Обломовщина

"Не може ли да усетите какво се случва в мен? Знаете, не мога да говоря спокойно. Подайте си ръката - ето, тук има нещо, което ме спира. Сякаш нещо тежко, много тежък камък стои там. Сякаш преживявам много дълбока тъга. Трудно е за обяснение. Това може да е и от тъга, и от радост. Някои не могат да дишат, страдат, а някои искат да плачат. Сякаш съм излязъл от много голямо нещастие и ако заплача, ще ми олекне."                                                                           
Иван Гончаров, "Обломов





Един от големите руски писатели Иван Александрович Гончаров (1812-1891) е роден в град Симбирск, днес - град Уляновск. Баща му е бил богат търговец. Завършва Московския университет и след това 30 години работи като чиновник. През 1859 публикува романа "Обломов", който в 20 век се нарежда сред най-добрите литературни произведения.
От този роман се ражда и изразът "обломовщина", който понякога използваме, за да опишем мързел или липса на воля. И оттук идва моето несъгласие. За да се разбере какво точно преживява Обломов, трябва да се задълбае в тази душа. Затова днес реших да пиша за Обломов.
Обломов е наследник на семейство дворяни. И той, както автора си, след завършването на университета, работил като чиновник, обаче нещо не е вървяло както трябва. След смъртта на родителите си, не иска да поеме управлението на земите си, оставя тази задача на иконома там и се оттегля в своя свят. В своя си свят бавничко сигурността на бездействието се превръща в първи принцип. Скъсва с външния свят, през целия ден прави планове и мечтае със своя халат, който никога не сваля. Но не прави нищо за плановете си. В своята същност Обломов не е мързелив, но изглежда такъв, защото изпитва страх и недоверие към външния свят и неговите хора. Започва да намира за безсмислено ставането от леглото и живее, защото до себе си има един прислужник на име Захар. Икономът, който се грижи за земите му, измисля различни причини, за да изпраща на господаря си все по-малко пари месечно. Обломов осъзнава измамата, обаче не предприема нищо, защото той вече е създал твърдо своя свят.
Този, който идва като антитеза на Обломов е приятелят му Столц. Столц е спретнат, енергичен и работлив човек. Ако погледнем метафорично, Обломов представлява Изтока, а Столц Запада; Обломов е инертност, Столц е действие. Живеещата сякаш винаги в Русия умора е Обломов, а Столц е идеалът за модернизация. Столц постоянно предлага възможности, с които да спаси своя приятел, но винаги се блъска в стените на обломовщината.
По-скоро Обломов е завладян от пасивната интелигентност на нихилизма. В последните години на Руската империя много ценности дегенерират и през 19 век нихилизмът е широко разпространено чувство сред младите в Русия, което засяга и Гончаров. Младите не са доволни от ситуацията в страната си и приемат нихилизма за верую, което от своя страна е eдин пасивен анархизъм, така личен и съкровен, че може да се каже, че е едновременно индивидуален и масов анархизъм. Така че, героят Обломов не е завладян от мързел, а от безценност и понятието обломовщина трябва да се използва с уважение за осъзнатото безсмислие, осъзнатата с мисъл безнадеждност. Да, Обломов е инертен, но причината за това не е в мързела, а прозряното безсмислие.
Дори искам да пиша малко по-смело и да си позволя да разгледам Обломов като един ранен предвестник на постмодернизма. Днес външния свят също е способен да ни разочарова, кара ни да се съмняваме и от една страна като роботи се опитваме да се задържим, но от друга имаме своите невидими халати на Обломов, които си обличаме, когато осъзнаваме за малко безсмислието и пускаме новини, биг брадър, пием бутилки, антидепресанти и прочие, и прочие... Спирам. Винаги е трудно да опишеш точно безнадеждността и умората между Изтока и Запада, а и може би е безсмислено...

Споделен гняв

Когато една двойка се чуди днес какво да прави, това означава, че се чуди къде и как точно днес да похарчи парите си. Звучи, все едно се готвя да пиша нещо забавно, обаче ситуацията е тъжна. Тъжна е, но няма какво да се направи...
Винаги съм вярвала, че хората си знаят недостатъците. Всичко осъзнаваме, но се правим на наивни. Пълно е със сложни философски въпроси, които могат и да те убият, ако задълбаеш. Знанието е като крилата - когато нямаш достатъчно умения и опит, за да полетиш, тези крила са там, за да ти натрапват загубеното. Кoйто не може да разруши и после да започне да гради
себе си наново, съвсем естествено не понася въпросите и отговорите. Ако някой е много гневен, то знайте, че зад този гняв стои един ленив протест срещу това да се промени.
И така, двойката, която излиза, за да харчи пари, прави най-доброто, което може да направи. Какво по-ценно от парите може да вложиш в едно време, прекарано с някого? Същите тези пари, които са купили свободата ти. Двойката, ровейки в блюдата с екзотични извращения в скъпия ресторант, знае, че не е трябвало да се случи точно това. Осъзнаването винаги се промъква, обаче се преструват. И прокуждат тази сянка с бляскав смях. И оставят мазните си и цветни следи по чашите...
Какво ще се промени, ако изкрещят осъзнатото?
Отново познатото прозрение на Адорно: "Грешният живот не може да се изживее правилно".
Безпокойството и нещастието на осъзнатите, приети празноти се лекува с едно егоистично и артистично отмъщение, каквото е това да играеш ролята на превъзхождащ останалите.
Прави са хората. Посветили са живота си на парите и разбира се, че имат право да си мислят, че си възвръщат продадения живот, харчейки тези пари.
Обобщено - мотивацията мъж и жена да си прекарват времето заедно не е обич, любов и прочие глупости. Мотивацията е гневът.
Връзките са еманация на гнева. Те съществуват, за да се споделя преструването и трябва да си признаем, споделянето наистина облекчава

Кратка история на философията

Първият човек, който прозря, че мислейки, човек не може да бъде щастлив, а връщане назад няма - пожела да прокълне човечеството и създаде една дисциплина. И по Земята плъзнаха философи. И ни излъгаха.
Философията е изкуството да си нещастен

Претенции


Прочетох този туит на Марта и се порових отново в липсите, за да се усъмня, че може би всичко, което сме, всъщност са липсите ни.
Да си "добър човек" е смирението в резултат на безнадеждността ли? Зрелостта всъщност добре наизустена безнадеждност ли е? Странно, обаче имам предвид характера на желанието. Щеше ли да бъдеш добър човек, ако всичко, което желаеше, беше твое? Или гневът, празнотата, липсата по нещата, до които не успя да се докоснеш, маскираха амбицията ти като "добър човек"?  Ти ли избра това, което си, или всички неща, които ти не избра, те формираха? Убеди себе си, че си "добър", защото успя да възпиташ съжаленията си? Ето такива въпроси си задавам... Трудно ми е да си представя диалектика извън това. Предизвикателство е да изградя една кротка етика, в която няма добро, лошо, липса, гняв, съжаление...претенция. Философията ме е убедила, че няма по-трудно от това човек да се идентифицира, без да има нужда от нещо или някого. Неслучайно Ницше го е нарекъл "свръхчовек"

Елегантността на таралежа


Тузарски апартамент на горната средна класа в Париж.
Улица "Грьонел" 7.
Сред критици, семейства със синя кръв и висши държавни служители там се намират и две различни души: дъщерята на семейство Жос от петия етаж Палома и портиерката на 57 години Рьоне.
В "Елегантността на таралежа", който първоначално Барбери издава в родната си Франция, а после завладява и целия свят, темата се споделя от две главни героини, които са като две ядра, разменящи един електрон. Искаме да стигнем до заключението, че това е един роман за едно малко интелигентно момиче и за една криеща се интелигентна възрастна портиерка, но въпреки че се изграждат взаимоотношения, все пак тук липсва познатата класическа схема за необикновено приятелство. Самата Барбери споделя: "Не пиша една вълшебна приказка за скромна портиерка и сладко момиченце." 
Аз дори смятам, че приятелството не е основната тема в романа. Мюриел Барбери е професор по философия, но усетих, че повече е привлечена от литературата и романа в своята същност е един сблъсък между ежедневието, философията, литературата, киното и музиката. Изводът е, че когато във френското се намесва японското, се получава един роман за класовата борба, вътрешната борба и малките уаби-саби моменти в ежедневието...
Хладността на философията не е спестена, но тя така подходящо заживява в живота на улица "Гронел", че у мен създаде чувство за топъл уют.
Книгата може да се прочете по различни начини. 
Когато я чета като философски роман, съм очарована, че липсва класическото диалектично уравнение "теза + антитеза = синтез". Строи се мост от две посоки - Рьоне и Палома, без те да обменят идеи, а идеите им се сливат съвсем очаквано, кротко и безшумно към края на книгата. Философската основа е покълнала от два източника, но читателят с книгата е подслонен от една сянка.
Да погледнем сега през художествената призма: Рьоне е портиерка или по-скоро пролетар-криптоинтелектуалка, която се е самообразовала особено съвършено в областите на литературата и философията. Поставила си е една безлична и груба маска, за да не обърква хорските шаблони, пък и защото се страхува. Включва телевизора си без звук, за да скрие, че чете Толстой или пък критикува феноменологията на Хусерл. Котката ѝ се казва Леон, заради Толстой. Палома е необичайно интелигентно за възрастта си 12-годишно момиче. Чувства, че празнотата на родителите ѝ, модерното лицемерие и клопките на зрелостта обезсмислят живота. И планува да се самоубие на своя 13-и рожден ден, ако не открие нещо по-различно от буржоазните игри.
Романът е изграден от епизодичните разсъждения на Рьоне и Палома и красивите фини нишки на общата им любов към философията и Япония. Дори читателите, които се страхуват от философията, ще бъдат предизвикателно привлечени, защото философия и ежедневие се сливат по един много мил и добронамерен  начин от динамичните души на героините. Откровеността на Рьоне, детинското ѝ прикриване, невинността на Палома, въпреки дистанцираността и зрелия ѝ сарказъм са толкова живи, че след края на романа помечтах тези хора наистина да съществуват и да пия с тях жасминов чай...
Тези паралелни, но вглъбени в себе си два цетъра започват да се доближават, когато един джентълмен от Япония на име г-н Озу се нанася в апартамента. Пристига този културен човек и изведнъж бариерите на годините и социалния статус изчезват. Създава се нова атмосфера и в нея започват да се оформят чувства и истории. Оттук вече литературната сила на авторката избухва. Рьоне и Палома се докосват. Но не е класическото приятелство.
Спирам дотук, защото в противен случай, бих издала чувства, които все още непрочелия книгата читател заслужава да открие сам. И като стана дума за читатели, книгата е подходяща за тези, които се притесняват, че напоследък не попадат на нещо различно; читатели с афинитет към философията; читатели, които са се откъснали от художествената литература и искат да се върнат обратно без рискове; читатели, които не се нуждаят от съспенс. 
Аз отивам да гледам филма, защото искам още малко да задържа чувството от "Елегантността на таралежа".
"...в крайна сметка животът е може би точно това: много отчаяние, но и няколко мига красота, когато времето не е вече същото. Сякаш нотите на музиката са скоба във времето, прекъсване, едно другаде тук, едно винаги в никога. Да, това е. Едно винаги в никога."

Ромен Гари



През 1975 никому неизвестният Емил Ажар издава роман "La Vie Devant Soi" ("Животът пред теб"). Ефектът е вълнообразен и заслужава награда "Гонкур". Всички фенове на литературата знаят, че Ромен Гари е печелил "Гонкур" за "Корените на небето" и може би с типичната си екзистенциална насмешливост се скрива зад името Емил Ажар. Естествено за мистерията е да привлича вниманието. Ромен Гари написва "Отвъд тази граница вашият билет е невалиден" и през 1976 отново подигравателно влиза в ролята на Емил Ажар, за да издаде "Псевдо". В "Псевдо" Гари се занимава с вмирисаните светове на френската интелигенция. Интересното е, че "Псевдо" може да идва и от pseudonym:
"Пробвах всичко, за да избягам от себе си. Дори пробвах да науча суахили, мислейки си, че този език ще ме дистанцира от всичко. Потрудих се, много се мъчих, но напразно. Дори и на суахили разбирах себе си, принадлежността не ме пускаше."
Подчертала съм си преди десет години тези редове от "Псевдо" и днес им се усмихвам. Мисля си за този луд Роман Кацев! Тази книга за първи път я прочетох на 16. Няма да забравя как баща ми без много думи ми я подаде тази тънка книжка, ей така - просто да пробвам. Започнах да я чета, малко неща разбирах... въпреки това ме забавляваше лабиринтът на този човек, имаше нещо страшно привлекателно в това  да прочета думи, за които не съм предполагала, че могат да застанат така едни до други. Най-интересното е, че Гари започва да пише "Псевдо" на 20, но изчаква 42 години, за да открие Емил Ажар. Колко дълго време е изминало, за да победи Ажар Гари! Неслучайно ви казвам, че е луд. Животът на Гари, погледнат отблизо е оцветен от пъстра лудост. Сега пак си вадя подчертаните неща:
"Когато полудеете, всеки започва да бъде добронамерен към вас, защото лудостта не е политика."
Така де, как да не прозреш, че нормалността е една преструвка, докато работиш като адвокат, пилот по време на война, дипломат и писател. Нормалните са добри актьори. Нашият човек е живял така, че си е създал и още един зрял образ. Кои сме ние в тази свръхинтелигентна ситуация, за да кажем, че Гари е човек, а Ажар псевдоним?
В началото критиците си умират да хвалят "Животът пред теб". Според тях този приятел влива в литературата свежа кръв. Паралелно с това безсрамните критици пишат, че Гари е вече изчерпан писател. Все пак обаче се забелязва прилика в стиловете на Гари и Ажар. Вдъхновените почитателите на "Псевдо" дори започват да мислят, че Емил Ажар е племенник на Ромен Гари. Представяте ли си такива вдъхновени почитатели, които си клюкарстват за литература? Представете си, много е красиво и разбира се ги има по красиви места като Франция.
Но да се върнем към началото, мъча се да градя тук словесен паметник на Ромен Гари.
И Ромен Гари е измислено име. Истинското му име е Роман Кацев. Роден е през 1914 във Вилнюс. Малко казак, малко евреин. Емигрират първо в Полша. Впечатленията му оттам го вдъхновяват за "Европейско възпитание". Този роман е определен от Сартр като най-добрия военен роман. На 14 Кацев емигрира с майка си във Франция, някъде в покрайнините на Ница. Мечтата на майка му е да го види в униформа. Роман става войник. По време на ВСВ нацистите нападат Франция, Кацев отива във Великобритания и се присъединява към "Сражаваща се Франция" като авиатор. Този си период го описва в "Обещанието на зората", излязла през 1960. В страниците на този роман се споменава баща му, за който се изказва винаги противоречиво, писателските си трепети и жената, от която почти всеки ден по време на войната получава писма - майка си. След войната се връща в дома си с медали Liberation, Legion D’honneur и капитански еполети на раменете. Летял е повече от 65 часа, изпълнил е военните си задължения отлично. Вкъщи научава, че майка му е починала преди 3 години. Когато е разбрала, че е неизлечимо болна, тази жена е написала един куп писма и нейна приятелка е пращала писмата на Роман след смъртта.
 След войната работи като дипломат. През този период живее в България, Швейцария, САЩ и много други страни. През 1956 става главен консул в Лос Анджелис. През 1961 след развода си с Лесли Бланш прекратява и дипломатическата си кариера. По същото време се запознава и се жени за Джийн Сибърг. В този динамичен период пише и сценарии. Излиза книгата "Les mangeurs d'étoiles", (която няма превод на български, но на английски е "The talent Scout") където се разказва за живота на един диктатор. 1974 идва ред на "Голям Гальовник", критиката започва да напада. Следва "Животът пред теб". Имаме вече Емил Ажар. Тези два романа прясно-прясно снощи ме разпиляха и изобщо на този етап искам, но не мога да започна да пиша за тях...


Следва "Отвъд тази граница вашият билет е невалиден" от Гари, който не трогва много хора, но всички се вълнуват от Емил Ажар и този роман "Псевдо".
На мен може би най-любим ми е "Сияние на жена" (Ромен Гари) от 1977. Тази книга не успях да я спася от подчертаванията си:
"Не е свършило. Аз не свърших. Когато някой свърши, това означава, че най-вече продължава. Безнадеждният човек е алчен." 

Темата е една двойка. Мишел е стар и опитен пилот, а Яник е стюардеса. Те са щастлива двойка, но любовта им все пак се изчерпва. Мишел отпътува за Каракас, а Яник може би за другаде. Слиза от таксито Мишел и се сблъсква с Лидия. Пръснати вещи. Под дъжда. Запознанство. Лидия има мъж, който не разбира думите след една катастрофа... и една усмивка, която връща Мишел в детството му. Пият едно кафе. И така книгата ни разказва, че животът ни е изпълнен с онзи, който сме изгубили докрай... съвършено едно такова. Мисля си, че в това сияние има нещо и от Сибърг. Сибърг по-късно се влюбва в Карлос Фуентес и свършва любовта им с Гари. Мълви се, че Сибърг е бременна от Фуентес. Преследват я медии и ФБР. От преживяното спонтанно изгубва детето си, което не е от Фуентес всъщност. Изгубила е. Бавно пристъпва към самоубийството. Алкохол, наркотици... На 8 септември 1979 е намерена мъртва в автомобила си. Гари ще издържи на това 3 месеца. На 2 април 1979 в студения зимен ден ще изпрати куршум в главата си и в предсмъртното си писмо ще признае, че той е Емил Ажар:
"Никаква връзка с Джийн Сибърг. Умоляват се страстните любители на разбитото сърце да се насочат другаде. Разбира се, може да се свърже и с депресия. Но тя беше с мен и когато съзрявах и правех първите си стъпки към мъжествеността. И все пак защо? Може би ще намерите отговора в последните редове на последния ми роман "Нощта ще бъде спокойна": "Защото не можеше да бъде по-добре казано." Най-после се изразих напълно. Много се забавлявах, благодаря. Довиждане."

Невероятни връзки

Връзките започнаха да ми се струват невероятни. Сега съм в стая с изглед към просторен двор. От сутринта на тревата седи една двойка. Много ми се иска да отида и да ги попитам какво правят от сутринта там. Какъв им е проблемът? Нормални ли са? Нямат ли си работа? Не им ли става скучно? Какво си разказват? Не се ли изчерпват? Това е различно, наистина. И на мен ми се е случвало подобно нещо, но тогава бяхме тийнейджъри. Тези хора са големи за тази трева. Както и да е, моето безпокойство е друго. Имам два проблема тук:
1. Представям си, че се събуждам една сутрин на самотен остров с Джаред Лето и Алекс Търнър. Търсим спасение в началото с тези две хладни звезди обаче няма - сами и обречени сме на острова. Напълно съм сигурна, че за кратко време на този остров ще се оформи гореща интрига. Ще се получи банален сценарий от хора, които при други обстоятелства не биха ме забелязали. Но хайде стига съм си мечтала. Това, което имам предвид е, че човек съществува с ограничения в обстоятелства, които не могат да бъдат променени. Още по-накратко - човек обича това, което е наоколо. Всяка любов е въпрос на липса. Преглеждаш си комплексите, отиваш и смирено си намираш някой от твоята среда. Това доказва, че човек може да обича когото и да е. В обичта няма дълбок смисъл. Но ако настоявате да потърсим дълбок смисъл, ще го намерим. Скуката. Човекът е скучаещо животно. Малко хора успяват да съществуват, мислейки. Другите са пристрастени към впечатления, действия, чувства, драми, трагедии... Нека за тази пристрастеност обвиним онтологичната слабост на човека към промяната. Странно е всъщност. Дълги години хората са били определяни като "рационални животни", но след Хайдегер парадигмата се променя. И най-точното определение идва от Игълтън: "човекът е търсещо смисъл животно". Някои екзистенциалисти това търсене го дефинират като абсурдността на съществуването, обаче аз като не толкова възвишен екзистенциалист предпочитам да го нарека скука. Та, Джаред и мен ще ме обича, когато няма друг избор - защото островът е скучно място и човек копнее за промяна. За да докажем, че съществуваме на този остров, тримата ще изпратим SOS на Бог като създадем нашата луда и болна любов. От скука. Помислете къде тук е любовта.
2. Колко можеш да споделиш с някого? Колко можеш да обясняваш? Ок, възможно е и да изразяваш успешно себе си, но какво излиза, освен празнота, философско ломотене и абсурдна ситуация?
Ох, както и да е. Доскуча ми. Двойката си е заминала. Слънцето е силно. Невероятни връзки са това

Анатомията на едно изгаряне


Миналата седмица, изваждайки си вечерята от фурната, си изгорих ръката. Вътрешната част. Не бих казала, че е малко. Озъби ми се насреща болка изведнъж.
От една седмица наблюдавам изгарянето. Интересно ми е какво ще направи. Сега хем е част от тялото ми, хем не е. Различен цвят, различно чувство. Отвреме-навреме ме боли. А преди два дни, забравих за раната и разбира се, тя ми напомни за себе си...
Днес седя и пак я гледам. Започнала е да става жълта, а около нея е червено. При допир ме боли. Усещам, че заздравява. Но знам, че при някое погрешно действие, всичко ще започне отначало.
Нещо такова е и онова пищно украсено чувство любовта. Докосваш, докосват те и ти оставят невидими следи. Не бих казала, че са малко.
Ясен е лекът и за двете. Обаче едното е невидимо и не знаеш, че не е част от теб и че трябва да се лекува. Това е целият проблем на любовта - мислиш, че ти принадлежи нещо, което всъщност не ти принадлежи. Гледам раната, сякаш е една подигравка сред здравата кожа и ми напомня за предишното нормално състояние на ръката. Така е и с чувствата - наранен, започваш да си припомняш за сърцето си.
С други думи, любовта е проблем, свързан само с теб, не с друг

Остаряването

"Колко пъти сте си спомнили някой детски следобед...следобед, който е станал част от вас, без която не можете да си се представите? Четири или пет пъти навярно. Даже не и толкова. 
Колко пъти още ще наблюдавате изгряването на луната? Може би двадесет. И въпреки това всичко ни изглежда толкова безкрайно.''
Пол Боулс, Чай в пустинята


Остаряването е странно чувство. Има вкус, който никога не можеш да определиш. Първо те кара да гримасничиш, но после искаш отново да опиташ. Малко нещо като алкохола. След определен момент вкусът няма значение, пиеш, за да си спомниш, да се събудиш, да заспиш, да обичаш, мразиш... Опитвам се да си представя. Не знам каква е природата на остаряването, несериозно е да твърдя, че съм остаряла, но има неща, които забелязвам и ме карат да мисля, и да се връщам назад.
Например годините ти доказват, че отказването не е избор. Ще се откажеш, разбира се - нямаш друго решение. Каквото и да направиш, винаги нещо няма да е достатъчно. Пълна е зрелостта с разплащания и съжаления. И сякаш осъзнаването на тези неща не е достатъчно горчиво, ами има и още натоварващи въпроси. Например, от какво ще се откажеш?
Трябва да си изградиш стени срещу течението на живота. Не за да спреш течението, а за да запазиш със себе си нужната дълбочина. Голяма част от живота ще си тече, няма как да се намесиш. Единственото, което можеш да направиш е да наблюдаваш колко ще остане с теб. Така е - наблюдаваш, а не решаваш, защото не държиш всичко в себе си. Когато осъзнаеш, че трябва да си изградиш стени, разполагаш с определени материали. Стените ти зависят от мястото, където си се родил, семейството, хората в живота ти, книгите, филмите, липсите ти... Може и да не използваш целия потенциал, преценяваш колко е нужно, но никога не можеш да отидеш по-дълбоко от това, което е твоята същност.
Ето я голямата меланхолия на екзистенциализма. Не знам как се лекува. Има едно красиво мементо мори разсъждение на Джордж Стайнър. Той пише следното:
"Вече казвам на себе си, че трябва да престана да тичам от библиотека в библиотека. Нямам достатъчно живот, за да прочета всички тези книги. Други ще им се насладят. Трябва да приема, че има десетки музеи, които никога няма да посетя и гледки, залезите на които никога няма да видя... Да, приемам това, стига да има хора, които ще им се насладят след мен."
Чудя се, достигането на такава благородна зрялост е единственото решение или единственото бягство?
Аз вече градя моята стена. Обръщам внимание какво искам да задържа. Студено е, но оценявам кои хора и неща си струват. Знам, че годините ще донесат и абсурдни стойности. Замислям се как някога със страх ще поглеждам стълбите, които днес изкачвам с лекота. Тогава парапетите ще бъдат ценни приятели от ежедневието ми. 
Отказвам се, но съм и внимателна към това, което имам.
Съществуват хора с некачествени стени. Животът пробива стените им. Колкото и да градят, течението влиза и отнема нещата, които притежават.
До един период живеех без стени. Почивах си на някой бряг и после се връщах отново. Веднъж обаче реших, че не искам да умра сама на някой бряг и така започнах да градя аз. Продължавам и се чудя достатъчно силни ли ще са стените ми?
Ако не са... Ще го мисля още повече, когато остарея.
Между другото, когато сте изхвърлени на брега, вместо да гледате към хоризонта, погледнете назад, защото утопията е там

Другите

С "адът, това са другите" вероятно Сартр е искал да обясни нещо много по-дълбоко от това, което мисля аз в момента. Мисля си, че е много просто другите да бъдат ада и за това лесно ще се намерят примери от ежедневието. Човек наблюдава другите. Но не в онзи смисъл, че другите са в основата на етиката. Опитвам се да си обясня съвременната ни суета с помощта на най-простичкия Хайдегеров дискурс, че човекът, веднъж прокълнат/благословен да съществува на Земята е принуден да живее и с другия. Другият е представен като метафизична заплаха, която може да роди дори нещо като геноцид. Другият се бунтува срещу теб и целостта ти. В класическата метафизика, където човекът е сведен до машина, движеща се от логика (или рационално животно), то функцията на другия е ревност. Хората се наблюдават и вече в ума им на наблюдатели възникват сравненията. Зарядът на завистта има движеща сила в съществуването ни. И човек си задава ето този страшничък въпрос "ами ако другият е наистина толкова щастлив?"
Габриел Марсел е бил привърженик на противоположната идея и е поучавал да споделяме нещастието на другия, за да му помогнем. Но се учудвам как той е пропуснал този момент, че проблемът на човека не е с нещастието на другия, а с щастието. Да, в робския ни морал проблемът е с щастието. Човек от сутрин до вечер гледа другите. Всеки гледа, всеки е гледан. И от много дълго време си мисля, че искрата, която ни задвижва е това усилие да  разберем другият наистина ли е толкова щастлив. 
Та, накратко, идеята ми е, че ако живеехме в света на Марсел, където всеки споделяше болката на другия, човечеството щеше да излинее до смърт от лицемерен хуманизъм. Нямаше да има мотивация сутрин да се събуди. 
Милиони хора страдат и ще страдат, но на това поле от безсмислени щастия и нещастия човек живее заради щастието на другия

Обвинявайте!

Здравей! Искаш ли да се пообвиняваме? Идвай - много е забавно. Ще се обвиняваме за това, което не успяхме да станем и нещата, които не успяхме да направим. Изобщо не се замисляй защо, а ела да започнем с това забавление. Ето ме тук пред теб, чувам те и реагирам. Не мисли за хората, които са ти повлияли, те са далече и няма да те слушат. Обвини мен. Сега, разбира се, не можеш да си спомниш за хора и обстоятелства от далечните кътчета на миналото ти. Изтощително е. Но и да си спомниш, не можеш да се разпуснеш  така с тях. Нека се обвиняваме. Не се чуди защо аз съм виновна за всичко. В онзи най-зашеметяващ и екзалтиран миг, намери нещо и нападай. Каквото и да е. Представи си как провалям всичко най-прекрасно в живота ти. Просто намери нещо. Ще видиш как ще се отпуснеш... И сякаш животът ти ще започне на чисто.

Който обвинява, намира успокоение. Човек е някак хармоничен, след като си е открил враг. Когато погледнем в огледалото, търсим един образ, който да се намести между нас. Някой, с когото да бъдем свободни да сме така груби, както не бихме били със себе си. Задължително трябва да има такъв човек. Ако ни е близък, той е просто безценен - много е удобно винаги да има някой на разположение, който да е виновен. Този вид идеално обвинение се среща най-често в брака. Страхотно е да има кой да те превръща в прекрасния и успешен човек с провалените планове. Щастливци са тези, които са обвързани. Най-хубавите и пълноценни връзки се крепят върху свободата на взаимното обвинение. Усмихнете се, ако до вас има човек, с когото се обвинявате. Съществува един ад, където хората са сами и няма кого да обвинят набързо...
За радост обаче в съвременния свят е помислено и за умопомрачените самотници. Сами ли сте? Няма кой да поеме вашата неспособност и безнадеждност? Не бързайте, не се затваряйте в себе си и не изпадайте в екзистенциални кризи. Имаме Интернет! Влизайте и веднага намерете някого за мразене. Луди ли сте да мислите за проблемите и миналото? Решението ви е на един клик разстояние. Няма повече смисъл да си стоите депресирани. Включвайте компютри, лаптопи, телефони и нека обвиненята започнат! Няма значение какво откачено мнение имате! Намерете противоположното и стреляйте. Залейте го с вина, омраза и всякаква мизерия. Излизате накрая чистички!
Обвинявайте, без да ровите в обстоятелствата, които ви формират. Да не ви пука. Най-важното е да откриете вашия начин, по който да повърнете горчивото. Но не е и нужно да мислите прекалено. Ако сте религиозни, нападайте атеистите; ако ядете месо, нападайте веганите; ако сте капиталисти, нападайте комунистите; ако сте националисти, нападайте евреите... изобщо всичко, което не сте вие... ако сте феминисти, нападайте мъжете; ако мислите, че сте умни, атакувайте лудите; ако ви пука за природата, нападайте всички, които си хвърлят дъвките по улицата; ако карате велосипед, нападайте шофьорите; католиците да не жалят протестантите; ако вярвате в зодии, нападайте всички, които се подиграват на зодиите; ако сте от Левски, мачкайте цесекарите; ако сте бели, обвинявайте черните; ако сте котки, обвинeте кучетата; ако сте сладки, обвинете горчивите. Няма нужда от логика, не се хабете. Така тече животът. Бъдете и вие част от този поток. Не тръгвайте по порочния път на самоанализирането, а спешно открийте някой за мразене. Ако не откриете човек с идеологически различия, започнете да обвинявате някой от семейството си. Вие не сте отговорни за нищо. Другите са винаги виновни. Довършете ги

Викът


Най-тихият вик е най-силният. И седем милиарда различни вика имат седем милиарда пресечни точки. Всички се борим в една и съща галактика. А какво спечелихме? По-голяма къща и по-красива кола! Повярвахме в любовта, но никога не я разбрахме напълно. И винаги оставахме на същото място. И винаги ще оставаме на същото място. Денят отново ще дойде. Спри да дрънкаш! Колко разочарования са ти нужни, за да зарежеш надеждата? Може ли хората да се учим, а Бог да ни обича?
В ада няма квотен принцип и може да си опънеш палатката и да си свириш на китарата край огъня... Но преди това всеки да остане малко сам.
Доколкото си спомням, една доктрина ни учеше да се отърсим от всички доктрини. Не, това не е парадокс. Пък и какво разбирам аз?
Да отидем сега в една мъглива нощ от близкото бъдеще. Тук По говори със 170-инчов телевизор.
- Не ти се развали настроението, нали? - пита телевизорът
- Не, но просто мисля, че в момента не сме на еднаква честота. - казва По.
- Така, както ти не ми вярваш на мен, така и аз не вярвам в честотите.
- Ти какво можеш да ми обясниш само с червено, зелено и синьо? Колко процента ти е магентата?
- Не съм само червено, зелено и синьо. Светлината не е нито вълна, нито частица. Аз съм светлина!
Ето в онази мъглива нощ По реши да не повярва и на светлината. И всички цветове бяха погълнати от черния