Ромен Гари



През 1975 никому неизвестният Емил Ажар издава роман "La Vie Devant Soi" ("Животът пред теб"). Ефектът е вълнообразен и заслужава награда "Гонкур". Всички фенове на литературата знаят, че Ромен Гари е печелил "Гонкур" за "Корените на небето" и може би с типичната си екзистенциална насмешливост се скрива зад името Емил Ажар. Естествено за мистерията е да привлича вниманието. Ромен Гари написва "Отвъд тази граница вашият билет е невалиден" и през 1976 отново подигравателно влиза в ролята на Емил Ажар, за да издаде "Псевдо". В "Псевдо" Гари се занимава с вмирисаните светове на френската интелигенция. Интересното е, че "Псевдо" може да идва и от pseudonym:
"Пробвах всичко, за да избягам от себе си. Дори пробвах да науча суахили, мислейки си, че този език ще ме дистанцира от всичко. Потрудих се, много се мъчих, но напразно. Дори и на суахили разбирах себе си, принадлежността не ме пускаше."
Подчертала съм си преди десет години тези редове от "Псевдо" и днес им се усмихвам. Мисля си за този луд Роман Кацев! Тази книга за първи път я прочетох на 16. Няма да забравя как баща ми без много думи ми я подаде тази тънка книжка, ей така - просто да пробвам. Започнах да я чета, малко неща разбирах... въпреки това ме забавляваше лабиринтът на този човек, имаше нещо страшно привлекателно в това  да прочета думи, за които не съм предполагала, че могат да застанат така едни до други. Най-интересното е, че Гари започва да пише "Псевдо" на 20, но изчаква 42 години, за да открие Емил Ажар. Колко дълго време е изминало, за да победи Ажар Гари! Неслучайно ви казвам, че е луд. Животът на Гари, погледнат отблизо е оцветен от пъстра лудост. Сега пак си вадя подчертаните неща:
"Когато полудеете, всеки започва да бъде добронамерен към вас, защото лудостта не е политика."
Така де, как да не прозреш, че нормалността е една преструвка, докато работиш като адвокат, пилот по време на война, дипломат и писател. Нормалните са добри актьори. Нашият човек е живял така, че си е създал и още един зрял образ. Кои сме ние в тази свръхинтелигентна ситуация, за да кажем, че Гари е човек, а Ажар псевдоним?
В началото критиците си умират да хвалят "Животът пред теб". Според тях този приятел влива в литературата свежа кръв. Паралелно с това безсрамните критици пишат, че Гари е вече изчерпан писател. Все пак обаче се забелязва прилика в стиловете на Гари и Ажар. Вдъхновените почитателите на "Псевдо" дори започват да мислят, че Емил Ажар е племенник на Ромен Гари. Представяте ли си такива вдъхновени почитатели, които си клюкарстват за литература? Представете си, много е красиво и разбира се ги има по красиви места като Франция.
Но да се върнем към началото, мъча се да градя тук словесен паметник на Ромен Гари.
И Ромен Гари е измислено име. Истинското му име е Роман Кацев. Роден е през 1914 във Вилнюс. Малко казак, малко евреин. Емигрират първо в Полша. Впечатленията му оттам го вдъхновяват за "Европейско възпитание". Този роман е определен от Сартр като най-добрия военен роман. На 14 Кацев емигрира с майка си във Франция, някъде в покрайнините на Ница. Мечтата на майка му е да го види в униформа. Роман става войник. По време на ВСВ нацистите нападат Франция, Кацев отива във Великобритания и се присъединява към "Сражаваща се Франция" като авиатор. Този си период го описва в "Обещанието на зората", излязла през 1960. В страниците на този роман се споменава баща му, за който се изказва винаги противоречиво, писателските си трепети и жената, от която почти всеки ден по време на войната получава писма - майка си. След войната се връща в дома си с медали Liberation, Legion D’honneur и капитански еполети на раменете. Летял е повече от 65 часа, изпълнил е военните си задължения отлично. Вкъщи научава, че майка му е починала преди 3 години. Когато е разбрала, че е неизлечимо болна, тази жена е написала един куп писма и нейна приятелка е пращала писмата на Роман след смъртта.
 След войната работи като дипломат. През този период живее в България, Швейцария, САЩ и много други страни. През 1956 става главен консул в Лос Анджелис. През 1961 след развода си с Лесли Бланш прекратява и дипломатическата си кариера. По същото време се запознава и се жени за Джийн Сибърг. В този динамичен период пише и сценарии. Излиза книгата "Les mangeurs d'étoiles", (която няма превод на български, но на английски е "The talent Scout") където се разказва за живота на един диктатор. 1974 идва ред на "Голям Гальовник", критиката започва да напада. Следва "Животът пред теб". Имаме вече Емил Ажар. Тези два романа прясно-прясно снощи ме разпиляха и изобщо на този етап искам, но не мога да започна да пиша за тях...


Следва "Отвъд тази граница вашият билет е невалиден" от Гари, който не трогва много хора, но всички се вълнуват от Емил Ажар и този роман "Псевдо".
На мен може би най-любим ми е "Сияние на жена" (Ромен Гари) от 1977. Тази книга не успях да я спася от подчертаванията си:
"Не е свършило. Аз не свърших. Когато някой свърши, това означава, че най-вече продължава. Безнадеждният човек е алчен." 

Темата е една двойка. Мишел е стар и опитен пилот, а Яник е стюардеса. Те са щастлива двойка, но любовта им все пак се изчерпва. Мишел отпътува за Каракас, а Яник може би за другаде. Слиза от таксито Мишел и се сблъсква с Лидия. Пръснати вещи. Под дъжда. Запознанство. Лидия има мъж, който не разбира думите след една катастрофа... и една усмивка, която връща Мишел в детството му. Пият едно кафе. И така книгата ни разказва, че животът ни е изпълнен с онзи, който сме изгубили докрай... съвършено едно такова. Мисля си, че в това сияние има нещо и от Сибърг. Сибърг по-късно се влюбва в Карлос Фуентес и свършва любовта им с Гари. Мълви се, че Сибърг е бременна от Фуентес. Преследват я медии и ФБР. От преживяното спонтанно изгубва детето си, което не е от Фуентес всъщност. Изгубила е. Бавно пристъпва към самоубийството. Алкохол, наркотици... На 8 септември 1979 е намерена мъртва в автомобила си. Гари ще издържи на това 3 месеца. На 2 април 1979 в студения зимен ден ще изпрати куршум в главата си и в предсмъртното си писмо ще признае, че той е Емил Ажар:
"Никаква връзка с Джийн Сибърг. Умоляват се страстните любители на разбитото сърце да се насочат другаде. Разбира се, може да се свърже и с депресия. Но тя беше с мен и когато съзрявах и правех първите си стъпки към мъжествеността. И все пак защо? Може би ще намерите отговора в последните редове на последния ми роман "Нощта ще бъде спокойна": "Защото не можеше да бъде по-добре казано." Най-после се изразих напълно. Много се забавлявах, благодаря. Довиждане."

Невероятни връзки

Връзките започнаха да ми се струват невероятни. Сега съм в стая с изглед към просторен двор. От сутринта на тревата седи една двойка. Много ми се иска да отида и да ги попитам какво правят от сутринта там. Какъв им е проблемът? Нормални ли са? Нямат ли си работа? Не им ли става скучно? Какво си разказват? Не се ли изчерпват? Това е различно, наистина. И на мен ми се е случвало подобно нещо, но тогава бяхме тийнейджъри. Тези хора са големи за тази трева. Както и да е, моето безпокойство е друго. Имам два проблема тук:
1. Представям си, че се събуждам една сутрин на самотен остров с Джаред Лето и Алекс Търнър. Търсим спасение в началото с тези две хладни звезди обаче няма - сами и обречени сме на острова. Напълно съм сигурна, че за кратко време на този остров ще се оформи гореща интрига. Ще се получи банален сценарий от хора, които при други обстоятелства не биха ме забелязали. Но хайде стига съм си мечтала. Това, което имам предвид е, че човек съществува с ограничения в обстоятелства, които не могат да бъдат променени. Още по-накратко - човек обича това, което е наоколо. Всяка любов е въпрос на липса. Преглеждаш си комплексите, отиваш и смирено си намираш някой от твоята среда. Това доказва, че човек може да обича когото и да е. В обичта няма дълбок смисъл. Но ако настоявате да потърсим дълбок смисъл, ще го намерим. Скуката. Човекът е скучаещо животно. Малко хора успяват да съществуват, мислейки. Другите са пристрастени към впечатления, действия, чувства, драми, трагедии... Нека за тази пристрастеност обвиним онтологичната слабост на човека към промяната. Странно е всъщност. Дълги години хората са били определяни като "рационални животни", но след Хайдегер парадигмата се променя. И най-точното определение идва от Игълтън: "човекът е търсещо смисъл животно". Някои екзистенциалисти това търсене го дефинират като абсурдността на съществуването, обаче аз като не толкова възвишен екзистенциалист предпочитам да го нарека скука. Та, Джаред и мен ще ме обича, когато няма друг избор - защото островът е скучно място и човек копнее за промяна. За да докажем, че съществуваме на този остров, тримата ще изпратим SOS на Бог като създадем нашата луда и болна любов. От скука. Помислете къде тук е любовта.
2. Колко можеш да споделиш с някого? Колко можеш да обясняваш? Ок, възможно е и да изразяваш успешно себе си, но какво излиза, освен празнота, философско ломотене и абсурдна ситуация?
Ох, както и да е. Доскуча ми. Двойката си е заминала. Слънцето е силно. Невероятни връзки са това

Анатомията на едно изгаряне


Миналата седмица, изваждайки си вечерята от фурната, си изгорих ръката. Вътрешната част. Не бих казала, че е малко. Озъби ми се насреща болка изведнъж.
От една седмица наблюдавам изгарянето. Интересно ми е какво ще направи. Сега хем е част от тялото ми, хем не е. Различен цвят, различно чувство. Отвреме-навреме ме боли. А преди два дни, забравих за раната и разбира се, тя ми напомни за себе си...
Днес седя и пак я гледам. Започнала е да става жълта, а около нея е червено. При допир ме боли. Усещам, че заздравява. Но знам, че при някое погрешно действие, всичко ще започне отначало.
Нещо такова е и онова пищно украсено чувство любовта. Докосваш, докосват те и ти оставят невидими следи. Не бих казала, че са малко.
Ясен е лекът и за двете. Обаче едното е невидимо и не знаеш, че не е част от теб и че трябва да се лекува. Това е целият проблем на любовта - мислиш, че ти принадлежи нещо, което всъщност не ти принадлежи. Гледам раната, сякаш е една подигравка сред здравата кожа и ми напомня за предишното нормално състояние на ръката. Така е и с чувствата - наранен, започваш да си припомняш за сърцето си.
С други думи, любовта е проблем, свързан само с теб, не с друг

Остаряването

"Колко пъти сте си спомнили някой детски следобед...следобед, който е станал част от вас, без която не можете да си се представите? Четири или пет пъти навярно. Даже не и толкова. 
Колко пъти още ще наблюдавате изгряването на луната? Може би двадесет. И въпреки това всичко ни изглежда толкова безкрайно.''
Пол Боулс, Чай в пустинята


Остаряването е странно чувство. Има вкус, който никога не можеш да определиш. Първо те кара да гримасничиш, но после искаш отново да опиташ. Малко нещо като алкохола. След определен момент вкусът няма значение, пиеш, за да си спомниш, да се събудиш, да заспиш, да обичаш, мразиш... Опитвам се да си представя. Не знам каква е природата на остаряването, несериозно е да твърдя, че съм остаряла, но има неща, които забелязвам и ме карат да мисля, и да се връщам назад.
Например годините ти доказват, че отказването не е избор. Ще се откажеш, разбира се - нямаш друго решение. Каквото и да направиш, винаги нещо няма да е достатъчно. Пълна е зрелостта с разплащания и съжаления. И сякаш осъзнаването на тези неща не е достатъчно горчиво, ами има и още натоварващи въпроси. Например, от какво ще се откажеш?
Трябва да си изградиш стени срещу течението на живота. Не за да спреш течението, а за да запазиш със себе си нужната дълбочина. Голяма част от живота ще си тече, няма как да се намесиш. Единственото, което можеш да направиш е да наблюдаваш колко ще остане с теб. Така е - наблюдаваш, а не решаваш, защото не държиш всичко в себе си. Когато осъзнаеш, че трябва да си изградиш стени, разполагаш с определени материали. Стените ти зависят от мястото, където си се родил, семейството, хората в живота ти, книгите, филмите, липсите ти... Може и да не използваш целия потенциал, преценяваш колко е нужно, но никога не можеш да отидеш по-дълбоко от това, което е твоята същност.
Ето я голямата меланхолия на екзистенциализма. Не знам как се лекува. Има едно красиво мементо мори разсъждение на Джордж Стайнър. Той пише следното:
"Вече казвам на себе си, че трябва да престана да тичам от библиотека в библиотека. Нямам достатъчно живот, за да прочета всички тези книги. Други ще им се насладят. Трябва да приема, че има десетки музеи, които никога няма да посетя и гледки, залезите на които никога няма да видя... Да, приемам това, стига да има хора, които ще им се насладят след мен."
Чудя се, достигането на такава благородна зрялост е единственото решение или единственото бягство?
Аз вече градя моята стена. Обръщам внимание какво искам да задържа. Студено е, но оценявам кои хора и неща си струват. Знам, че годините ще донесат и абсурдни стойности. Замислям се как някога със страх ще поглеждам стълбите, които днес изкачвам с лекота. Тогава парапетите ще бъдат ценни приятели от ежедневието ми. 
Отказвам се, но съм и внимателна към това, което имам.
Съществуват хора с некачествени стени. Животът пробива стените им. Колкото и да градят, течението влиза и отнема нещата, които притежават.
До един период живеех без стени. Почивах си на някой бряг и после се връщах отново. Веднъж обаче реших, че не искам да умра сама на някой бряг и така започнах да градя аз. Продължавам и се чудя достатъчно силни ли ще са стените ми?
Ако не са... Ще го мисля още повече, когато остарея.
Между другото, когато сте изхвърлени на брега, вместо да гледате към хоризонта, погледнете назад, защото утопията е там