Спящият човек


Липсвало ми е да пиша в блога си установих. Да пиша в блога си е по-хармонично за мен, т.к. не знам тук какви хора ме четат и това, което със сигурност знам е, че е много по-чиста форма общуване със самата мен. Така че, дори да сте с кални обувки тук, не ми пука, защото не знам. 

Вчера, когато си говорихме със Стефан, ми хрумна една идея да се засажда дръвче за всяка книга, която много ни е харесала. В ума ми като книга, която много ми е харесала (най-много и досега) се появи "Спящият човек" на Жорж Перек. Не си спомням кога точно я прочетох, не съм и много сигурна за сезона, но май навън беше пролет. Важното е, че се намерихме с книгата в точния момент. Такива красиви случайности винаги ми се случват с книгите, надявам се това да продължи и наистина не ме интересува как точно се случва.
Измореният дух на човека или нещастието, което чувства поради липсата на радост е много фин момент. Това обикновено повлича към инертност. Инертността напълно те откъсва от света пък. Откъснат живот означава свит, умален живот. Точно в този момент, когато човек не може да се погрижи за този свой дух е нужна подкрепата на изкуството. Имаме изкуството, защото животът не е перфектен. В изкуството не са нужни действия. Думите пробват себе си срещу пустотата, камерата я показва, цветовете я естетизират. През 1967 вероятно Жорж Перек е имал някаква малка тлееща вяра или суета и е написал "Спящият човек".
Който знае Перек, знае за какво пиша. Тези, които не го познават - ами вероятно не бих сгрешила, ако го нарека и лузър. Виден лузър. Влюбен във Франция французин (да, знам, че е клише). През целия си живот не е напускал Париж. Социолог. Много добър социолог - да оставим настрана масата, такъв професионалист, че самия себе си принизява до всеки втори. И писател, разбира се. Толкова се доверява на битката между себе си и думите, че написва роман, в който липсва буквата "е"(284 страници!) Романът е със заглавие "La Disparition", което означава "изчезването", но мисля, че не е издадена на български. Интересно предизвикателство към преводачите ми се струва да преведат на български романа без буквата "е". Жорж Перек може да избяга от азбуката и да опише себе си и така през 1967 е описал себе си, но във второ лице в "Спящия човек". 

"Спря да напредваш, но и без това не напредваше, че да излезеш отново на път, имаше те, просто не знаеш какво ще направиш, когато отидеш по-далеч..."

Как е възможно такива страници, изпълнени само с мислите на героя да се пресъздадат във филм? Как ще се гледа, кой ще го гледа...

Има филм и отрких, че съществува такъв филм много по-късно, след като бях прочела книгата. Самият филм е заснет 7 години след книгата, а Перек е сценарист. Камерата е с един млад човек на име Жак, заобиколен единствено от своите смисли и вещи. В черно-белия филм мислите на героя се изричат с женски глас. Целият филм е 90 минути и Жак изобщо не говори. С минути гледа огледалото, разглежда себе си, мисли, изморява се от мислене, заспива. Красив човек. Нито писателят, нито режисьорът се опитват да разкрасят самотата. Естествено, много неща могат да бъдат разкритикувани, ако някой има тази нагласа, но ако за други като мен книгата означава нещо, самата екранизация, колкото и безсмислена да изглежда, изпълва.
Е, възможна ли пълна свобода от злободневието, хората, времето, чувствата, болката, надеждата, възходите и паденията? Способен ли е на подобно съществуване човек. Перек има отговор, защото има своя уникална самота, ерго свобода

Няколко думи за модерния роман

"Остани край масата и слушай. Дори не слушай, само чакай. Дори не чакай, остани напълно смълчан и сам. Светът ще дойде при теб, за да го разобличиш - друго и не би могъл да направи, изпаднал във възторг, той сам ще се превие пред теб."  Кафка

Епосите са описвали големи пътешествия и всяко пътешествие там е търсене. Героят търси абсолютната истина, справедливост, съкровища, баща и т.н.
Епосът на модерния човек е за пътя вътре в себе си. Всъщност човекът все още не е тръгнал по този тайнствен път и няма идея за посоката. Идеите за божествената сила и правилния път са предварително и добре премислени. Защото бог е безкомпромисен и впрочем не съществува. Картата е извадена от собствения дух. Патетичното е, че не говорим точно за път, а за лабиринт. Трудно е да говорим за посока, когато съществува колебание между мисли като "познай себе си" и "ако няма бог, всичко е позволено". Може би единственото общо с пътя е, че модерният човек стига края на път, стоейки в началото на лабиринт.
Отхвърлянето на абсолютната истина с "бог е мъртъв" на Ницше може да се приеме като началото на новата естетика. От тази перспектива, всяко откъсване е самота, а всяка самота ражда уникални видове съществуване. Човекът е нагърбен със своята истина. Модерното изкуство черпи сила от индивидуалното, за да вдъхнови отново индивидуалното. Единствената истина е човекът, съмняващият се човек в началото на пътя. Нихилизмът изразява липсата на истина там, където има много истини, заменяйки абсолютната с човешката истина, така че истината се превръща в хаос - необходимата криза на модерния живот. Понякога този хаос е роден от затворената в човека трансцендентност. Няма никаква врата и животът се превръща в кръг, търкалящ се към ямата на безсмислието. А понякога пък е завръщане към себе си и проглеждане. Модерният роман от началото до края е индивидуалната гледна точка. И както Пруст е писал - истинското пътешествие не е да виждаме различни места, а да виждаме едни и същи места с различни очи

Ноември

Очите ми се затваряха. Не исках да заспя. По време на войната между мен и съня надделяваше ту желанието да чета, ту желанието да пиша. Но трябваше да започна, по дяволите започването. Воювах със съня. Мислех и утре нямаше да си спомням нищо.

Дали ако вземех книгата, щях да успея да зачета и да се разсея? Чувствах отговора. Исках да пиша. Исках да застана срещу думите, които се бяха свили в ъглите на мозъка. Още повече- исках да застана срещу себе си.

Мускулите ми бяха уморени. Умът жив. Мозъкът и мускулите се бореха за енергия по време на тази битка. Мускулите нямаха енергия, но мозъкът не им вярваше. Не, тези мускули трябваше да действат. Не може да няма енергия. Не може мозъкът да греши.

Воювах със съня. Исках и не исках да заспя. Исках това да остане като стоп кадър. Исках да заживея в стоп кадър. Може би липсвах на себе си. Отдавна не бях говорила със себе си. Бях забравила какво е да споря със себе си.
Ръцете ми бяха уморени. Леглото прегръщаше цялата тази умора. Дори и да избухваше война, нямаше да стана. Войните на другите. Но мозъкът...мозъкът и неговите капризи...

Пожелах да пиша до сутринта. Да посрещна слънцето. Още малко кафе. Още малко да помириша книгите около мен. Още малко да се поразходя сред мокри листа. Още малко да поговоря с някого безсмислици. Имам страхотни идеи за спасяването на света и колко хубаво, че на никого не му пука.

Воювах със съня. Исках да ми се завие свят в някой лунапарк. Може би щях да си взема сладолед и кока-кола. Какво ли щеше да каже Фройд? Досетих се за мустаците на Ницше. Най-хубавото в тази война бе, че никой не се намесваше. Ако Дон Кихот се беше влюбил в Жулиета, Ромео щеше ли да набие Дон Кихот?

Може би вече трябваше да заспивам. Воювах със съня. Какво друго можеше да направи Расколников? Кого ли е обичал повече Бетовен - Елиза или пианото си? През кой сезон луната е най-вдъхновяваща?

Воювах със съня. Забравях въпросите. Били Айдъл е бил страшно секси. Аксел Роуз също. Само веднъж ноември беше като пролет. Точно тогава имах рожден ден и единственото, което си спомням е слънчев стоп кадър - аз и майка ми ще избираме торта...

Палма


Слушаме Джон Ленън и си говорим със Стефан. Предлагам му да сме палми. На кого му пука за палмите? На кого му пука за Джон Ленън? Да бъдем палми и да слушаме Джон Ленън е страхотно. Най-смисленото и истинско нещо. И това не е просто някакъв си миг. Това е свобода, където тълпата има само едно значение - осмисля. Осмислят "безсмислието" на палмата. Палмата е палма. Никой нищо не очаква от нея. Не храни, не лекува, не може да се дремне сладко под тънката ѝ сянка. Тя е висока, артистична и разказва тихо. Трябва да има и палми сред масата. Защо ли са? Ами ей така, просто защото са палми.
- Викаш, да не сечеме палмата? - май нещо се съгласява с мен Стефан.
Толкова ми е идеалистично, изобщо не ми минава през ума, че се секат палми. Защо ще се секат палми, аз ги боготворя в този момент. Слушаме Джон Ленън и вярвам в палмите.
И ето какво разказва Стефан:
- Вътрешността на палмата, всъщност е много мека, а между остатъците когато опадат клоните, влизат мравки. Те я разяждат отвътре и тя изгнива. Когато палмата изгние, говоря още докато са млади, е много лесно да я отсечеш. Прасваш я в основата при корените, за да я гътнеш. А, после, понеже е тежка, я нацепваш с мотиката на парчета...

Саудаде

Защо чувстваме липса или по-правилно какво ни липсва? Винаги ли става въпрос за някого, любов и привързаност?
Не е толкова просто, разбира се.
Липсата може да е "полезно" чувство, ако ни тласка към действие с идея запълване на липсващото, но най-често в липсата няма агресия и е близка като чувство до нихилизма. Липсата е абстинентна криза. Появява се спонтанно и ни смазва със собственото ни безсилие.
Хората се раждаме празни и с желание за позитивни чувства, в един период от детството сякаш получаваме всички позитивни чувства, но порастваме и осъзнаваме, че все пак нещо липсва и винаги ще е така. Винаги ще е така, защото правим избори. Да избираш означава да колекционираш липси. Ровенето в успехите, загубите и изобщо спомените разкрива липсата. Сякаш винаги сме грешали.
Всеки миг води към това чувство. За щастие не сме мъдри, имаме съдба, поговорки и случайности, които помагат в изборите и ни оправдават.
Липсата никога не може да бъде запълнена. Пък и не звучи добре. Най-добре е докато се превръщаме в липса, да пишем за липсващото - толкова писатели с техните герои не могат да грешат...
Но не е толкова отчайващо, защото имам страхотната идея да зарежем изборите като луди и мъдри хора

Бог е естет

Харесвам аз бог. Направо му завиждам. Харесвам страхотната му гениалност да създава случайности и свободата му. Без да убеждава никого, предлага света и ние приемаме този свят.
Пишещият човек винаги се съмнява дали думите са близки до преживяването, а бог създава такива преживявания, които трудно биха се приели от читатели. Всеки, който не пише безразсъдно, се е сблъсквал с този проблем. Случайностите на писателите са банални, смешни, абсурдни, но случайностите на бог просто се приемат. Бог е неповторим в начина си да скрие същината зад случайността. И все пак, не мога да разгадая структурата. Изпитвам много чувства към непредсказуемостта му - може да поднесе всичко, да ви припомня - не му се налага да ни убеждава.
Забелязала съм например, че има навик да вкарва неочаквани продължения в края и да го превръща в начало. Знам, че звуча банално...  Докосванията на бог са толкова малки, невинни и иронични, че ако продължавам да се опитвам да ги обясня, то ще продължа и да звуча банално.
Може да бъде разкритикуван всъщност. Защо пък винаги има случайност? А може би няма? Мълчи и завиждам на естетиката в неговото безкрайно въображение.
Ако извадите от живота си случайностите, какво остава? Остава един друг живот. Бог се намесва със случайности и ви пренася в други животи. Не му пука колко е реално. Как да не пожелаеш за себе си подобна лекота на създаване и разрушаване.
Моят бог с неговите случайности винаги ме отказва от писането и чудя се дали би прекалявал толкова със случайностите, ако имаше с кого да се съревновава

True Detective


"Ако един човек е в правия път заради божествената награда, тогава, братле, този човек е пълен боклук."
Когато попаднах на този цитат от сериала, без колебание реших да гледам True Detective. Разбира се, бях чувала за него, но не ме привличаше именно заради шума, който се вдигаше зимата около него, пък и заради страхотния рейтинг в IMDb. И така, избягвах True Detective, въпреки че съм фен на Матю Макконъхи, и като човек не съвсем лишен от предразсъдъци си мислех, че е просто един от многото бъди-коп истории... от онези криминални сериали по кабелната, чиито дублаж оставяме за фон в стаята си. Обаче магията се случи в Интернет от едно изречение и точно това изречение ми обещаваше нещо. Пиша този текст за хората, които случайно са тук и не са гледали True Detective. Има значение този сериал не заради самото удоволствие от гледането, не заради перфектните сценаристи, режисьори, актьори, оператори, а защото този сериал може да те промени, да потвърди твоите мисли, да ти покаже това, което си търсил или да ти покаже дори самия теб. След този сериал аз се чувствам по-сигурна в несигурността си, по-смислена в безсмислието. Просто прави повече от това да заинтригува, прави нещо и тук не говорим за разпусканията пред телевизора след тежък ден - ето един начин да се промени представата за криминален сериал.
За какво става въпрос? Нека сега видим какво резюме бихте срещнали:
"Сюжетът на сезона се върти около опитите на двама детективи да проследят и открият предполагаем сериен убиец в период от 17 години." И тук в главата ви прозвучава мелодията от Туин Пийкс...
 Както и да е, да пробваме с други думи:
"Матю Макконъхи и Уди Харълсън си партнират в този мистериозен и мрачен психотрилър, в който двамата детективи се борят със себе си в търсенето на сериен убиец, който брутално убива млади жени."
Сега вниманието ви привлечено ли е? А да добавим ли и определението "готически хорър"? Ако не беше силна магията на цитата, който срещнах, подобни описания щяха да ме държат встрани за може би дълго време.
Нека сега пробвам глупавата идея и аз да опиша сериала. Ще бъде кратко, т.к. ще се постарая да няма спойл, а да анализирам ми се струва досадно. Да си призная, толкова силно вдъхновяващи неща ме обезсърчават да пиша, но все пак...
Да се върнем малко назад в лабораторията на CSI. Там всяко убийство се разплиташе за 45 минути и в следващата серия  имахме нов случай. Нямаше я еволюцията в сюжета, впрочем CSI е точно този тип сериал,  който добре се вписва като завършек на забързаното ежедневие (сори за клишето, но животът отвън е такова клише).  В True Detective нямаме роботи, а хора, които в продължение на години ги занимава един случай. Случаят се развива, героите се развиват и ние за 8 часа усещаме 17 години като 17 години, без да насилват въображението ни с "17 years later" например.
Да отидем още по-далече от лабораторията на CSI и вкараме Декарт, Данте, Шопенхауер, Ницше и Буда. В тази история няма добро, лошо, дела и последствия, но го има чистилището. Там действат двамата детективи, които след добре или зле свършената работа, няма да се завърнат в своя ад или рай и няма да ви пробутат накрая какво е правилно. Но аз ще ви пробутам идеята, която усетих и в сериала, и тя е, че всичко се повтаря, така че може би не е героизъм точният отговор преди, сега или някога на въпроса "кой" например. Въпросите винаги ще ги има, но красиво е да схванем, че не отговорите са от значение.
Бъдете красиви и гледайте True Detective

Уелкъм

Когато не ми остава нищо, всичко ми се струва логично и когато вече всичко е толкова логично, то става непоносимо алогично

All Along The Watchtower



Айнщайн е казал, че проблемите със съня са проклятието на умните. Дали е вярно? Да сложа ли тук едно самодоволно смайли? Не, няма, защото не е свързано с ума, а с онези неща, които той не ги побира. Това е всичко, не съм гений. Не тук, не и с тези неща. Занимавам се сега с неразумната и малко смела работа да не се побера в ума си, отколкото да избягам в съня... Не вярвам в утрешния ден, затова искам сега и тук да слушам тази песен отново и отново... И предпочитам да бъда малко смела, изморена, щастлива и нещастна, не гений

Нека ви обясня

Ако един човек се преебе веднъж, ще се преебе и втори път. Опитът го доказва. Но не моят. От моите опити не се получават мъдрости. Получават се няколко изречения. Няколко изречения като за блог, в който все пак отвреме-навреме се драскат някакви неща с повече от 140 символа. Всички би трябвало да знаят, че ако един човек се преебе веднъж, ще се преебе и втори път. Защо сега обяснявам неща, които всеки знае? Обяснявам, защото и преди съм пробвала. Защото ако си маниакално-депресивен нещастник, сядаш и обясняваш неща, които и преди си пробвал да обясниш. Защото може да се изгубиш в премълчаните си обяснения. Защото на никого не му се занимава с неща и хора, които трябва да се обясняват. Защото се губиш в изречените си обяснения. Защото, така и така, ако един човек се преебе веднъж, ще се преебе и втори път

Epic fail


Има хора, които твърдят, че Платон е тип, който изобщо не разбира от изкуство. Тези хора са засегнати, защото Платон се подиграва с хората на изкуството. Кво казва Платон ли? Твърди, че артистите са имитатори, дори и най-великият артист не е оригинален. При Платон оригиналността се означава с "идея" и тя е свързана с бог. Светът, както го възприемаме с хората и обектите, идва след идеала, т.е. според него хората нямаме въображение. Каквото е било съвършено, то е било, преди да се родим. "Нищо не е както изглежда". Всичко наоколо е сянка на идеалите. Артистите копират околния свят и създават сянка на сянката. И Платон смята, че това е баси безсмислицата. С изключение на музиката Платон критикува всички изкуства.

Сега малко ще се отклоня и ще попиша за нещо любимо - за математиката в изкуството. Знаете ли, че Шекспир може да бъде маймуна? Представете си маймуна, която без да спира натиска клавишите на пишеща машина. Та тази маймуна в един момент ще напише "Хамлет" - с всичките препинателни знаци. Това може да отнеме дълъг период от време, но ще го напише.  Който се интересува повече от теоремата: Wikipedia. Теоремата важи и за нотите. Иска ми се Платон да е жив и да го провокирам с това, че маймуната може да грабне четката, но няма никаква вероятност да нарисува вече нарисуваното от друг...

Връщаме се сега обратно към проблема си. Кога това, което наричаме "истина" е била супер? Sad but true. Щом истината е божа работа, тогава пък ние да си гледаме нашите неща, без да забравяме, че нещата никога не са както си ги представяме. Ако всичко ти се е случило, както е било преди в представите ти, сори, че си загуби времето тук.
Колкото и да се абстрахираш, излиза, че лъжеш Егото си. Пак се сблъскваме с Платон - може да си правим каквито искаме безсмислици дотолкова, доколкото разбираме много ясно. Безсмислие е да правиш нещо, когато все пак има граници. Каквото и да правим, не се получава. Май. Май ще трябва да си признаем, че сме нещастници. EPIC FAIL.
Мислех да оправдая eпик фейла, всичко, което не се случва,  но нали е епик фейл, кво ще оправдавам? Епик фейлът се приема. Ако не го приемеш, ставаш още по-голям задник, епик фейл на епик фейла.
Нищо не е достатъчно добре, достатъчно истина, на всичкото отгоре пък в епик фейла има и надежда, съмнение - може пък да се случи нещо достатъчно.
Гледам в огледалото и виждам родителите ми как са пробвали да се противопоставят на епик фейла...
Ето ме в епик фейла, нямам идея и пробвам изкуството да живея. Epic fail

Nymph()maniac


Ние всъщност май не сме истина, минавало ви е през ума, нали? Не може да не ви е минавало в един абсурден момент, когато през дима забелязвате размазания блясък, дочувате смеха и усещате как смърди на хормони.
Наистина трябва да го осъзнаете. Изправените бляскави коси, мускулите, предизвикателните дрехи, слънчевите очила, токчетата, евтините и скъпи аромати, думите и кухия смях - всичко това е нереално и вие го чувствате, почти съм убедена. Всичко това е отразена в нас илюзия.

Всеки се влюбва, но никой не е способен да обича, никой не иска да остане завинаги. Песоа пише: "Ние не обичаме никого, това, което обичаме е представата за някого". В един момент осъзнаваме, че човекът отсреща е (не)реален и скучен, но предпочитаме да не забелязваме това, защото няма как да забравим все пак страха от самотата.

Хората не съществуват. Хората имат едно прикритие, което се нарича имидж. Имидж и нищо друго. Хората са бог и порнография.
Говоря за начините.
Концепцията за бог е един лабиринт, създаден с идеята да се изгуби в него бог. А е възможно и бог да не съществува. Това е имиджът.
А порното... В порно филмите едновременно е налично всичко, което е нужно за секса и няма нищо, което е нужно за това. Камерата не показва хора, които правят секс, тя ви съсредоточава към половите органи, показват се неща, за които се смята, че се свързват с удоволствието. Всичко е преувеличено и е ясно какво ще се случи. Това не е истина, но е много близко до истината; не е точно секс, но е нещо много близко до секса.
Защо една такава илюзия като порното обаче, която прилича на вас е неудобна тема?
Хората се променят. Хераклит е казал, че единственото, което не се променя е промяната. Промяната е в човешката природа, следователно не е ли противоестествен тук актът да не се променяме.
Например на улицата могат да се скарат двама души. Единият може да удари другия, да счупи носа му, да му посини окото и прочие. Имаме вече промяна. Когато погледнем двамата души след боя, виждаме, че се е случило нещо, дори може да предположим, че това са рани от побой. И е възможно това изобщо да не събуди възмущение. Но ако погледнем двама души, които са правили секс, не можем да забележим промяната, защото не е имало такава. Сексуалният импулс е възобновим, дава на човека причина да пресъздава себе си всеки път, всеки път пресъздаваш себе си, всеки път обожаваш себе си в този акт - това не е промяна.
Кой е правил достатъчно секс през живота си и е приключил да прави секс с чувството, че е правил достатъчно секс...
Заради характера на сексуалния импулс излиза, че сексът е противоестествен, а порното гнусно.

Значи вместо истина (която може би не съществува) ни се предлагат подобия. Обобщавам, защото усещам разкъсаните си мисли. Ако бог съществуваше, нямаше да има нужда от религии. Ако съществуваше перфектната, истинската, без грим и его... и каквото още идеално може да добавите към  "любов", нямаше да има порно, нямаше да има нужда от революции, дори и нямаше да ми хрумне да пиша за истината.

Сега да се замислим дали онези, които осъзнават нереалността на живота, живеят най-...."добре" да кажем и избягаме от истината. Онези, които живеят с  идеята, че всичко е мисъл. Тогава, ако реалността е мисъл, а мисълта думи, истината,  истинското съблазнаяване не е ли пак лъжа?

Можем да стигнем до убеждението, че светът е на онзи, който се прави най-добре.
Ок, ти дотук ме прочете, човече, обаче защо го направи? Това, което драскам може да е не е никакво търсене, може просто да съм се напушила и... Виж сега как ще започна да пиша отново несвързано.

Имаме и две много силни причини - срам и страх. В обществото всеки изпитва малко или много от двете чувства. Кой сред обществото прави точно това, което прави, когато е сам? Кой може напълно да изрече всичките си  мисли на всеослушание?
Голяма част от срама и страха имаме във флирта т.е. в нещата, свързани със сексуалния импулс.
Какво е срамът, какво е страхът?
Срамът е емпатията, която човек изпитва към себе си, въз основа на предположението си какво впечатление е направил на отсрещните.
Сигурно сте изпитвали срам, гледайки някой наивен и непохватен герой от американска комедия. Да, обаче у актьора този срам липсва - той осъзнава играта, а вас емаптията ви тегли към срама.
Сега да се върнем на порното и да отбележим, че ако хората не изпитваха емпатия, нямаше да има порно.
Страхът е емпатия към нещо, което не познаваме и което не съществува. Страхът не е истина.
Хората инстинктивно се страхуваме от смъртта. Няма смисъл да разсъждавам върху това. Смъртта е най-страшното нещо, без да знаем какво е. Но и най-смисленото нещо е смъртта. Хайде отново сега да поговорим за секс. Ако сексът не носеше удоволствие в края на краищата, можеше да продължава вечно и никой нямаше да обръща толкова внимание на него.
Ще дам личен пример за страха. Когато си седя, много обичам стола да виси на два крака. Всеки го знае това чувство, на ръба на падането, все едно висиш в някаква празнина, но все още не си паднал в нея. И се страхувам. Наистина се страхувам. Най-доброто, което може да ми се случи е да умра при падането, но най-много да се размина с нещо счупено. Сега ми трябва още малко смелост да осъзная колко тъп е страха ми и да видя дали и с какво ще се размина, но съм сигурна, че ще се отърва от страха си. Засега това ми е нереално, страх ме е, а човек не се страхува от реални неща. Страхувам се от фалша... стана и без това много дълго.
Умовете на повечето не допускат истината - порното, бог, смъртта, срамът, флиртът, "нещата от живота" са средства, за търсене на истината, а проблемът е, че намерената истина вече не е истина. Успокоява ме мисълта, че все още не съм намерила нито една. Иначе благодаря, че ме прочете

Grey matter

С настъпването на нощта изпитвам необходимост да намаля песента. Mоже би си мислите, че съм възпитан човек и го правя заради околните, но истината е, че изпитвам уважение към нощта. Обичам неразбирателството между вятъра и листата, обичам всички останали звуци, които искат  да спрат и разсеят това неразбирателство. С няколко думи - увеличавам звука отвън. Учудващо е как може да ме вдъхнови точно мен природата, дори тази междублокова природа.

От няколко месеца не мога да оформя текст. Защо дните не са вдъхновяващи като тази нощ? Онези дни небето ми се струваше банално, капките дъжд по листата ми се струваха банални, всичко ми се струваше банално. Novacane. Усетих се как вече го няма онова чувство да се върна вкъщи и да пиша. Иначе пиша,  пиша, за да заблуждавам себе си, че все още не съм изгубила чувството. Отвратително е да се пише така. Отварям notepad, драскам, не запазвам и зарязвам. Подобно роботизирано изливане прилича на сивотата. Всяка нощ отварям, не запазвам, затварям. За съжаление обаче, в сивотата ми няма възможност за форматиране.

Не съм. Не съм толкова, колкото никога не съм била. Случва се да съм оптимист, но после пак изчезвам и никога не знам кога отново ще се появи онова, което повечето хора наричат вяра.
Гледах тази седмица "Островът" на Камен Калев и се замислих аз колко човека съм. Аз, която сънувам не съм онази от сънищата ми. Значи най-малкото съм двама човека.
Ако аз съм човекът, който продължава, значи не съм човекът от миналото.
Излиза, че стават три.
Колебая се дали да добавя и несигурния човек. Заебете.
Едно е сигурно, живея, следователно онези в мен, на които им се живее са повече от онези, на които не им се живее. И май най-вече обичам да слушам всички онези звуци, които се опитват да разсеят това, което правят вятъра и листата

some guys have all the Fuck

- Как си иначе?

- Умирам. Убиваш ме. Ти как го чувстваш?

- Какво ти става?

- Във всеки един момент се случва. Докато говорим за цвета на новата ти кола. Кредита
ви. Кучето. Шефа ти. Твоят. Винаги, когато ме питаш ми се е искало да ти го кажа. Защото умирам. И ти ме питаш как съм. Иначе. Тъпи сме точно тук и точно сега. Мечтая за хора с причина да полудеят. Мечтая за хора, на които не им пука за причините. Знаеш ли какво е колитас? Искам да питам прахта. Колко ми липсва, колко ми липсва... Не е чудно, че ръся тези неща сред цялата простотия. Тази абсурдност ми доставя удоволствие. Искам да спра. Не мога да гледам как от учудване премина през фалшива загриженост и накрая застина в това обидено изражение. Извинявай, не съм добре с нервите. Иначе ми е интересно как се спряхте на този цвят. Моята е бордо, не обичам бордо, обаче така се случи и даже започнах да си я обичам, представяш ли си. Ами такъв е животът, това важи и за връзките сигурно. Обичта идва с времето. Важни са качествата. Малко джентълмени останаха. Педерасти. Определено. Съжалявам, че имаш проблеми с шефовете си. Съжалявам. Не мога да живея. Не ми обръщай внимание. Или пък ми обърни внимание. Чудиш се колко още ще продължавам с това. Ами, явно не съм умряла съвсем. Ти изобщо. Нормално е да не го знаеш - да живеем се научаваме от умиращите и да бъдем мъртви от живите. Нормално е и това да не го знаеш. Лошо ми е

Читателю


Какво става. Защо ми се гади. Защо ми идва в повече безразличието. Липсвам ли си. Как може да съм толкова кофти, че да търся оправданията си в недостатъците на другите. И докато аз си изяснявам тези неща, ти кой си, че вкарваш тук твоите смисли. Твоите смисли обезсмислят ли мен. Сега вече наистина се досещаш, нали.
So fuck you anyway

Фрушанте


Събудих се в някаква стая. Исках да избягам. Нямаше врата. Исках да остана. Нямаше място. Исках да разбера. Нямаше ме