Спящият човек


Липсвало ми е да пиша в блога си установих. Да пиша в блога си е по-хармонично за мен, т.к. не знам тук какви хора ме четат и това, което със сигурност знам е, че е много по-чиста форма общуване със самата мен. Така че, дори да сте с кални обувки тук, не ми пука, защото не знам. 

Вчера, ми хрумна една идея да се засажда дръвче за всяка книга, която много ни е харесала. В ума ми като книга, която много ми е харесала (най-много и досега) се появи "Спящият човек" на Жорж Перек. Не си спомням кога точно я прочетох, не съм и много сигурна за сезона, но май навън беше пролет. Важното е, че се намерихме с книгата в точния момент. Такива красиви случайности винаги ми се случват с книгите, надявам се това да продължи и наистина не ме интересува как точно се случва.
Измореният дух на човека или нещастието, което чувства поради липсата на радост е много фин момент. Това обикновено повлича към инертност. Инертността напълно те откъсва от света пък. Откъснат живот означава свит, умален живот. Точно в този момент, когато човек не може да се погрижи за този свой дух е нужна подкрепата на изкуството. Имаме изкуството, защото животът не е перфектен. В изкуството не са нужни действия. Думите пробват себе си срещу пустотата, камерата я показва, цветовете я естетизират. През 1967 вероятно Жорж Перек е имал някаква малка тлееща вяра или суета и е написал "Спящият човек".
Който знае Перек, знае за какво пиша. Тези, които не го познават - ами вероятно не бих сгрешила, ако го нарека и лузър. Виден лузър. Влюбен във Франция французин (да, знам, че е клише). През целия си живот не е напускал Париж. Социолог. Много добър социолог - да оставим настрана масата, такъв професионалист, че самия себе си принизява до всеки втори. И писател, разбира се. Толкова се доверява на битката между себе си и думите, че написва роман, в който липсва буквата "е"(284 страници!) Романът е със заглавие "La Disparition", което означава "изчезването", но мисля, че не е издадена на български. Интересно предизвикателство към преводачите ми се струва да преведат на български романа без буквата "е". Жорж Перек може да избяга от азбуката и да опише себе си и така през 1967 е описал себе си, но във второ лице в "Спящия човек". 

"Спря да напредваш, но и без това не напредваше, че да излезеш отново на път, имаше те, просто не знаеш какво ще направиш, когато отидеш по-далеч..."

Как е възможно такива страници, изпълнени само с мислите на героя да се пресъздадат във филм? Как ще се гледа, кой ще го гледа...

Има филм и отрких, че съществува такъв филм много по-късно, след като бях прочела книгата. Самият филм е заснет 7 години след книгата, а Перек е сценарист. Камерата е с един млад човек на име Жак, заобиколен единствено от своите смисли и вещи. В черно-белия филм мислите на героя се изричат с женски глас. Целият филм е 90 минути и Жак изобщо не говори. С минути гледа огледалото, разглежда себе си, мисли, изморява се от мислене, заспива. Красив човек. Нито писателят, нито режисьорът се опитват да разкрасят самотата. Естествено, много неща могат да бъдат разкритикувани, ако някой има тази нагласа, но ако за други като мен книгата означава нещо, самата екранизация, колкото и безсмислена да изглежда, изпълва.
Е, възможна ли пълна свобода от злободневието, хората, времето, чувствата, болката, надеждата, възходите и паденията? Способен ли е на подобно съществуване човек. Перек има отговор, защото има своя уникална самота, ерго свобода

Няколко думи за модерния роман

"Остани край масата и слушай. Дори не слушай, само чакай. Дори не чакай, остани напълно смълчан и сам. Светът ще дойде при теб, за да го разобличиш - друго и не би могъл да направи, изпаднал във възторг, той сам ще се превие пред теб."  Кафка

Епосите са описвали големи пътешествия и всяко пътешествие там е търсене. Героят търси абсолютната истина, справедливост, съкровища, баща и т.н.
Епосът на модерния човек е за пътя вътре в себе си. Всъщност човекът все още не е тръгнал по този тайнствен път и няма идея за посоката. Идеите за божествената сила и правилния път са предварително и добре премислени. Защото бог е безкомпромисен и впрочем не съществува. Картата е извадена от собствения дух. Патетичното е, че не говорим точно за път, а за лабиринт. Трудно е да говорим за посока, когато съществува колебание между мисли като "познай себе си" и "ако няма бог, всичко е позволено". Може би единственото общо с пътя е, че модерният човек стига края на път, стоейки в началото на лабиринт.
Отхвърлянето на абсолютната истина с "бог е мъртъв" на Ницше може да се приеме като началото на новата естетика. От тази перспектива, всяко откъсване е самота, а всяка самота ражда уникални видове съществуване. Човекът е нагърбен със своята истина. Модерното изкуство черпи сила от индивидуалното, за да вдъхнови отново индивидуалното. Единствената истина е човекът, съмняващият се човек в началото на пътя. Нихилизмът изразява липсата на истина там, където има много истини, заменяйки абсолютната с човешката истина, така че истината се превръща в хаос - необходимата криза на модерния живот. Понякога този хаос е роден от затворената в човека трансцендентност. Няма никаква врата и животът се превръща в кръг, търкалящ се към ямата на безсмислието. А понякога пък е завръщане към себе си и проглеждане. Модерният роман от началото до края е индивидуалната гледна точка. И както Пруст е писал - истинското пътешествие не е да виждаме различни места, а да виждаме едни и същи места с различни очи