Daisies (1966)


Филм, сниман преди половин век и подходящ за откриване точно сега. Сега, когато киното е динамично и консервативно. Днес този филм все още блести като разбиващ табута, като смел флирт на режисьора (Вера Хитилова) и камерата. Мен ме спечели с това, че не държи на всяка цена да бъде крещящ и странен в излизането от рамките, а излиза от рамките, защото просто там наистина му е удобно да живее.
В началото няма история и дори загатване за структура на действие. Експерименталните ъгли на камерата, актьорската игра, спазваща принципа на непрекъснатост, балансираният сюрреализъм - това са нещата, които изграждат скелета на Daisies, а динамиката е в ръцете на цветовата палитра.
Средата на 60-те, нещо не е наред. Всеки го забелязва вероятно, но пък точно тогава има много непознати цветове и преживявания за откриване и удавяне. Като нежни тролове в сладката и шарена мъгла се появяват две момичета с еднакви имена - Мари 1 и Мари 2. Смеят се смущаващо. Някои могат да ги сметнат и за идиоти. Други могат да добавят, че са шарени феминистки. За мен са копринени и сладки тролове от друго време. Красиво е как със своята разглезеност небрежно ни разкриват проблемите за взаимоотношенията мъже-жени, насладата и консуматорството. Филмът създава екзотичен анархизъм, който не си спомням да съм виждала преди, но в същото време с бриз на нихилизъм и дадаизъм. Да, може да е и екзотичен феминизъм, който не претендира да разчупи стереотипите за феминизъм. Феминизмът при тези момичета не е само в комичното използване на мъжете. Той е хаос - стаите им всеки ден стават по-разхвърляни, не е проблем, че може да се прекали с разглезеността, обичат да горят неща и изобщо не им пука колко много ядат. В този филм наистина много се яде! Няма умора, няма меланхолия, няма компромиси. Но донякъде.

Не исках да свършва и в същото време краят ми беше доста любопитен, защото ми е любопитно може ли да има наслада без никакви проблеми. А ако е пък твоята си, нестандартна наслада срещу еднообразната на тълпата? Иска ми се да не бях ударена от морално клише в края. Но това не е проблем