Karma Police

- Искало ли ти се е да повърнеш мозъка си, бро? Кажи им на бара да пуснат Karma Police, плийз, плийз, плийз...
- К'во ти става пак? С теб не може да се пие като хората, всичко правиш в твой цирк. Събери се малко бе, човече, събери се!
- Окей, какво се палиш? Нали искаше да говорим за екзистенциализъм, важни работи... Ама кажи честно, защо живеем?
- Оф, писна ми от теб.

Пак ме зарязаха. Не понасят поетичните ми колебания хората. Когато ме зарежат приятели, изпадам в меланхолия. А когато съм в меланхолия, тръгвам да говоря с непознати, които бързо ми стават приятели, за да ме зарежат.
Излязох от бара, времето беше напушено с нещо скучно. Улиците мълчаха ограбени. Умората на нощните светлини ме ограбваше и мен. Попаднах на сянката си. Уплаших се. Сянката ми искаше да ме нападне. Какъв е този живот, по дяволите, в който собствената ти сянка е твой враг? Що за свинщина?! Мозъкът ми започна да възпроизвежда Гаспар Ное червено. Тарантино се задаваше да помага на откачената ми сянка с кетчуп и катана. В главата ми влезе Wolf At The Door. Вече не бях сама, имах си песен на Рейдиохед. Това беше толкова у дома... Под една улична лампа забелязах малка кибритопродавачка. Беше облечена в палто, може би от щастливи видри или опосуми и пушеше. В краката ѝ бяха разхвърляни мокрите кутийки кибрит. От това родителско безобразие щеше да излезе много лайкван морален диспут във Фейсбук, обаче ако си спомняте, моят проблем беше да си повърна мозъка и не ми беше до лайкове.
Доближих  малката кибритопродавачка.
- Бунтът ти е красив, малка кибритопродавачке. Палтото ти също и не му прилича да държиш цигарата си така като момче. Мога да ти покажа как се държи цигара като София Лорен, която иска да запали Рим.
Момиченцето ме погледа с пренебрежителен гримиран поглед и с леко топъл заради цигарата глас ме попита:
- Какво искаш?
Нормално. В този живот всеки иска нещо. Ако не искаш нещо си по-подло влечуго от искащото нещо влечуго... Защото преебахме взаимоотношенията. Нормално.
- Нищо, да повърна мозъка си, дете на царевицата.
- Абе я се разкарай - отсече и хвърли цигарата си. Като момче. Като приятел.
Да се разкарва човек е свежа работа, затова се зарадвах на съвета, изкозирувах и продължих по улицата.
Според мен улиците, които не водят към морето, не струват. Според мен хората не са според мен. Според мен аз не съм според мен...
Събудих се в началото на плажа от сутрешна хлад - онази лятна утринна хлад, която е заредена едновременно с оптимизъм и мрачно напрежение. Няколко лица над мен гледаха странно, но мълчаха като много почтени сутрешни люде, закусили много почтени сутрешни неща. После някой се престраши и констатира тлъсто:
- Слободия му се вика на това! Слободия...