвърждаваш истинността на тази представа. Защото имаш щастието да намериш липсващата част. Но някои емоции са отпуснати единично и нещата като истинско приятелство или истинска любов започваш да ги оценяваш като такива, след като си избягал от тях.
Вече е трудно да продължиш, знаейки, че си пропилял своя единствен емоционален шанс. И всеки следващ отгчен ден шепне "никога няма да се повтори". Един притиснат човек между миналото и осакатеното бъдеще. Случва се, когато повърхностно и ненаситно изконсумираш чувствата си, когато не познаеш в онзи момент стойността на това, което си намерил. Разбира се, трябва да се продължи и започваш със счупени парчета да изграждаш рационалните си емоции за един живот, в който никога повече няма да тичаш след кола като лудо куче.
Толкова е парадоксално, в миналото си притежавал чисто и красиво чувство, което впоследствие се е превърнало в голяма, зееща рана.
Разбира се, че всичко е внушение. Може би си внушаваш, че си изживялвече истинската си любов. Кой може обективно да прецени дали е така, освен времето...единствено времето.
Така че, ако един човек продължи пътя си вътрешно болен и страдащ и не открие лек, значи наистина е изживял своя шанс. Това не е повод за самосъжаление и драми...защото както казах някои неща се отпускат еднократно, но ще добавя, че и избирателно. И ако някой разпознае себе си, нека се усмихне, макар и с лека тъга.

И сега филмът "Самотен", който ме впечатли и вдъхновни толкова, разбрах, че е станал повод много хора да се разчувстват пред екрана. Тези хора не са избраните щастливци. Съжалявам. Тези хора не са преживяли чувствата от филма. Тези хора плачат, защото виждат една красива история, в която биха искали да участват, но никога няма.
И във филмите, и в живота красивите и истински разстърсващите любови са онези "нереализираните"...не може да се опише, но наистина с няколко филма като "Issiz Ada", "Nine 1/2 Weeks", "9 songs" може да се създаде бедна представа за красотата на една такава емоция. Останалите "щастливи" и вечни любови са един битовизъм, но за съжаление повечето хора познават само това еднообразно чувство или ще го нарека навик и се задоволяват с него, и плачат от завист, гледайки филми като "Самотен"!

Aз съм капитализмът!

2011-08-29T14:16:00.006+03:00

Aз съм КапитализЪмът.
Това е моят свят, а вие сте моите роби!
Сега ме слушайте...

# Девизът е "Употребявам, ерго съществувам".

# Аз съм капитализмът и парите са мои. За да схванете това ви трябва мъничко време.

# Парите и вие сте моите играчки.

# Моите деца са банкерите.

# Всяка нощ бълнувам 3 думи "евтина" "работна" " ръка"

# Аз съм леко сляп, не знам крачките къде ме отвеждат, НО съм страхотен оратор - за мен няма неотворена врата.

# Вие искате да ме унищожите ли? Тогава вместо с кредитната карта, ще заплатите с кръвта си.

# Моля ви, вземете решение ! Или ще обичате парите, или ще мразите себе си.

# Причината, поради която мъжете не могат да са само с една жена е същата причина, поради която жените не могат да бъдат само с един чифт обувки.

# Грях е една жена да облече два пъти една дреха в рамките на седмица. Икономиката ни изисква да вземате всяка седмица по нова дреха.

# Ако носиш Burberry, ще си ослепителна.

# Ако носиш Dockers, ще си вървежен.

# Не се стеснявай да искаш назаем от мен. Спокойно, ще работиш и ще ми се отплатиш.

# Аз съм капитализмът и съм причина всеки да се страхува от загубата.

# Присмивам ви се, защото вие, хора, сте прислужници в луксозна къща, която никога няма да си купите.

# Вярвам, че обичта е необходима. Именно затова ви отнемам обичта, за да работите и да си я купите.

# Предупреждавам, че всяка друга зависимост освен консуматорската такава е грях!

# Спокоен съм, че не ми се налага да контролирам действията и думите ви. Аз контролирам мислите ви.

# Така ви устроих мислите, че в крайна сметка сега поставяте парите преди всичко.

# Ти консумираш от самия себе си и изчерпваш себе си.

# Чудя се на тези революции в Арабския свят и нарастващата анархия в Европа. Хареса ли ви новия iPhone5 btw?

# Aз съм капитализмът и ви моля да разберете, че трябва да контролирам диктаторите на евтиния петрол в Близкия Изток.

# Сладури, не можете да намерите достатъчно голяма къща за еготата си, нали?!

# Смея ви се, като ви гледам как се блъскате, но аз съм капитализмът и ви пазя от налудничави идеи.

# Трябва да ми повярвате, трябва да повярвате в силата на парите!

# Дори и един роб има стремежи да бъде най-добрият роб. Да, успях!

# Браво, много сте трудолюбиви, мои отличници. Трудът ще попречи на мисленето ви.

# Страшно се дразня, когато едно свободно общество започне да се бори за свобода и права. WTF?!

# Аз ви давам свободата да избирате м/у Пепси и Кока-Кола, за каква още свобода мечтаете?

# Аз съм капитализмът и благодарение на мен 2 милиарда са хронично гладни, а 600 милиона страдат от затлъстяване.

# Първо ви показвам колко сте грозни, после ви предлагам избор м/у козметични продукти, естетични хирурзи и фитнес центрове. Не ми благодарете, удоволствието е мое.

# Аз решавам кои деца да умират във войните.

# Да, абсолютно! И ти можеш да станеш мега богат. Имай силна вяра, никога, никога, никога не се предавай. Сега спри да мечтаеш и се връщай към работата си.

# Работи за моята система, позволявам ти в почивката да отскочиш до "Starbucks"

# Чакам ви в KFC, aко ви е писнало от McDonalds и Burger King.

# Ако детето ти плаче, доведи го в McDonalds да му дадем едно Happy Meal.

# Особен кеф ми правят играчките, които не можете да купите на децата си.

# Страшно много се кефя на бутиковите дрешки за чихуахуата. Да, знам, че в третия свят умират децагххгхглллкдллл. Извинете, сооори - не ми пука за тях!

# Знам, че сред вас има все още идеалисти. Аз съм капитализмът и искам да ви предупредя, че ще останете без приятели, идеалистчета.

# Най-добрият ви приятел трябва да е капиталът.

# Американците твърдят, че ако фашистите могат да подобрят икономическото състояние на страната с 85%, то те биха гласували за фашисти. Ето силата на капитала, деца.

# Разбира се, че ще ви позволя да се пенсионирате...НО това няма да стане преди да съм изцедил цялата ви енергия и креативност.

# Не можеш да влезеш във война с мен, защото за да се изправиш срещу мен, първо трябва да се бориш със себе си и твоите слабости.

# Дразнят ме хората, които прекалено мислят. Защо не поиграете новата игра на EA SPORTS?

# Ако още не сте се усетили, няма никаква разлика между кралете от едно време и сегашните CEO-та.

# Ако агресивно посегнете на останалите шибани идеологи, очаква ви Нобелова Награда за Мир, обещавам ви я.

# Аз съм капитализмът, а ти си чистачка на летището. Никога няма да се качиш на самолет, миличка.

# Вие сте моите сладки пуделчета и чакате уикенда и спортните мероприятия, за да повъртите малко опашки.

# Знам, че тази твоя лятна ваканция я бленуваше през цялата година.

# Можеш ли да посегнеш на единствения си дилър? Знам, че ме обичаш.

# В САЩ притежавам 140 ядрени реактора. Споко, с експлозията на един реактор нищо няма да се случи.

# Аз съм причината миналата година по това време САЩ да продаде оръжия на Саудитска Арабия за 60 милиарда долара.

# Аз продавам на Третия свят оръжия.

# Ако някъде има гражданска война, аз съм този, който доставя флаговете и протестните афиши. Има бизнес в тази работа.

# Да, Индия изчерпа подпочвените си води, но аз уважавам Coca Cola!

# Аз съм капитализмът и просто съм вече отегчен от себе си. Безнадежден съм, няма кой да ме купи из целия свят. Спасете меее!

# Вие не знаете, мишлета, че фармацевтичните компании отначало ви заразяват, а после ви продават и лекарство.

# Обожавам сливането на компании.

# Да се сливат компаниите, за да установят както си искат цените. Все пак трябва да има баланс във финансите ви.

# Супер, супер е сливането! Така силният се разраства и конкуренцията се засилва.

# Дори и най-верните социалисти обожават моя Tommy Hilfiger.

# Да ви кажа не познавам социалист, който да не е впечатлен и от Jack Daniel's.

# Аз капитализмът ви правя скъпи стоки от евтини суровини, за да не ви натежава много портфейлът, богаташчета.

# Аз капитализмът ви правя евтини стоки от евтини суровини, за да не останете и вие назад, бедняци.

# Мисля, че империалистите бомбардират някои страни, защото те...ами те просто обичат тези страни и искат да им подарят демокрация.

# Аз съм виновен за онези отсечени дръвчета, от които ви правят книги. Затова обаче ви измислих сериали, гледайте, не четете!

# Слушай Dr.House: По-малко чети, повече ТV гледай

# Няма да ви се сърдя, ако гледате Boardwalk Empire, може и Glee, също и House. Абе може всичките, само гледайте.

# Обожавам търговията с хора.

# Обожават търговията с оръжия.

# Саудитска Арабия като център на исляма с години оглавява класациите за страна с най-голям внос на оръжие. Аз съм капиталист и ви обичам, братя.

# Членката на съвета за сигурност на ООН Великобритания за 2007 е страната с най-голям внос на оръжие. Моите адмирации!

# Вие докато се опитвате да запълните лимита на кредитната си карта, аз ще направя още някоя нова ракета.

# Докато аз съм на власт няма да има никакви революции, защото всичко и всеки се купуват със сила, пари или власт.

# Не съм много доволен да ви съобщя, че масата хора са емоционално сакати и винаги търсят отговор в тото пункта.

# Не се напъвай, професорите няма да променят света. Те карат скъпи коли и спят със студентки.

# А академиците пък са заети с писането на книги, които никой няма дa прочете.

# Аз те излъгах с думата "революция", истината е в работата ти.

# Продадох оръжия и на терористичните организации и на армиите. После погледнах, те са се изтребили взаимно. Забавно!

# Събрах от вас данъци и лихви и произведох оръжия. После отидох и купих оръжия. Междувременно продадох някои и на терористичните организации.

# Забавлявам се да взривявам която и да е страна, за да демонстрирам неуспеха на демокрацията в Западна Европа.

# За мен няма разлика дали ще те убия умствено или телесно.

# За мен няма разлика между петрола и кръвта.

# Обичам ви,...докато 20 милиона деца умират от хроничен глад, вие пускате смс-и за новата супер-звезда.

# С гордост ви съобщавам, че моя бе честта да убия 1463 палестински и 124 еврейски деца.

# Аз подкрепих Осама да застане срещу гадните руснаци.

# Съветвам ви да изгорите флаговете на... или не, не. Имам идея! Започнете да произвеждате и да продавате флаговете на организации за защита на човешките права

# Ако стане така, че се изгубя, знайте, че ще се върне под формата на фашизъм и ще ви го върна тъпкано.

# Аз отговарям за твоята самооценка.

# Аз внушавам на 3-годишното ти дете, че наследството е много важно нещо.

# Имам силата да затъпя биологичните ти рефлекси, когато си в мола.

# Аз давам 60 милиарда на Уорен Бъфет и го карам да се чувства като филантропичен шизофреник.

# Аз съм онова извънземно от онзи филм, което пие кръв и пот.

# Но ти ме обичаш, защото само аз те разбирам и знам колко страдаш, че съседът ти има по-мощна кола

# Имам въпрос към някои политици: Как може да ме мразите, при условие, че ми дължите колосални суми дълг.

# Има ли по-хубаво нещо от това да си богат? Я елате да ви отпуснем още един кредит.

# Създадох си ЦРУ, за да ме пази от много мислещите философи.

# Не употребявай името ми напразно, защото MIT, CIA, MOSSAD, KGB, MI6 ще ти ... майката.

# Искаш да обиколиш света ли? Я стига, пусни си Travel Channel и си легни по-рано, защото утре е понеделник.

# Разбра ли, че без пари няма да можеш да продължиш скучния си, глупав и безсмислен живот?

# Сега престани да четеш тук толкова, излез навън малко на шопинг!

IT любOFF

2011-08-14T03:14:00.003+03:00

Мило момиче,
дойде време да ънзипна онези дълго таени в мен чувства. Ще бъда директен. Обичта ми към теб не се побира в рамове. В момента всичките ми протекшъни са в режим дисейбъл. Мигът, в който те видях за 1 път...просто се форматирах, момиче. Кешът ми спря, живея благодарение на шедоу рамовете си. Такъв системен трансфер ми приложи, че вече нито една машинна инструкция не е в състояние да ни раздели. Всички наоколо освен теб са bad command or file name. Твоят мегахерц ме възпламенява, а погледът ти ме скенва мнооого надълбоко. Доверието ми към теб е безгранично и знам, че това писмо няма да го форуъднеш на никого.
Всъщност аз искам да се оженя за теб, мило момиче. Желанието ми е да изпълним една щастлива мрежова конфигурация. TCP/IP netBEUI, IPX/SPX- абсолютно по всички протоколи си пасваме с теб. И когато решиш да създадем мрежа, ще добавим и един клиент специално за мрежите на Майкрософт. Наясно съм, че си твърде малка, но най-добрият ми приятел е страхотен хардуерен специалист, така че - ще ми помогне да се ъпгрейдна. Знам, че и ти като мен вярваш преди всичко в красотата на софтуера, отколкото в качествата на хардуера. Знаеш ли, напоследък толкова грижи полагам върху себе си, че когато се срещнем ще те шокирам като един 21 инчов плазмен екран. След това можеш да ме лепнеш на стената си дори.
Преди да се оженим, ще направим една семейна консултация с Dr. Norton, дори съм запазил вече час (да бъдеш спокойна, никога не съм имал взаимоотношения с нелицензирани софтуери).
На сватбата ни ще свири риъл плеър. Не робувам на традиции, но ако успееш да ме настъпиш първа при подписването - ТV картата е твоя, тиквичке.
Ще бъде толкова хубаво...ще си гледаме дивидита. На първата ни годишнина ще ти подаря 24 скоростна DVD записвачка. В кутийката ни с розови слотчета ще си имаме умни, малки хардчета. Ваканциите ще бъдем едни истински уиндоус иксплоуъри. Вечерите, докато гледаш Бехлюл, ще лежа до теб като едно вярно асусче. Никога няма да се включвам в слийп режим, мило. Ще се поукваме и ще си чатим до сутринта. Само да имаш предвид, че искам да обръщаш специално внимание на режимите скрийн сейвър и стендбай.
Решил съм вече как ще си обзаведем секси хола. В единия ъгъл задължително ще поставим ИМКО-то на татко, а до него фешънско в една голяма вертикална етажерка ще подрредим 5,25 инчови дискети. Самовъзхищавам се на изтънчения ми винтидж стайл...
По традиция на Нова година ще играем тетрис. Ще се развиваме, красавице, ще слагаме винаги подходящите рамове. Никога няма да се сърдя, ако даунлоудваш или копваш мои идеи, да знаеш. Обещавам ти никога да не деля сървърите на твои и мои. Всеки ще уважава сърфа на другия.
Хайде, идвай, очаква ни нещо толкова вълнуващо ! Ааах, замалко да забравя - нали помниш онзи тип, който като те сваляше ти изпрати сървъра си...хм, ами кракнах му сайта.
Тези дни очаквам доставката на пръстена от амазон. Поздрави на всички в хоум пейджа ти ! Целувам всеки твой байт. В онези твои самотни и студени нощи да знаеш, че CPU-то ми е с теб !

P.S Нито един fan не е способен да изгаси пожара в CPU-то ми. Ако не ми риплайнеш на кънекшъна ще си изтрия партишъна и ще заразя буута си

Сега можеш да затвориш това писмо...Сигурна ли си (Yes/No)

Капки ум

2011-07-31T20:25:00.006+03:00

(за преминаване в слайдовете - предпоследният forward buton или просто кликване в/у слайда)

Много дълго се чудех какъв коментар да оставя. Всъщност исках да напиша "без коментар", но от Джордж Карлин прозрях идеята, че "не коментирам" всъщност е коментар, така че...
Джордж Карлин за мен е един от титаните на стендап комедията. Много бих искала да напиша тук, че е жив класик, но за съжаление този човек вече не е сред нас. Съжаление и Джордж Карлин са несъвместими понятия, но наистина в искреното ми забавление, четейки го, попада и доза тъга. Защо хората като него са малко и защо са за малко? Отговорът е, защото са необикновени...именно.

Джордж Денис Патрик Карлин е роден през 1937 в Ню-Йорк, в семейството на ирландски католици. Баща му напуска семейството две години след раждането на Карлин. Малкият Джордж(бъдещ атеист) учи в католическо училище в Харлем, има проблеми с майка си, често бяга от дома си, а в юношеството си окончателно напуска дома, за да се запише в US Air Force като радарен техник.
През 1959 година Карлин започва да прави стендап в малък тексаски клуб и започва работа в местно радио като DJ. В годините на хипитата и бит-културата Карлин набира вече популярност и извън своята общност.
За ранните години от живота на Карлин се разказва във филма Jammin' in New York.
В края на 1960, Карлин си пуска косата дълга, слага обица на ухото си и прави първите си стъпки в телевизията. Няма начин дръзкото му поведение, съчетано с майсторски хумор и креативност да останат незабелязани. През 1972 година променя историята на американската телевизия с монолога си "Седем мръсни думи" : shit, piss, fuck, cunt, cocksucker, motherfucker и tits. Дори се повдига обвинение срещу Карлин, че накърнява морала на обществото, но именно под натиска на това общество е оправдан.
През 90-те започва да работи за Фокс Нетуърк със ситкома си "Шоуто на Джордж Карлин". В този период участва във филми и пише книги.
През 1994 получава Грами за "Най-добър комедиен албум", а след това я получава и през 2000, и 2001.
Темата за езика е водеща в творчеството му, защото както казва Карлин - алогизма и глупостта на езика пораждат алогизъм и глупост в мисленето. Тук е и проблемът с преводите на книгите му, т.к. основният източник на вдъхновението на Карлин е ангийският език: думи, фрази, поговорки и начинът, по който се говори. Затова преведените варианти са логично лоша идея или са идея, която трудно се разбира от читателите.
Джордж Карлинг е един вид проповедник, който убеждава аудиоторията си чрез хитри шеги и провокации, за които никога не сте се досещали. В списъка за най-добрите стендап-артисти Карлин заема второ място. Записва 14 пълнометражни филма, пише 7 книги, води първото издание на Saturday Night Live, снима се в киното. Никой не знае колко точно пъти се е появявал Джордж Карлин по телевизията. Легенда!

Amy Winehouse

2011-07-24T00:25:00.002+03:00

Днес в "Клуб 27" се присъедини и името на Ейми Уайнхаус. За много хора този клуб представлява сбор от ужасно пропаднали, вечно млади наркомани.
В дни като този съжалението трябва да е насочено не към Ейми Уайнхаус, а към всички онези непорочни и безгрешни душици, които категорично следват логиката, че щом взимаш наркотици, значи логично ще умреш и то съвсем заслужено. Да, критерият и задоволството на стадото относно естествения отбор, за да остане популация от праведни безгръбначни.
Безспорно наркотиците бяха част от същността на Ейми Уайнхаус. Нейната аура бе изградена от пороци. И въпреки това, тази нейна аура блестеше, защото нищо не е в състояние да обезличи истинския талант. Наркотиците изграждат личността на Ейми Уайнхаус, компонента са на колоритната й душевност.
Тя е знаела, че я очаква този изход, въпреки това - не е могла да изневери на себе си, на личността и темперамента си. Ето тук е нейната сила. Не е слаб човек, а напротив - силен, защото не е успяла да направи компромис и да се откаже от пороците. Да се откаже от себе си. Вторият шанс, новото начало е за онези, които никога няма да открият себе си в един низ от вечни компромиси и експерименти. Тя не е мекотелото, което е позволило да бъде моделирано по шаблон.
Възхищавам се на хората, които се вслушват и следват гласовете на своите желания. Всички останали са лицемери, но пък щастливци в своята скучна подчиненост.
Учудващо, но намирам тази смърт за достойна. Чрез наркотиците и алкохола тя е бягала, докато стигне до задънена улица. Именно там в този момент е застанала срещу страховете, проблемите и всички трудности. Някои никога не успяват да направят това, някои го правят късно, тя е била чувствителна да го направи твърде рано и да намери своя начин. Един смел път от малките дози умирания всеки ден до сблъсъка с една истинска смърт.

Дистопични мисли

2011-07-12T22:45:00.004+03:00

Не съм от големите привърженици на фантастиката, но винаги съм подкрепяла тезата, че ни очаква едно тъмно бъдеще. Разбира се, за това са виновни и малкото книги и филми, които са ме впечатлили. Наскоро гледах отново филма The Road и чувството ми беше както и преди. Да, предначертано ни е едно бъдеще, което се вписва в моите мечти.
[Уникално е обаче как книгите и филмите обработват човешките представи и им придават чудновата форма].
Темата не е за актьорите, костюмите, режисурата. Онова, за което си мисля е унищоженият, опустошен свят. Самата идея, че може да ни очаква едно бъдеще без технологии, политика, власт, религия, пари.
Как е възможно?
Сценарият е лесен - природно бедствие, ядрена експлозия, епидемии, войни. Всички тези страшни събития поотделно притежават нужната сила и власт, за да се постави началото. За да се постави краят.
Интересен ми е този експеримент: аз в един унищожен свят. Звучи налудничаво, но това е особена нагласа. Без да се налага да работя, без да съм поредната отливка по нечий калъп, без да се налага да умирам всеки ден, за да оцелявам, без да плащам лихвите на малките удоволствия от живота.
Дали дистопичният живот е по-непривлекателен от живота ни днес?
Ето едно сравнение м/у Mad Max, The Road, I Am Legend, Waterworld и светът днес. Във филмите, които изброих има една допирна точка - лошите хора. Днес тези хора няма ли ги? В нашето време липсва ли онзи лош човек, който съществува, разкъсвайки чуждата плът? Днес ние не сме канибали, но плътта е валутна единица, която ни е така нужна. И в дистопичния свят оцеляването е свързано с осигуряване на храна, в нашия свят - това е перпетуум мобиле на всяко действие. Мизерно живеят хората там, ние също. Техните лица са мръсни, на нас - душите. Всъщност немарливостта е онова нещо, което не ни позволява да си признаем, че днес, ние живеем в една дистопия. Нашата девалвация обаче не е видима, тя е опакована в привидна красота, суета и динамика, плътно напудрена с бутиково лицемерие.
Няма смисъл да удължавам. Както се подразбира, леко съм объркана. В крайна сметка, хората днес са като излезли от историята на Азимов "SILLY ASSES". Амбицията им е да затрият света. Иска ми се да се родя отново в началото на края.
"Цивилизацията е чудовище, останало само с един зъб".

Черната дупка

2011-06-18T09:38:00.005+03:00

Това видео съдържа цяла една дълга философска история, поместена само в около 2 минути и половина.
Виждаме един изморен офис служител, останал до късно на работа. Изведнъж от копирната машина излиза странно копие с черна дупка. Неосъзнавайки какво се случва човекът оставя тази хартия настрани, но след броени секунди случайността му помага да открие необикновените й качества. Черната дупка притежава уникалното пропускливо свойство. Човекът решава веднага да изпробва чудото върху вендинг автомата. След тази аванта по изражението му установяваме, че се чуди в каква по-тарикатска ситуация да приложи черната дупка. Дотук идеята за черната дупка изглежда нещо много забавно. Кой ли не иска да притежава подобно нещо? Фантастична вратичка. В действителност това е фикция. В разказите обаче подобни измислици не ни смущават, а ни карат с интерес да проследим историята до края. Това е така, т.к. има едно неписано правило м/у нас и автора. Той ни казва хипотетично да приемем, че съществува това чудо, а ние казваме - ок, има го...и така интересът ни бива провокиран.
Истинска мисловна провокация. Създателят на това видео с всичките стъпки до вендинг автомата цели да ни покаже магията на черната дупка, но ние не се усещаме, че това е и един вид кражба, нали.
След малкото безплатно удоволствие на героя му хрумва, че може да използва черната дупка, за да се порови в сейфа с парите. И така логично започва изпразването на сейфа с многото пари. Граби всичко, но последната връзка банкноти се оказва недостъпни, затова мъжът се "гмурва" изцяло вътре в сейфа и...финал: хартията с черната дупка пада, крадецът остава вътре в касата. Фантастичен елемент, съдържащ в себе си един от 10-те смъртни гряха. Обаче кое е онова, което се наказва в този случай? Кражбата ли? Не! Наказва се алчността. Това е главната причина този край да е толкова интересен. Ако "справедливостта" беше заради самата кражба, това видео нямаше да е толкова интригуващо. И без това всички знаем колко лошо нещо е да се краде, но и при вендинг автомата, и при сейфа, зрителят не си казва "О, колко неморална постъпка"...Точно обратното, ние също се кефим на това откритие. Разбира се, за какво иначе е бил този шанс, ако не се възползва героят от него. И така започваме да се идентифицираме с офис служителя. В самия край обаче го псуваме и се откъсваме от него. Точно това е моментът, в който зрителите си задаваме въпроса "ако бях аз, дали...". Уникалността на клипчето е именно тук: показва едно основно човешко качество, което не зависи нито от времето, нито от пространството. Това човешко качество е сякаш архетипно заложено в мозъка. Качеството се нарича алчност.
Видеото е поучително, защото използва метода на въздействие чрез един единствен елемент. Наистина, този единствен елемент алчността изпълнява функцията си успешно, за да се превърне в символ.
"Играта блокира, когато искаш да надхитриш машината - TILT!"

Забавна социология

2011-06-09T00:39:00.016+03:00

Тази книга, за която пиша, до ден днешен представлява (може би) най-впечатляващото социологическо проучване върху американското общество. Забавното е, че в книжарниците книгата се намира в отдела "сатира", а не "социология". Сигурно с право, защото карикатурите на Джулс Файфър наистина гарантират и много усмивки. Първо те карат да се усмихнеш, а след известно време усмивката отстъпва място на размисъла.
В широк смисъл се разглежда постиндустриалното общество и по-скоро американското.
Социологията е част от социологичните науки, а карикатурата е клон от пластичните изкуства. На пръв поглед изглежда невъзможна една такава симбиоза между изкуство и суха статистика, но майсторското им смесване в тази книга доказва, че експериментът на Файфър е повече от успешен.
Карикатурата още с възникването си е била насочена към хората, т.е. ние хората със своя бит сме главна муза на кариакатурата. Ако пък карикатуристите използват животни, то те ги олицетворяват, влагат в тях нашите качества и така отново се изобразяват хората. Точно в тази връзка карикатурата е много близка и до две други дисциплини, занимаващи се с човека: философията и историята. Например, политическите карикатури използват историята, а философските проблеми биват представяни по един привлекателен начин.
И социологията е близка до карикатурата, защото представяйки човека, карикатурата не го разграничава от неговата социална среда. Всеки карикатурист се вдъхновява от социалния климат на своята среда/общество. Ярки примери са Уилям Хогарт, който саркастично изобразява нравите на висшето английско общество през 18 век; по- близък до съвремието пък е Жан Жак Семпе, който използва в карикатурите си прехода на френската буржоа от индустриално в постиндустриално общество. Файфър пък е един съвременен карикатурист, който е успял да улови синтеза между социологичната атмосфера днес и карикатурата. В своите карикатури той прави анализ на американското общество след Втората световна война. На фона на Айзенхауер, Джонсън, Картър и др., събиията от '68, Кубинската ракетна криза, Виетнамската война и т.н. Файфър осмива обществото си. Но анализите на Файфър не се изчерпват само с американските проблеми. Неговата решителен и безкомпромисен молив обхваща и един световен мащаб. Тази книга засяга всеки отделен индивид, който е смачкан или се моли да не бъде смачкан от скоростта на капитализма.
Властта, която е много важно понятие на социологията има различни лица в различните общности. За това ще спомена известния социолог Джанфранко Поджи, който пише, че има 4 вида власт: политическа, идеологическа, икономическа и военна. Файфър ни забавлява поотделно със всичките от тези изоброени типове мощ.

Файфър показва как политическата власт остава все пак безсмислена пред човешките чувства.

Важна тема е и идеологическата ерозия. Бодрияр използва понятието "стимулация" и смята, че много често човек търси щастие именно чрез симулация и имитация на реалността, а не чрез досега със самата нея. Цитирам Бодияр, защото го асоциирам с една от карикатурите на Файфър:

Идеологическата власт се проявява като (или по-точно може би е еквивалент на) религиозната власт.
Файфър демонстрира насмешката си чрез един монах, който очаква второто томче на Библията.

Що се отнася до икономическата и военната сили - съответно те са в ръцете на капиталистите и армията. В съвременното американско общество икономическата сила се определя от капиталистическата система.

... в основата на тази система са залегнали две основни движещи сили: алчност и завист.

А колкото до военната сила, макар и да бъде свързвана с дисциплина и чест, то понякога и тази сила има своите провали. Най-добрият пример от Файфър е една история, наречена "Мунро" Тук се разказва за войната на едно четиригодишно дете, което иска да се спаси.

Обобщение, че всички тези власти са отчайващи

В карикатурите на Джулс Файфър намират място много различни характери, но с времето някои точно определни типове се утвърждават в творчеството му.

Интересна е карикатурата "Танц за пролет" от 1957.
Първо, виждаме една фина и изискана жена., която танцува за пролет, но за съжаление предизвиква сняг. Още тук излиза характерът на танцьорката. Тя е добронамерена и танцува за един по-добър свят. За съжаление истинското лице на модерния свят я разочарова всеки път. Всъщност само на пръв поглед тази танцьорка изглежда победена и сломена, но истината е, че тя е бунтар.
Танцувайки, тя се бори със статуквото. Файфър споделя, че тази танцьорка е една специална за него жена от реалността.

Уникалният талант на Файфър се изразява в това, че той представя дълбоките проблеми с едни семпли фигури. Има известно взаимстване сякаш от Роден и Матис. Мисля, че карикатурите на Файфър съдържат много мощна композиция, съчетана с отлично владеене на светлосянката, анатомията и много фин усет за движението. Карикатурите му с "танцьорките" са най-добър пример за това негово майсторство.
Неговият талант е така да се каже "отлежал" с времето. Той споделя, че се е вдъхновявал от аниматорите Уилиям Стайг и Робърт Осбърн и се е учел от Уил Айснър.
Джулс Файфър не използва заден план. Това не се дължи на пренебрегване, липса на усет или мързел. Обяснението се крие във връзката му с театралното изкуство, защото той е и сценарист. Хуморът му се изразява чрез монолози или диалози, а драматизмът е представен изцяло от жестове и мимики. Точно по този уникален начин на преден план излизат характерите на фигурите, които изобразява. Определено има резон в неизползването на заден план, защото по този начин вниманието от личността не се отклонява. И като споменах театър, в карикатурите му прожекторът е насочен към човека, а декорът е минимален и дори излишен.
Файфър е успял да се докосне и до литературата. Автор е на 2 романа: "Harry: The Rat with Women" и "Ackroyd". Името му се свързва и с детски книги, така че е вдъхновител и на децата.
Естествено, обществoто, което осмива го и отегчава. Може би затова вече Файфър не твори. Взема това решение през 2000 по време на биткта м/у Буш и Гор. Въпреки своя отказ, неговата "танцьорка" винаги продължава да танцува против хегемонията (във всичките й разновидности). Без съмнение докато тя танцува, пролетта е с идея по-близо...

Schizo

2011-06-08T01:34:00.027+03:00

Щастието е сподвижник и приятел

2011-04-11T23:33:00.005+03:00

Търсенето на щастието е безкрайно. Като символ на щастието е търсенето на синьото цвете в немската митология [Новалис]. Намирането на синьото цвете е аналогично на пълното сбъдване на намеренията. Човек търси и до ден днешен още не е намерил синьото цвете, може би това означава само, че той невинаги е търсил на правилното място. Ще стане ли търсенето безкрайно? Вътре в тази рамка на мислене не е възможно въобще да няма синьо цвете. Трябва ли само да се мечтае за синьото цвете? Не - човек трябва да го търси.
Щастлив ли е човек, ако не знае това и не се обръща непрекъснато назад? Не е ли най-добрата щастлива идея тази да нямаме идея за щастието?
Щастието е нещото, което изпитваме, една душевна реалност у нас. Желанието да се повторят приятните преживявания е естествено. Но аз не бива да се напрягам твърде много, не желая конвулсивно да постигна щастието. "Който стои винаги на върховете на пръстите на краката си, той не стои добре." - казва Лао Дзъ
Аз ходя през поляна с цветя, аз виждам и мириша ухаещи цветя, чувам жуженето на насекомите, чувствам топлия лек вятър. Това може да предизвика у мен състояние на щастие. Да, определено в хода на дадена дейност щастието се поставя като сподвижник, като приятел. Човек върши нещо и докато чете, пише, играе - от това се чувства щастлив.

Либийският въпрос

2011-02-24T19:00:00.013+02:00

"Добро утро, бих искала да задам следния въпрос: колко струва на данъкоплатеца второто излитане на самолета, за да се върне само с един единствен българин"

24.02.2011, една скудоумна зрителка на "Здравей, България"

Не обичам стереотипите, не обичам тесногръдието и искрено ненавиждам онази желязна рамка, която отляво-отдясно-отгоре-отдолу притиска съзнанието. Нашето общество рамкирано ли е? (рамкирано е синоним на ограничено, обаче ограничено във всички смисли и да...онзи обидния смисъл също)? Не знам - мисля си, а фактите поднасят откровено гаден отговор. А аз съжалявам и хиляди пъти не искам да повярвам; отричам. Понеже съм от щастливите open-minded персони се успокоявам с вроденото си въззрение, че общият знаменател не е критерий и все пак е най-малък. Е, да, ама не.
Аз ще продължа с вярата си, че важен е индивидът и понятие като "национална черта" не съществува. Но ранобудни госпожи, като цитираната по-горе, никога няма да спрат да ме разочароват. Медиите като главен фактор също.
Манталитетът на хора като тази жена са убийци. Манталитет - убиец, манталитет -мултиплицируем, манталитет-епидемиологичен. Тази зрителка ако притежава Ноев ковчег, тя ще го остави празен, но овонен в същото време със стереотип и простотия:
"Щом не си от моите, значи спасявай се! К'во ше си хабя аз ресурсите"?!
Никога не търся вината. Пази Боже да съдя. Но причините ги търся. Госпожата не е виновна - тя е причина, постпродукт от/на собствения си мироглед. Но фаталното е, че подобни мирогледи са се разпръснали из медиите. Днес например имаме велика новина, че либийски предател обявява за виновен Кадафи относно заразата на децата със СПИН. Това е водеща новина навсякъде. Ур-а-а-а-а, ръцете на Пилатчо са стерилно чисти. Чисти сме, ние сме невинни. Айде, честито...R.I.P, дечица, ама не сме ние, не сме...
Нали така, госпожо зрител на НоваТВ? Майната му на спинозния Вуте!
Значи, не мога да кажа, че медиите (споко де, нали медите не сме ние като общество, а?) та...медиите, не мога да кажа, че гледат У чуждата паница. Ами, нямат такъв порок! Не, те са съсредоточени в своя си буламач, опитвайки се да му изчистят имиджа. И сега за какъв имидж става въпрос -> класическия шопски имидж:
Терористичен акт в Домодедово - НЯМА ЗАГИНАЛИ БЪЛГАРИ
Бунтове в Либия - НЯМА ЗАГИНАЛИ БЪЛГАРИ
Размирици в Египет - НЯМА ЗАГИНАЛИ БЪЛГАРИ
Списъкът е трагично дълъг, но след тирето винаги е подчертано от каква националност няма/има загинали. Ето, за това говорим и съм сигурна, че има хора, които не откриват нищо смущаващо в такива изявления, а известно успокоение, че ниЙ сме си добре.
Няма такова понятие като Weltschmerzen (мирова скръб), а драмата си има граници. Хората ни делят граници. Емоциите ни са в граници. 1,000 загинали либийци - но не това е водещото, а нашият Ноев самолет. 500 деца, обречени на терминална смърт и нито един журналист до ден днешен не направи и един репортаж поне за едно от тези деца. Всичко е просто статистика, цифрички. Болният генотип на Сталин е жив и в нашата епоха, и в нашите ширини, моите ширини, които всеки ден се опитват да ме стесняват...
Някой попита има ли и каква е разликата между национализъм и патриотиъм. А аз ще попитам и ще добавя има ли разлика изобщо между национализъм, патриотизъм и еснафщина? Едно е сигурно за мен - тези величави думи ги разбираме погрешно, оттам и действията ни ни отдалечават от глобализацията, а глобализацията, освен политика и икономика, обединява в себе си и понятието ВЧУВСТВИЕ.
Знаете ли, понякога предпочитам онези истински, първични емоции на хората да бъдат заменени с лицемерие. Красиво лицемерие избирам пред грозни предразсъдъци и жалък страх, а много съжалявам, че съм заставена да правя избор между такива варианти.
Искам за финал да "светна" и успокоя всички притеснени "националисти" относно "опасната" емигрантска вълна, която на "талази" ще се изсипе в милата на родина и ще застрашат националната ни сигурност. Споко, споко - затъпете първичния си страх и отстъпете място на мисълта. Либийците и египтяните се борят за държавата, в която живеят и работят. Те се борят за държавата и политиката, в която искат да участват. Те не са мишките, които ще избягат от наводнението, а по-скоро ще наводнят с кръвта си страната, в която живеят. Логично, нали? Също така, мили уплашени сънародници, тези хора имаха опция през всичките си потиснати диктаторски години да избягат и да създадат "черната" емигрантска вълна, от която ние така се боим. Но виждате какво се случва - тези хора не тръгват да се спасяват, а спасяват държавата си и градят история. Така че, пак СПОКО - нЕма да ни завладеят арабите.

Blue Valentine

2011-02-15T05:36:00.003+02:00

Някои хора в младостта си могат категорично да заявят "Аз няма да се оженя/омъжа". Най-универсално ще прозвучи естествено Never say never.
Колкото и пъти да си повтарям Never say never този филм ме накара да се замисля за брака и наистина, представете си една вана, в която водата бавно изтива. Ето, това е бракът.
Blue Valentine на Дерек Сианфранс e eдин от най-впечатляващите филми в последно време. Има такива филми, които ти подсказват че са специални още в първите минути. Това не е романтична драма или романтична комедия, които ще оставят у зрителя приятно чувство и замъглени представи за чувствата. Филмът е потискащ и няма развитие, няма история, а една проста действителност с очакван край.
Не става въпрос за любовна история, защото това не е любов а нужда. Жената има нужда от помощ, а мъжът има нужда да обича някого. Проследяваме последните дни от края на една връзка на фона на спомени от началото, като контрастът между двата периода е много остър.

"Мисля, че мъжете сме по-романтични от жените. Когато тръгнем да се женим, ние се женим за едно момиче, защото сме постоянни през цялото време, докато срещнем момичето и си казваме, че ще сме идиоти, ако не вземем това момиче, тя е страхотна. При момичетата изглежда е различно, те просто избират най-добрия вариант...О, той има добра работа. Знаеш, те прекарват целия си живот в търсене на Принца и в крайна сметка се омъжват за човека, който има добра работа и ще си стои с тях".

Ако трябва да се извадя поука, то тя се крие в горния цитат от филма. Всички онези феминистични въжделения на жените са глупости и измислици. Жените не искат да са на равна нога, права, възнаграждения и прочие прищявки, обединени под знака "гордост". Напротив, жените с цялото си съзнание искат мъжете да работят като волове, да печелят парите и да понясят всичко на своите плещи. Повечето жени са Синди. Те градят живота си върху фикции и после, за да измият обърканата си съвест, започват да обвиняват другите. На тяхната манипулация няма как да издържи невинен, наивен и влюбен "глупак", така че те просто обръщат гръб и си тръгват. Обръщането на гръб е психически, а що се отнася до чисто физическото обръщане - това се оказва една позакъсняла искреност.
След този филм със сигурност ще има защитници на Синди, ще има защитници и на Дийн, защото всеки ще търси отговор на въпроса кой от тях двамата е виновен за края. И двамата мисля, а в крайна сметка - нито един. Но все пак съм за Дийн и съм убедена, че измаменият, използваният и захвърленият е именно той.
Blue Valentine е класика, защото добре илюстрира факта, че в една връзка винаги единият дава повече. Това е историята на Дийн, който се опитва да спаси или по-скоро да създаде чувствата, от които се нуждае.