Споделен гняв

Когато една двойка се чуди днес какво да прави, това означава, че се чуди къде и как точно днес да похарчи парите си. Звучи, все едно се готвя да пиша нещо забавно, обаче ситуацията е тъжна. Тъжна е, но няма какво да се направи...
Винаги съм вярвала, че хората си знаят недостатъците. Всичко осъзнаваме, но се правим на наивни. Пълно е със сложни философски въпроси, които могат и да те убият, ако задълбаеш. Знанието е като крилата - когато нямаш достатъчно умения и опит, за да полетиш, тези крила са там, за да ти натрапват загубеното. Кoйто не може да разруши и после да започне да гради
себе си наново, съвсем естествено не понася въпросите и отговорите. Ако някой е много гневен, то знайте, че зад този гняв стои един ленив протест срещу това да се промени.
И така, двойката, която излиза, за да харчи пари, прави най-доброто, което може да направи. Какво по-ценно от парите може да вложиш в едно време, прекарано с някого? Същите тези пари, които са купили свободата ти. Двойката, ровейки в блюдата с екзотични извращения в скъпия ресторант, знае, че не е трябвало да се случи точно това. Осъзнаването винаги се промъква, обаче се преструват. И прокуждат тази сянка с бляскав смях. И оставят мазните си и цветни следи по чашите...
Какво ще се промени, ако изкрещят осъзнатото?
Отново познатото прозрение на Адорно: "Грешният живот не може да се изживее правилно".
Безпокойството и нещастието на осъзнатите, приети празноти се лекува с едно егоистично и артистично отмъщение, каквото е това да играеш ролята на превъзхождащ останалите.
Прави са хората. Посветили са живота си на парите и разбира се, че имат право да си мислят, че си възвръщат продадения живот, харчейки тези пари.
Обобщено - мотивацията мъж и жена да си прекарват времето заедно не е обич, любов и прочие глупости. Мотивацията е гневът.
Връзките са еманация на гнева. Те съществуват, за да се споделя преструването и трябва да си признаем, споделянето наистина облекчава

Кратка история на философията

Първият човек, който прозря, че мислейки, човек не може да бъде щастлив, а връщане назад няма - пожела да прокълне човечеството и създаде една дисциплина. И по Земята плъзнаха философи. И ни излъгаха.
Философията е изкуството да си нещастен

Претенции


Прочетох този туит на Марта и се порових отново в липсите, за да се усъмня, че може би всичко, което сме, всъщност са липсите ни.
Да си "добър човек" е смирението в резултат на безнадеждността ли? Зрелостта всъщност добре наизустена безнадеждност ли е? Странно, обаче имам предвид характера на желанието. Щеше ли да бъдеш добър човек, ако всичко, което желаеше, беше твое? Или гневът, празнотата, липсата по нещата, до които не успя да се докоснеш, маскираха амбицията ти като "добър човек"?  Ти ли избра това, което си, или всички неща, които ти не избра, те формираха? Убеди себе си, че си "добър", защото успя да възпиташ съжаленията си? Ето такива въпроси си задавам... Трудно ми е да си представя диалектика извън това. Предизвикателство е да изградя една кротка етика, в която няма добро, лошо, липса, гняв, съжаление...претенция. Философията ме е убедила, че няма по-трудно от това човек да се идентифицира, без да има нужда от нещо или някого. Неслучайно Ницше го е нарекъл "свръхчовек"

Елегантността на таралежа


Тузарски апартамент на горната средна класа в Париж.
Улица "Грьонел" 7.
Сред критици, семейства със синя кръв и висши държавни служители там се намират и две различни души: дъщерята на семейство Жос от петия етаж Палома и портиерката на 57 години Рьоне.
В "Елегантността на таралежа", който първоначално Барбери издава в родната си Франция, а после завладява и целия свят, темата се споделя от две главни героини, които са като две ядра, разменящи един електрон. Искаме да стигнем до заключението, че това е един роман за едно малко интелигентно момиче и за една криеща се интелигентна възрастна портиерка, но въпреки че се изграждат взаимоотношения, все пак тук липсва познатата класическа схема за необикновено приятелство. Самата Барбери споделя: "Не пиша една вълшебна приказка за скромна портиерка и сладко момиченце." 
Аз дори смятам, че приятелството не е основната тема в романа. Мюриел Барбери е професор по философия, но усетих, че повече е привлечена от литературата и романа в своята същност е един сблъсък между ежедневието, философията, литературата, киното и музиката. Изводът е, че когато във френското се намесва японското, се получава един роман за класовата борба, вътрешната борба и малките уаби-саби моменти в ежедневието...
Хладността на философията не е спестена, но тя така подходящо заживява в живота на улица "Гронел", че у мен създаде чувство за топъл уют.
Книгата може да се прочете по различни начини. 
Когато я чета като философски роман, съм очарована, че липсва класическото диалектично уравнение "теза + антитеза = синтез". Строи се мост от две посоки - Рьоне и Палома, без те да обменят идеи, а идеите им се сливат съвсем очаквано, кротко и безшумно към края на книгата. Философската основа е покълнала от два източника, но читателят с книгата е подслонен от една сянка.
Да погледнем сега през художествената призма: Рьоне е портиерка или по-скоро пролетар-криптоинтелектуалка, която се е самообразовала особено съвършено в областите на литературата и философията. Поставила си е една безлична и груба маска, за да не обърква хорските шаблони, пък и защото се страхува. Включва телевизора си без звук, за да скрие, че чете Толстой или пък критикува феноменологията на Хусерл. Котката ѝ се казва Леон, заради Толстой. Палома е необичайно интелигентно за възрастта си 12-годишно момиче. Чувства, че празнотата на родителите ѝ, модерното лицемерие и клопките на зрелостта обезсмислят живота. И планува да се самоубие на своя 13-и рожден ден, ако не открие нещо по-различно от буржоазните игри.
Романът е изграден от епизодичните разсъждения на Рьоне и Палома и красивите фини нишки на общата им любов към философията и Япония. Дори читателите, които се страхуват от философията, ще бъдат предизвикателно привлечени, защото философия и ежедневие се сливат по един много мил и добронамерен  начин от динамичните души на героините. Откровеността на Рьоне, детинското ѝ прикриване, невинността на Палома, въпреки дистанцираността и зрелия ѝ сарказъм са толкова живи, че след края на романа помечтах тези хора наистина да съществуват и да пия с тях жасминов чай...
Тези паралелни, но вглъбени в себе си два цетъра започват да се доближават, когато един джентълмен от Япония на име г-н Озу се нанася в апартамента. Пристига този културен човек и изведнъж бариерите на годините и социалния статус изчезват. Създава се нова атмосфера и в нея започват да се оформят чувства и истории. Оттук вече литературната сила на авторката избухва. Рьоне и Палома се докосват. Но не е класическото приятелство.
Спирам дотук, защото в противен случай, бих издала чувства, които все още непрочелия книгата читател заслужава да открие сам. И като стана дума за читатели, книгата е подходяща за тези, които се притесняват, че напоследък не попадат на нещо различно; читатели с афинитет към философията; читатели, които са се откъснали от художествената литература и искат да се върнат обратно без рискове; читатели, които не се нуждаят от съспенс. 
Аз отивам да гледам филма, защото искам още малко да задържа чувството от "Елегантността на таралежа".
"...в крайна сметка животът е може би точно това: много отчаяние, но и няколко мига красота, когато времето не е вече същото. Сякаш нотите на музиката са скоба във времето, прекъсване, едно другаде тук, едно винаги в никога. Да, това е. Едно винаги в никога."