Лъжата като право, социална отговорност и неизбежност

Какво е лъжата? Без да искам да давам определения, първо ще се опитам да разбера характера на лъжата.
На пръв поглед изглежда лесно да се каже какво е лъжа. За да бъде едно нещо лъжа, преди всичко то трябва да може да бъде вярно и грешно, т.е. репрезентируемо и в същото време да може да бъде подкрепено с твърдения. Бързам да отбележа, че не е непременно задължително твърдението да идва с доказателство, защото в повечето случаи твърденията могат да бъдат представени/внушени като истина с малко думи, цитати или картини. Ще се спра на лъжите, които се задвижват от твърдения, т.к. те са най-често срещаният вид лъжи.
Казаното/представеното е лъжа, когато според времето и интуицията в това време не съвпада с истината. Ако нещо, казано с намерение да е лъжа, случайно излезе истина, то губи качеството си. Например когато искате да объркате и излъжете някого и му кажете, че е спечелил от лотарията, а всъщност той наистина е спечелил, но вие не го знаете, то вече лъжата, изречена с намерение за лъжа, не е лъжа. Т.е. за да бъде едно нещо грешно не означава то непременно да има само грешно съдържание. Едно твърдение с грешно съдържание, представено за истина е лъжа. Едно твърдение с правилно съдържание, представено за лъжа, също е лъжа. Значи казаното/представеното не е лъжа, само защото носи грешна информация. Лъжата е лъжа, защото стойността на вярното съдържание в твърдението не издържа пред интуитивната истина. Лъжата ни кара да наричаме правилното грешно и грешното правилно.
Толкова ли е лесно да се определи лъжата? Всичко ли, което съвпада с горната ми формула е лъжа? Аз вярвам. Дори илюзията съвпада. И плюс това илюзията е много по-лесна и приятна тема. В илюзията няма лъжи и по-точно няма го съзнанието за лъжа. 
Който лъже, поднася информация със съзнанието, че лъже. Тук има един важен момент. В това, което наричаме лъжа освен съзнателното представяне на грешното за истина трябва ли да има и лошо намерение? За да бъде казаното лъжа трябва ли да се цели измама? Тук за съжаление трябва да се отдели внимание и на клишето "бяла лъжа"... При белите лъжи съзнателно се казва лъжа без намерение за измама, а желание да се избегне лоша последица. Разбира се някой излъган с бяла лъжа може да се ядоса и почувства измамен, но това е преувеличено, т.к. в такъв случай обвинението "измамен съм с бяла лъжа" би означавало, че измамата е просто съзнателна лъжа, без намерение. Да си представим ситуация в която човек съзнателно лъже някого, защото е под заплаха (например с опрян в главата пистолет). Тук човекът не само, че няма намерение да измами, но и всъщност не мами никого. Защото в такава ситуация и самият той е посредник. Той е точно толкова невинен, колкото и този, на когото казва лъжата. Но все пак лъже, нали? Решението е да се прави разлика между принудеността да не се казва истината и това да не се казва истината с намерение за измама т.е. категорична разлика между лъжи с и без намерение за измама. Не би трябвало намерението за измама да е задължително условие за лъжа.

След уточнението на характера на лъжата, в този текст ще разгледам накратко и функциите ѝ в следния ред:

1.Лъжата и ролята ѝ в отношенията между индивид и общество
2.Лъжата като социална отговорност
3.Епистемологичната слабост на "познатото като истина"

1.
Дали лъжата е човешко право и дали е допустима е отговор, търсен много дълго от литературата. Но литературата, която имаме днес не е актуална, т.к. не познава постмодернизма. Това е сериозен недъг - модернизма коренно променя взаимоотношенията между индивида и обществото, така че индивидът за да се изгради, предпази и развие, влиза с обществото в парадоксална връзка. От една страна индивидът има отчаяна нужда от обществото, но от друга му се налага да постави граница, за да запази личното до степен да го изтрие. Тези граници днес се поставят с индивидуални стратегии и с любезното съдействие на социалните мрежи.
От Просвещението насам това, което движи обществените взаимоотношения е "волята за знание" - Фуко.
В Древна Гърция домът е мястото, където човек живее личния си живот, но там винаги липсва нещо - обществото. Обществото, където е себе си и показва себе си. Домът в Елада е необходим на човека, за да си почине от очите на другите преди да излезе и да бъде (себе си) в полиса. В онези времена частната собственост е място, за което Хана Арендт пише: "единственото сигурно място, където да се избяга от обществения свят и не само от случващото се от света, но и бягство от това да бъдеш видян и чут в този свят."
Пуфендорф и Джон Лок отварят нов свят за модерните либерали, като разглеждат частната собственост като фундамент на свободата.
В Просвещението хората се събуждат в свят, в който неприкосновеността на личното е било изкоренено. Сексуалностите, лудостите и болестите на индивида са били доскоро преследвани. Преследвани не само от държавата; слоеве общество мобилизирани са чертали карти на "гори, в които не е влизала брадва". От една страна индивидът не може да избяга от представите за нормалност на обществото, но от друга страна вече се опитва да създава място, където да скрие личното и да остане със себе си.
Правото на личен живот може да се разглежда като морално право, защото морално право е човек да се създава и да пази създадената си личност. Това е предпоставка на личния живот.
Противопоставят се правото на социума да знае и правото на индивида да бъде незнаен.
Тук трябва да се внимава с границите и гледната точка. Когато хората създадат общност от свои правила, съвсем нормално ще е да го бранят и ще искат да знаят всичко за отделната личност, а от другата страна какво остава от личност без личност?
Днес е трудно да се опазят от погледи границите на личното. Днес очите са невероятно нараснали и преследват лудо забавлението си. И не, не гледаме живота на хората, естетизиран като във филм. Гледаме се с удоволствие, което пораждат гнусните неща. Като филм на Пазолини. Като филм на пукащи се асбцеси в Youtube.
Тук идва лъжата като оръжие. Индивидът, който не може да запази своя свят, т.е. собствената си личност от тези очи, първично иска да лъже. Съществуването е предикат. Кант може да мисли, каквото желае.

2. 
Свят без лъжа
Безспорно свят без лъжи би бил много по-лесен - смисълът на всички думи е еквивалентен на номиналния им смисъл, което ще спести време и енергия. Тази улесненост обаче винаги ще напомня за нещо липсващо. Играта.
Играта ни е научила от криеницата, флирта до покера за характера на истината. Истината може да принадлежи на никого, може да променя себе си, за да пасва на обстоятелствата.
Съвсем нормално е да се лъже в играта - ако ви повярват, ще спечелите, ако пък не ви повярват, по принцип нищо няма да се случи.
Лъжата е естествена част от играта и за неспособният лъжец наказанието е да остане извън играта.
Като форма на игра изкуството също се базира на лъжата. Възможна е дори и във фотографията и архитектурата. където може да решиш какво да покажеш и какво да скриеш. За киното и театърът знаем, че са изкуство, което не е истина, но се състои от лъжи, които се правят на истина. Литературата не се нуждае от доказване на лъжите си, но ще дойде на помощ по-надолу с една книга, в която има всичко, за малко и истина...
Всъщност играта не е област, ограничена от категорични граници. Тя се повява в живота често с моментни, осмотични граници. Обогатява с присъствието си живота ни, тренира мозъка (известно е, че добрата лъжа изисква повече мисъл, отколкото истината) и спасява хомо сапиенс от роботизиране. Поради тези причини лъжата е нужна за развитието на човечеството.

Свят само с лъжи
Свят само с лъжи би отнемал много време и енергия за разбирането помежду ни. Общуването се свежда до изречения, на които да се отговаря само с да и не. Но пък е рай, защото хората говорят по-малко и са принудени да четат повече...
Представете си една дистопия, в която Гъливер пада на два острова - на единия има само истини, на другия само лъжи.

Свят, където лъжата е възможност
Не знаем кои хора и в каква ситуация биха излъгали, но в този свят има необходимост някои хора в някои ситуации да лъжат. Тази необходимост съществува без връзка между хората и ситуациите. Социалната система не може да премахне лъжата, защото с изчезването на възможността за лъжа, изчезва и живота. Всеки индивид, който е част от обществото носи лъжата в себе си като отговорност. За един свят, в който роботите все още се отлагат.

3.
Лъжата е свойствена на човека - самото изричане на думи е предпоставка  за лъжа без да иска. Съзнавам, че това противоречи на твърдението, че лъжата е съзнателно представяне на грешна информация и се налага малко отклонение...
Множеството от нещата, познати като истина всъщност са множество от създадени като истина неща. Това особено се отнася за ситуации, в които присъства времето  - всеки наратив се състои от избрани и избегнати моменти. И дори всички моменти да бъдат наредени в една линия, те отново не могат да бъдат истина. Най-добрият пример е "Александрийският квартет" на Дърел, където има всичко, всякакви истини, които със своята различност създават велика фикция. Да казваме, каквото мислим, историята, политическите, психологическите анализи - всичко това е опит за фикция. И така границата между лъжа и грешка е изтрита, т.к. представянето на грешни твърдения е съзнателен акт, а когато човек говори със съзнанието, че греши, значи лъже.
Ако се обърнем към Витгенщайн - самият език е в проблемна връзка с истината. Ние не само играем на истина, говорейки, но и мислейки. Точно както няма какво да направим, освен да смятаме, че съществуването наистина съществува.
Мястото, в което се намираме е място, на което не искаме да излезем и вътре сме създали още места. И за съжаление не са дупки