Nymph()maniac


Ние всъщност май не сме истина, минавало ви е през ума, нали? Не може да не ви е минавало в един абсурден момент, когато през дима забелязвате размазания блясък, дочувате смеха и усещате как смърди на хормони.
Наистина трябва да го осъзнаете. Изправените бляскави коси, мускулите, предизвикателните дрехи, слънчевите очила, токчетата, евтините и скъпи аромати, думите и кухия смях - всичко това е нереално и вие го чувствате, почти съм убедена. Всичко това е отразена в нас илюзия.

Всеки се влюбва, но никой не е способен да обича, никой не иска да остане завинаги. Песоа пише: "Ние не обичаме никого, това, което обичаме е представата за някого". В един момент осъзнаваме, че човекът отсреща е (не)реален и скучен, но предпочитаме да не забелязваме това, защото няма как да забравим все пак страха от самотата.

Хората не съществуват. Хората имат едно прикритие, което се нарича имидж. Имидж и нищо друго. Хората са бог и порнография.
Говоря за начините.
Концепцията за бог е един лабиринт, създаден с идеята да се изгуби в него бог. А е възможно и бог да не съществува. Това е имиджът.
А порното... В порно филмите едновременно е налично всичко, което е нужно за секса и няма нищо, което е нужно за това. Камерата не показва хора, които правят секс, тя ви съсредоточава към половите органи, показват се неща, за които се смята, че се свързват с удоволствието. Всичко е преувеличено и е ясно какво ще се случи. Това не е истина, но е много близко до истината; не е точно секс, но е нещо много близко до секса.
Защо една такава илюзия като порното обаче, която прилича на вас е неудобна тема?
Хората се променят. Хераклит е казал, че единственото, което не се променя е промяната. Промяната е в човешката природа, следователно не е ли противоестествен тук актът да не се променяме.
Например на улицата могат да се скарат двама души. Единият може да удари другия, да счупи носа му, да му посини окото и прочие. Имаме вече промяна. Когато погледнем двамата души след боя, виждаме, че се е случило нещо, дори може да предположим, че това са рани от побой. И е възможно това изобщо да не събуди възмущение. Но ако погледнем двама души, които са правили секс, не можем да забележим промяната, защото не е имало такава. Сексуалният импулс е възобновим, дава на човека причина да пресъздава себе си всеки път, всеки път пресъздаваш себе си, всеки път обожаваш себе си в този акт - това не е промяна.
Кой е правил достатъчно секс през живота си и е приключил да прави секс с чувството, че е правил достатъчно секс...
Заради характера на сексуалния импулс излиза, че сексът е противоестествен, а порното гнусно.

Значи вместо истина (която може би не съществува) ни се предлагат подобия. Обобщавам, защото усещам разкъсаните си мисли. Ако бог съществуваше, нямаше да има нужда от религии. Ако съществуваше перфектната, истинската, без грим и его... и каквото още идеално може да добавите към  "любов", нямаше да има порно, нямаше да има нужда от революции, дори и нямаше да ми хрумне да пиша за истината.

Сега да се замислим дали онези, които осъзнават нереалността на живота, живеят най-...."добре" да кажем и избягаме от истината. Онези, които живеят с  идеята, че всичко е мисъл. Тогава, ако реалността е мисъл, а мисълта думи, истината,  истинското съблазнаяване не е ли пак лъжа?

Можем да стигнем до убеждението, че светът е на онзи, който се прави най-добре.
Ок, ти дотук ме прочете, човече, обаче защо го направи? Това, което драскам може да е не е никакво търсене, може просто да съм се напушила и... Виж сега как ще започна да пиша отново несвързано.

Имаме и две много силни причини - срам и страх. В обществото всеки изпитва малко или много от двете чувства. Кой сред обществото прави точно това, което прави, когато е сам? Кой може напълно да изрече всичките си  мисли на всеослушание?
Голяма част от срама и страха имаме във флирта т.е. в нещата, свързани със сексуалния импулс.
Какво е срамът, какво е страхът?
Срамът е емпатията, която човек изпитва към себе си, въз основа на предположението си какво впечатление е направил на отсрещните.
Сигурно сте изпитвали срам, гледайки някой наивен и непохватен герой от американска комедия. Да, обаче у актьора този срам липсва - той осъзнава играта, а вас емаптията ви тегли към срама.
Сега да се върнем на порното и да отбележим, че ако хората не изпитваха емпатия, нямаше да има порно.
Страхът е емпатия към нещо, което не познаваме и което не съществува. Страхът не е истина.
Хората инстинктивно се страхуваме от смъртта. Няма смисъл да разсъждавам върху това. Смъртта е най-страшното нещо, без да знаем какво е. Но и най-смисленото нещо е смъртта. Хайде отново сега да поговорим за секс. Ако сексът не носеше удоволствие в края на краищата, можеше да продължава вечно и никой нямаше да обръща толкова внимание на него.
Ще дам личен пример за страха. Когато си седя, много обичам стола да виси на два крака. Всеки го знае това чувство, на ръба на падането, все едно висиш в някаква празнина, но все още не си паднал в нея. И се страхувам. Наистина се страхувам. Най-доброто, което може да ми се случи е да умра при падането, но най-много да се размина с нещо счупено. Сега ми трябва още малко смелост да осъзная колко тъп е страха ми и да видя дали и с какво ще се размина, но съм сигурна, че ще се отърва от страха си. Засега това ми е нереално, страх ме е, а човек не се страхува от реални неща. Страхувам се от фалша... стана и без това много дълго.
Умовете на повечето не допускат истината - порното, бог, смъртта, срамът, флиртът, "нещата от живота" са средства, за търсене на истината, а проблемът е, че намерената истина вече не е истина. Успокоява ме мисълта, че все още не съм намерила нито една. Иначе благодаря, че ме прочете

Grey matter

С настъпването на нощта изпитвам необходимост да намаля песента. Mоже би си мислите, че съм възпитан човек и го правя заради околните, но истината е, че изпитвам уважение към нощта. Обичам неразбирателството между вятъра и листата, обичам всички останали звуци, които искат  да спрат и разсеят това неразбирателство. С няколко думи - увеличавам звука отвън. Учудващо е как може да ме вдъхнови точно мен природата, дори тази междублокова природа.

От няколко месеца не мога да оформя текст. Защо дните не са вдъхновяващи като тази нощ? Онези дни небето ми се струваше банално, капките дъжд по листата ми се струваха банални, всичко ми се струваше банално. Novacane. Усетих се как вече го няма онова чувство да се върна вкъщи и да пиша. Иначе пиша,  пиша, за да заблуждавам себе си, че все още не съм изгубила чувството. Отвратително е да се пише така. Отварям notepad, драскам, не запазвам и зарязвам. Подобно роботизирано изливане прилича на сивотата. Всяка нощ отварям, не запазвам, затварям. За съжаление обаче, в сивотата ми няма възможност за форматиране.

Не съм. Не съм толкова, колкото никога не съм била. Случва се да съм оптимист, но после пак изчезвам и никога не знам кога отново ще се появи онова, което повечето хора наричат вяра.
Гледах тази седмица "Островът" на Камен Калев и се замислих аз колко човека съм. Аз, която сънувам не съм онази от сънищата ми. Значи най-малкото съм двама човека.
Ако аз съм човекът, който продължава, значи не съм човекът от миналото.
Излиза, че стават три.
Колебая се дали да добавя и несигурния човек. Заебете.
Едно е сигурно, живея, следователно онези в мен, на които им се живее са повече от онези, на които не им се живее. И май най-вече обичам да слушам всички онези звуци, които се опитват да разсеят това, което правят вятъра и листата