Литий

Събудих се в Амстердам. Всъщност и когато заспах бях в Амстердам. Не бях Бог. Животът беше вмирисан охранител, страдащ от клептомания. Светът не беше нито ад, нито рай. Намирах се в чистилището, а то е по-добро място от нищото. Трябваше ли да чувствам вина, че не мога да упътя хората, които ме питаха накъде е чистилището?
Не ядях, не спях. Почувствах се зле. Отидох на лекар. Каза ми, че няма нищо сериозно. Депресия. Билки. Антидепресанти. Убих доктора на място. Предпочитах нещо по-сериозно.
Заспах. Погледнах часовника. Часът беше същият. Не бях заспала. Или се бях събудила в същото време.
Взех телефона. Погледнах си указателя, но Бог го нямаше. Как е възможно? Бях говорила с него. Бях го убедила, че не съществува. Значи мен ме е нямало. Или пък и двамата съществувахме? Но Вселената беше прекалено малка за двама ни. А този пък парадокс доста голям за ума ми... Поредна екзистенциална криза. Нямах цигари. Това, че бях говорила с Бог, не означава, че му вярвах. И той лъже. И с него се лъже. Но това е отделна тема.
За да ме успокои, умът ми си спомни за един приятел. Бяхме се запознали при един спор в един бар. Ние спорехме. Мечтаехме да отворим бар на края на света. Когато се развидели, схванахме, че не можем дори да напуснем галактиката. Ограбихме букинист и с всички научнофантастични книги си запалихме огън. Замисляли ли сте се колко градуса по Целзий му трябват на бъдещето? Приятелят ми много искаше да закърпи живота си, който преди това се беше постарал да разкъса естетично. Помогнах му. От сляп шивач купих две бутилки вино. От най-евтиното. Пиехме и му казах, че прилича на това вино. Явно беше суетен и си помисли, че остарява. Просто беше добър приятел. Подхвърли, че думите са преди всичко. Съгласих се, но при условие, че след тях е музиката. Животът е скрит в тези неща - думите и музиката. Слушахме The Doors. Изведнъж ме побиха тръпки. Много се уплаших. Трябваше да се върна. Трябваше да се върна.
Отворих очите си, бях на летището. Не бях сигурна обаче на кое летище. Тъкмо бях слязла от самолета. Не бях спала. Очите ми бяха зашити от писатели с половин тон клишета. Потърсих онзи мой приятел по телефона, но отсреща ми казаха, че съм объркала номера.
След време от един роман научих, че го няма. В 77-ма страница ме съжаляваха. В 78-ма ми се смееха. Какво по дяволите... Грабнах телефона. Търсех. Беше празно и започнах да схващам, че всичките ми приятели са герои от романи.
Историите, които не стават романи, полудяват на парчета в блогове

Добре съм


Чаках спасението в тази яма. Идваха някои хора, протягаха ръка. Тъкмо излизах, за да осъзная колко съм пристрастена към тази обърканост. Моята Вселена е изградена от съмнения. Щастието или смислените неща бяха като продуктите, които се рекламират. Прелъстяват те. Купуваш ги и после разбираш, че не стават за нищо

Скука


Хората преминават покрай мен с целите си. Една част от тях са пред мен, другата зад мен. С еднакво темпо се губят от погледа ми. Сякаш всички имат работа. Сякаш никой от тях не скучае. Сякаш само аз не схващам. Пред себе си имам безчувствен джин. Мързи ме дори да отпивам. И така банално си стои джинът. Каня се да поискам сметаката, обаче и това ми се струва усилие. Искам да играя на една игра. Да припознавам хората, които минват покрай мен. Опитвам се. Не се получава. Тази вечер никой на никого не прилича. Навън е студено, заведението пропадащо. Музиката се понася. Ако бях талантлива, сега бих сътворила великата творба. Съдбовна вечер вероятно. Обаче аз просто скучая. И не ми се играе

Етиката е по-важна от качеството



Готвачът, който ни приготвя храната, ако не спазва  хигиенните изисквания, може да ни отрови. Един миг невнимание на шофьора пък може да ни убие. Не само отделни индивиди, а цели компании могат да ни навредят.

Услугите или стоките на което и да е предприятие могат да са вредни за хората и околната среда. Хипократовият принцип "на първо място не причинявай вреда" всъщност трябва да бъде водещ за всяка професия. Ето защо цивилизованите страни се борят за качествен състав на крайните продукти чрез различни технологии на производството, които намаляват вредните емисии. Една от водещите каузи на ЕС е намаляване на вредните газове в атмосферата. Същата идея е разпространена в страни и извън ЕС като САЩ, Япония и др.
Работата на предприятията обаче не се изчерпва само с човешкото здраве и благоденствието на природата. Съвсем опростено ще напиша пример как се създава една влиятелна сфера - използват се средставата на инвеститорите, наемат се хора за работа и се използват суровини често от доставчици. В такава една сфера лошото управление не се изчерпва само с фалит на собствениците, а засяга работниците, доставчиците, а и потребителите също.
Живеем във век, в който марките заемат голямо място в живота ни, оттам и отговорностите им към нас са по-големи. За да илюстрирам влиянието на големите корпорации, ще дам пример с "Уол - Март", където работят над два милиона души. Тази верига притежава 11.500 обекта в 30 страни и всеки ден влиза в живота на десетки милиони хора и търгува с десетки хиляди фирми. Отговорността при ръководенето на такъв мащаб е огромно точно колкото да ръководиш държава!
В последните години се говори, че компаниите трябва да имат социални отговорности и да дават нещо повече на обществото. Големи компании в отговор на това градят проекти в сферата на образованието, здравеопазването и прочие с идея създаване на добър имидж.
Според мен, преди да се нагърби със социални отговорности, всяка фирма трябва да изпълни отговорността си към клиентите, работниците, доставчиците и околната среда, в която произвежда. Да, разбира се, че е добре и компаниите да бъдат съпричастни към обществените проблеми, но преди всичко са отговорностите в сферата на дейността, която упражняват. Справедливостта, прозрачността и отчетността са много по-ценни от корпоративната социална отговорност. Аз лично очаквам от една компания да развива добре дейността си без да вреди на хората и околната среда, отколкото да изгражда проекти в сферата на образованието например. И не става тук въпрос само за добре развита дейност, а и за морал, защото да не се вреди на обществото и околната среда зависи от морала на мениджърите.
Било в личните ни взаимоотношения, било в професионалния ни живот, дори и в политиката етиката е еднаква. Да си етичен означава да не лъжеш, да не крадеш, да не си корумпиран. Във всеки сектор са валидни тези правила и не се променят спрямо хора или институции. Както искаме чистота в личните взаимоотношения, така сме задължени да бъдем и чисти в професиите си. Да лъжеш, да скриеш истината, да хитруваш не само не е красиво в личния живот, еднакво грубо е във всяка област.
Най-пресният пример е скандалът около "Фолксваген". Да прикрият нивата на вредните емисии, вместо да вложат средства в понижаването им е неетично. Заради пари "Фолксваген" излъгаха милиони хора и навредиха на марката си и партньорите си. По-достойно щеше да е "Фолксваген" да не се заемат със социални дейности, както и да спонсорират Бундеслигата,  а да се съсредоточат върху пряката си отговорност и да приемат прозрачността като водеща в дейността си.
Доскоро "Фолксваген" означаваше качествен продукт, но заради изкривяванията в моралните ценности на десетки мениджъри се засегнаха по неприятен начин потребители и дилъри.

Нито една дейност не се изчерпва само със стоката или услугата. Колкото и качествен да е продуктът, една компания трябва преди всичко да спазва основни етични норми. Фирмите, които не спазват тези норми, вредят. Кой каквото и да работи, по-важното от самото естество на работата му е как точно я извършва, т.е. дали е етичен.
Потребителите ако не са доволни от една марка, свободно ще изберат друга, но се оказва, че дълго време може да сме в заблуда, когато някой постъпва нечестно.
Надявам се скандалът с "Фолксваген" да е накарал мениджърите от всички сфери да осъзнаят истинските отговорности

Разбираме от лудост


Нали Сартр е казал "адът, това са другите". Ако живееше тук Сартр, какво ли би казал? Не би писал толкова възвишено, убедена съм. Не би писал изобщо. Според мен щеше да каже "майката си е ебало" и да си полудее в някоя панелна кутия например. Не би намерил онзи комфорт, за да полудее така интелигентно. Дори и полудяването има нужда от среда и Сартр нямаше да я намери тук.

Във Франция бездомниците спят в метрото вечер. Затварят метрото, когато те са вътре и сутрин метрото отново отваря. Някои станции миришат на урина. Да, пикаят срещу стените, справят се някак бездомниците. Според мен с тях вечер в метрото остават и някои отегчени млади хора със спрейове в ръка. Всички стени са изпъстрени с графити. Човек се замисля как са възможни тези надписи и рисунки, при условие, че няма как да се мине покрай тези части. Нямам друго обяснение - на бездомниците им правят компания някои сладки, скитащи врагове на общоприетото.
Сутрин в метрото има спретнати и успяващи хора, които съвсем непринудено общуват с бездомниците. Тези, които сме свикнали да бъдат отритнати и етикетирани като "другите", може в метрото във Франция да ги видите като част от обществото. Разбира от луди това общество там. Тоест учат се от лудите, опитват се да разберат нещо от тях. Споделят мястото си във вселената с лудите, бездомните, онеправданите, лузърите, другите.

Е, бих могла да напиша за разликите между нашата инфраструктура и тази във Франция и да задоволя интелектуалната си суета, обаче не ме привлича това. Привлича ме друго, което също може да е резултат от интелектуална суета - подходът към плевелите, към различните цветове. Не бих се присъединила например към скучни заключения от сорта на това, че Сартр, Фуко, Роден, Селин и ред други цветни особняци са резултат само от интелект и добро възпитание. Историята е различна. В общество, където ти дават шанс да си аутсайдер, така бързо се подминават дребнавостите, че бързо понякога се достигат страхотни места.

Искаме да полудеем на спокойствие. Помислете, силно имаме нужда от това. Много хора псуват и много хора искат да зарежат всичко... Обаче вечер нямат метро, което да ги приюти. Няма го обществото, което да ги уважи за избора им. Плевелите се унищожават.
В нашето общество се нуждаем от лудостта, както от водата. Не говоря за политика. Може би не говоря и за България. Говоря за семейството ви, за работата ви, за приятелите ви. Говоря за всички онези, които обичат да ви изтъкват моралните си възгледи. Но всеки, абсолютно всеки спи под земята. И ти си заразен с някакъв твой вид лудост. Ако я намаш лудостта, не усещаш преживяванията. Ако я нямаш лудостта, ела. Ние я разбираме.
Искам навсякъде да има денонощно метро, отворено за скитници, бездомници и луди. И не само за тях, а за истинските луди, които всяка сутрин са забързани и вечер се прибират в домовете си изгнили. За тях, за да видят, че има къде да отидат, ако не се справят.
Та, къде е потенциалният Сартр

Друго искаме все пак

Има нещо, което не е наред. Затруднявам се да го нарека някак, защото има много имена. Например всичко, което ти пречи да се изолираш, когато неистово желаеш да го направиш. Или пък всички онези невидими и нахални погледи...
Когато те контролира мигът, тогава всичко започва да те определя. Всичко. Някой може да каже, че човек трябва да планува, да придаде някаква форма на деня си... Разбирам го това. Намирам го понякога дори и за ценно качество. Но аз не мога. Никога не съм искала построени от принципи дни. Оставяла съм непредвидимото да ме определя и май никога не съм съжалявала за това. Досега.
Има нещо, което не е наред. Май мога да го опиша. Струва ми се, че хората вместо да определят външния свят чрез своя вътрешен такъв, правят обратното и си формират свят, който не им принадлежи. Никой не е притеснен за своето място. Това е проблемът. Да бъдеш или да не бъдеш индивидуалист. Да бъдеш индивидуалист или да формираш себе си според тълпата. Това е безкраен и стресиращ проблем.
В тази тълпа се случват все лоши неща на хората, които много се грижат за вътрешния си свят. Маргинализират ги. Бързо. Без никакво колебание. А ръбът пък точно в нашата географска ширина е много пусто и невдъхновяващо място.
Тълпата съди с очите и с думите си. Ще видиш сигналите, които те убеждават, че си на грешното място в мимиките и жестовете им. Дори и да не ги видиш сигналите, ще усетиш как си затворен в клетка, построена от тях.
Тълпата много вярва на себе си. Човекът-тълпа е спокоен. Той винаги среща наоколо подкрепа - в семейството, приятелите и непознатите. Стотици одобрителни погледи. Хиляди. И така, защо обаче има хора, които излизат от тълпата. Как го правят?
Някои хора много четат и много гледат. Дори им се казва, че прекаляват. Тълпата винаги ще ти подметне, че истината не е в книгите. Животът! Животът учи! Не чети, не се интересувай от чувства, бъди немарлив, прави гафове или накратко - позволи животът да те учи. Очарователно. Но както и да е, не е това темата. Та, рано или късно от много съмнения и желание за познание и съвършенство, изпадаш в немощ. Задушаваш се, не можеш да мръднеш.  Меланхолията вече не е просто поетичен смисъл с приятни тъмни нюанси, а един смърдящ канализационен тунел и колкото повече се влачиш в него, толкова повече се пристрастяваш. Тунел, който няма да те отведе никъде, но те крие от тълпата. Съзнателно избран тунел, докато горе хората се радват на скучното слънце и свежите пространства. И тук може да има светлина. Търся и знам, че няма. Но съм добре. Не питайте как.
Хубаво е, разбира се да има хора при теб. Твоите хора, които те разбират. Винаги съм си мислила, че категорично мога да определя онези, които не биха ме разбрали. Но уви, не ставало категорично. Тунелът може би не е вечен дом. Друго искаме все пак.
Тълпата е вярваща. Каквито и роли да играят помежду си, вярват си. Не анализират, не се съмняват. И не става въпрос само за религия. Ако беше само това... Но не, те не задълбават в нищо. Много добре знаят как се живее и какво трябва да се прави. Всичко знаят.
Дават ти светлина, дават ти стени без прозорци, неприветливи дворове, а после нахлуват, пробиват ти стените и унищожават двора ти.
Не винаги си го позволявал, знам . Знам, че понякога това са го правили и хора, които си канил в пустото парче земя, открито след като си излязъл от тунела. И ти си човек. Доверяваш се. Би познал различните, нали. Но никой не е съвършено различен и тълпата привлича всеки, въпреки съпротивата.
Съпротивлявай се. Аз съм тук. Има и други. Може и да се върнеш в хубавия шибан тунел, стига да имаш достатъчно книги, музика, идеи и филми в раницата си. Светлината в душата е достатъчна. И знам, друго искаме все пак

20.000 Days on Earth


Брайтън е хладен, мрачен и дъждовен... Прегърналото сякаш вечността крайбрежие, междинните улички и безброй картини, будещи чувства са повече от впечатляващи за декор, който да ни заплени. Гледайки филма и доближавайки се до Ник Кейв, си мислех, че Брайтън сякаш е специално създаден за тази личност и тази музика.

Какво ли е да снимаш филм за двадесетхилядния ден от живота си, обхващащ едно денонощие? Особено пък за човек като Ник Кейв, който е неуловим и желае да бъде невидим. За когото  и да беше този филм, щяха да се получат все различни неща, но режисьорите Джейн Полард и Иън Форсит така са отдалечили филма от конвенционалната документалистика, че лесно се вижда как не става въпрос само за документален филм. 
Филмът ни показва Ник Кейв, който се събужда, пише на пишещата си машина в ексцентричната си стая, гледа със синовете си "Белязаният", свири с групата си, обядва с Уорън Елис, разговаря в автомобила си с Рей Уинстън и Кайли Миноуг, посещава психоаналитик и се връща към спомените си, защото има свой архив. Зрителите чуваме прекрасни мелодии и сме допуснати да се присъединим към едно меланхолично осмислено и доста носталгично пътешествие. Едва ли имаме по-страхотен шанс да надникнем така красиво и ненатрапчиво в думите и ума на Ник Кейв.
Едно от вдъхновяващите неща е, че това не е само филм за Ник Кейв. Това не е обсебена от себе си звезда. Много повече във филма Ник Кейв говори за хора и случки, които са го впечатлили. И така, отвеждайки ни ту към концерт на Нина Симон, ту към необикновени стаи, той дава цветове и на нашето въображение.
Във филма въпросите не са зададени чрез думи и това обобщение е най-прекрасно изразено в края, където пък вече не участва само Ник Кейв, а всички ние