Литий

Събудих се в Амстердам. Всъщност и когато заспах бях в Амстердам. Не бях Бог. Животът беше вмирисан охранител, страдащ от клептомания. Светът не беше нито ад, нито рай. Намирах се в чистилището, а то е по-добро място от нищото. Трябваше ли да чувствам вина, че не мога да упътя хората, които ме питаха накъде е чистилището?
Не ядях, не спях. Почувствах се зле. Отидох на лекар. Каза ми, че няма нищо сериозно. Депресия. Билки. Антидепресанти. Убих доктора на място. Предпочитах нещо по-сериозно.
Заспах. Погледнах часовника. Часът беше същият. Не бях заспала. Или се бях събудила в същото време.
Взех телефона. Погледнах си указателя, но Бог го нямаше. Как е възможно? Бях говорила с него. Бях го убедила, че не съществува. Значи мен ме е нямало. Или пък и двамата съществувахме? Но Вселената беше прекалено малка за двама ни. А този пък парадокс доста голям за ума ми... Поредна екзистенциална криза. Нямах цигари. Това, че бях говорила с Бог, не означава, че му вярвах. И той лъже. И с него се лъже. Но това е отделна тема.
За да ме успокои, умът ми си спомни за един приятел. Бяхме се запознали при един спор в един бар. Ние спорехме. Мечтаехме да отворим бар на края на света. Когато се развидели, схванахме, че не можем дори да напуснем галактиката. Ограбихме букинист и с всички научнофантастични книги си запалихме огън. Замисляли ли сте се колко градуса по Целзий му трябват на бъдещето? Приятелят ми много искаше да закърпи живота си, който преди това се беше постарал да разкъса естетично. Помогнах му. От сляп шивач купих две бутилки вино. От най-евтиното. Пиехме и му казах, че прилича на това вино. Явно беше суетен и си помисли, че остарява. Просто беше добър приятел. Подхвърли, че думите са преди всичко. Съгласих се, но при условие, че след тях е музиката. Животът е скрит в тези неща - думите и музиката. Слушахме The Doors. Изведнъж ме побиха тръпки. Много се уплаших. Трябваше да се върна. Трябваше да се върна.
Отворих очите си, бях на летището. Не бях сигурна обаче на кое летище. Тъкмо бях слязла от самолета. Не бях спала. Очите ми бяха зашити от писатели с половин тон клишета. Потърсих онзи мой приятел по телефона, но отсреща ми казаха, че съм объркала номера.
След време от един роман научих, че го няма. В 77-ма страница ме съжаляваха. В 78-ма ми се смееха. Какво по дяволите... Грабнах телефона. Търсех. Беше празно и започнах да схващам, че всичките ми приятели са герои от романи.
Историите, които не стават романи, полудяват на парчета в блогове

Добре съм


Чаках спасението в тази яма. Идваха някои хора, протягаха ръка. Тъкмо излизах, за да осъзная колко съм пристрастена към тази обърканост. Моята Вселена е изградена от съмнения. Щастието или смислените неща бяха като продуктите, които се рекламират. Прелъстяват те. Купуваш ги и после разбираш, че не стават за нищо