Друго искаме все пак

Има нещо, което не е наред. Затруднявам се да го нарека някак, защото има много имена. Например всичко, което ти пречи да се изолираш, когато неистово желаеш да го направиш. Или пък всички онези невидими и нахални погледи...
Когато те контролира мигът, тогава всичко започва да те определя. Всичко. Някой може да каже, че човек трябва да планува, да придаде някаква форма на деня си... Разбирам го това. Намирам го понякога дори и за ценно качество. Но аз не мога. Никога не съм искала построени от принципи дни. Оставяла съм непредвидимото да ме определя и май никога не съм съжалявала за това. Досега.
Има нещо, което не е наред. Май мога да го опиша. Струва ми се, че хората вместо да определят външния свят чрез своя вътрешен такъв, правят обратното и си формират свят, който не им принадлежи. Никой не е притеснен за своето място. Това е проблемът. Да бъдеш или да не бъдеш индивидуалист. Да бъдеш индивидуалист или да формираш себе си според тълпата. Това е безкраен и стресиращ проблем.
В тази тълпа се случват все лоши неща на хората, които много се грижат за вътрешния си свят. Маргинализират ги. Бързо. Без никакво колебание. А ръбът пък точно в нашата географска ширина е много пусто и невдъхновяващо място.
Тълпата съди с очите и с думите си. Ще видиш сигналите, които те убеждават, че си на грешното място в мимиките и жестовете им. Дори и да не ги видиш сигналите, ще усетиш как си затворен в клетка, построена от тях.
Тълпата много вярва на себе си. Човекът-тълпа е спокоен. Той винаги среща наоколо подкрепа - в семейството, приятелите и непознатите. Стотици одобрителни погледи. Хиляди. И така, защо обаче има хора, които излизат от тълпата. Как го правят?
Някои хора много четат и много гледат. Дори им се казва, че прекаляват. Тълпата винаги ще ти подметне, че истината не е в книгите. Животът! Животът учи! Не чети, не се интересувай от чувства, бъди немарлив, прави гафове или накратко - позволи животът да те учи. Очарователно. Но както и да е, не е това темата. Та, рано или късно от много съмнения и желание за познание и съвършенство, изпадаш в немощ. Задушаваш се, не можеш да мръднеш.  Меланхолията вече не е просто поетичен смисъл с приятни тъмни нюанси, а един смърдящ канализационен тунел и колкото повече се влачиш в него, толкова повече се пристрастяваш. Тунел, който няма да те отведе никъде, но те крие от тълпата. Съзнателно избран тунел, докато горе хората се радват на скучното слънце и свежите пространства. И тук може да има светлина. Търся и знам, че няма. Но съм добре. Не питайте как.
Хубаво е, разбира се да има хора при теб. Твоите хора, които те разбират. Винаги съм си мислила, че категорично мога да определя онези, които не биха ме разбрали. Но уви, не ставало категорично. Тунелът може би не е вечен дом. Друго искаме все пак.
Тълпата е вярваща. Каквито и роли да играят помежду си, вярват си. Не анализират, не се съмняват. И не става въпрос само за религия. Ако беше само това... Но не, те не задълбават в нищо. Много добре знаят как се живее и какво трябва да се прави. Всичко знаят.
Дават ти светлина, дават ти стени без прозорци, неприветливи дворове, а после нахлуват, пробиват ти стените и унищожават двора ти.
Не винаги си го позволявал, знам . Знам, че понякога това са го правили и хора, които си канил в пустото парче земя, открито след като си излязъл от тунела. И ти си човек. Доверяваш се. Би познал различните, нали. Но никой не е съвършено различен и тълпата привлича всеки, въпреки съпротивата.
Съпротивлявай се. Аз съм тук. Има и други. Може и да се върнеш в хубавия шибан тунел, стига да имаш достатъчно книги, музика, идеи и филми в раницата си. Светлината в душата е достатъчна. И знам, друго искаме все пак