Палма


Слушаме Джон Ленън и си говорим със Стефан. Предлагам му да сме палми. На кого му пука за палмите? На кого му пука за Джон Ленън? Да бъдем палми и да слушаме Джон Ленън е страхотно. Най-смисленото и истинско нещо. И това не е просто някакъв си миг. Това е свобода, където тълпата има само едно значение - осмисля. Осмислят "безсмислието" на палмата. Палмата е палма. Никой нищо не очаква от нея. Не храни, не лекува, не може да се дремне сладко под тънката ѝ сянка. Тя е висока, артистична и разказва тихо. Трябва да има и палми сред масата. Защо ли са? Ами ей така, просто защото са палми.
- Викаш, да не сечеме палмата? - май нещо се съгласява с мен Стефан.
Толкова ми е идеалистично, изобщо не ми минава през ума, че се секат палми. Защо ще се секат палми, аз ги боготворя в този момент. Слушаме Джон Ленън и вярвам в палмите.
И ето какво разказва Стефан:
- Вътрешността на палмата, всъщност е много мека, а между остатъците когато опадат клоните, влизат мравки. Те я разяждат отвътре и тя изгнива. Когато палмата изгние, говоря още докато са млади, е много лесно да я отсечеш. Прасваш я в основата при корените, за да я гътнеш. А, после, понеже е тежка, я нацепваш с мотиката на парчета...

Саудаде

Защо чувстваме липса или по-правилно какво ни липсва? Винаги ли става въпрос за някого, любов и привързаност?
Не е толкова просто, разбира се.
Липсата може да е "полезно" чувство, ако ни тласка към действие с идея запълване на липсващото, но най-често в липсата няма агресия и е близка като чувство до нихилизма. Липсата е абстинентна криза. Появява се спонтанно и ни смазва със собственото ни безсилие.
Хората се раждаме празни и с желание за позитивни чувства, в един период от детството сякаш получаваме всички позитивни чувства, но порастваме и осъзнаваме, че все пак нещо липсва и винаги ще е така. Винаги ще е така, защото правим избори. Да избираш означава да колекционираш липси. Ровенето в успехите, загубите и изобщо спомените разкрива липсата. Сякаш винаги сме грешали.
Всеки миг води към това чувство. За щастие не сме мъдри, имаме съдба, поговорки и случайности, които помагат в изборите и ни оправдават.
Липсата никога не може да бъде запълнена. Пък и не звучи добре. Най-добре е докато се превръщаме в липса, да пишем за липсващото - толкова писатели с техните герои не могат да грешат...
Но не е толкова отчайващо, защото имам страхотната идея да зарежем изборите като луди и мъдри хора

Бог е естет

Харесвам аз бог. Направо му завиждам. Харесвам страхотната му гениалност да създава случайности и свободата му. Без да убеждава никого, предлага света и ние приемаме този свят.
Пишещият човек винаги се съмнява дали думите са близки до преживяването, а бог създава такива преживявания, които трудно биха се приели от читатели. Всеки, който не пише безразсъдно, се е сблъсквал с този проблем. Случайностите на писателите са банални, смешни, абсурдни, но случайностите на бог просто се приемат. Бог е неповторим в начина си да скрие същината зад случайността. И все пак, не мога да разгадая структурата. Изпитвам много чувства към непредсказуемостта му - може да поднесе всичко, да ви припомня - не му се налага да ни убеждава.
Забелязала съм например, че има навик да вкарва неочаквани продължения в края и да го превръща в начало. Знам, че звуча банално...  Докосванията на бог са толкова малки, невинни и иронични, че ако продължавам да се опитвам да ги обясня, то ще продължа и да звуча банално.
Може да бъде разкритикуван всъщност. Защо пък винаги има случайност? А може би няма? Мълчи и завиждам на естетиката в неговото безкрайно въображение.
Ако извадите от живота си случайностите, какво остава? Остава един друг живот. Бог се намесва със случайности и ви пренася в други животи. Не му пука колко е реално. Как да не пожелаеш за себе си подобна лекота на създаване и разрушаване.
Моят бог с неговите случайности винаги ме отказва от писането и чудя се дали би прекалявал толкова със случайностите, ако имаше с кого да се съревновава