some guys have all the Fuck

- Как си иначе?

- Умирам. Убиваш ме. Ти как го чувстваш?

- Какво ти става?

- Във всеки един момент се случва. Докато говорим за цвета на новата ти кола. Кредита
ви. Кучето. Шефа ти. Твоят. Винаги, когато ме питаш ми се е искало да ти го кажа. Защото умирам. И ти ме питаш как съм. Иначе. Тъпи сме точно тук и точно сега. Мечтая за хора с причина да полудеят. Мечтая за хора, на които не им пука за причините. Знаеш ли какво е колитас? Искам да питам прахта. Колко ми липсва, колко ми липсва... Не е чудно, че ръся тези неща сред цялата простотия. Тази абсурдност ми доставя удоволствие. Искам да спра. Не мога да гледам как от учудване премина през фалшива загриженост и накрая застина в това обидено изражение. Извинявай, не съм добре с нервите. Иначе ми е интересно как се спряхте на този цвят. Моята е бордо, не обичам бордо, обаче така се случи и даже започнах да си я обичам, представяш ли си. Ами такъв е животът, това важи и за връзките сигурно. Обичта идва с времето. Важни са качествата. Малко джентълмени останаха. Педерасти. Определено. Съжалявам, че имаш проблеми с шефовете си. Съжалявам. Не мога да живея. Не ми обръщай внимание. Или пък ми обърни внимание. Чудиш се колко още ще продължавам с това. Ами, явно не съм умряла съвсем. Ти изобщо. Нормално е да не го знаеш - да живеем се научаваме от умиращите и да бъдем мъртви от живите. Нормално е и това да не го знаеш. Лошо ми е

Читателю


Какво става. Защо ми се гади. Защо ми идва в повече безразличието. Липсвам ли си. Как може да съм толкова кофти, че да търся оправданията си в недостатъците на другите. И докато аз си изяснявам тези неща, ти кой си, че вкарваш тук твоите смисли. Твоите смисли обезсмислят ли мен. Сега вече наистина се досещаш, нали.
So fuck you anyway

Фрушанте


Събудих се в някаква стая. Исках да избягам. Нямаше врата. Исках да остана. Нямаше място. Исках да разбера. Нямаше ме