Слушам the weeknd и...

 I'll be different
I think I'll be different
I hope I'm not different

Не виждам нищо друго, освен увеличаващи се безсмислици. Шит сторм. Точните определения ме карат да се усмихвам. "Така трябва". "Това е правилно". Нека ви кажа кое е правилно:

Няма да ви кажа естествено.

Докато човек не бъде притиснат, нищо не се случвало. Това се върти  често в главата ми.

Срещала съм добри хора. Когато останат без надежда, хората се подобряват. Но това, което оцветява хората е силата. Човек си отмъщава на миналата безнадеждност и се завръща с лайняни платна.

Може и с красиви думи. Някои умряхме, други се опитваме сакато да преценим случващото се. "Можеше да се случи и на мен". Смешно ми е, защото с един поглед може да се разбере на кого би се случило и на кого не. Всички си го знаем.

Може и с псуване. Има хора, които никога не съм срещала, но знам, че ще ги напусвам, ако се срещнем отново. Да, псувам, после се досещам, че всеки си има своята истина. Ами да им ... тяхната истина.

Ставам рано. Сякаш ще се случи нещо. Сякаш ще направя нещо. Отново онези разкъсани облаци. Беше много кратко лято. Изкарах го без да мисля какво ще правя, защото беше ясно какво ще правя. Сега пък се завърна онази история за свободната воля и започнах да живея така, сякаш аз ще избирам какво да правя. Така трябва. Това е правилно. Толкова е безсмислено. Хората, които са почувствали избор, никога не биха се завърнали към разкъсаните облаци. Аз се правя, че съм се завърнала. Истината е, че си спомням. Не, просто се съмнявам.

Може и с вяра. Но после се досещам, че без действие вярата е измислица, предположение, успокоение, толкова. И аз бих искала да избягам като повечето неща. Обаче исках да видя какво ми остава. Да си спомня какво са ми оставили.

Откъдето и да започна да пиша или живея, винаги става въпрос за свобода. Всъщност може да свикнете с празнотата, но някога да бъдете толкова изпълнени, че завръщането е почти невъзможно. Или пък не можете да се завърнете като себе си, т'ва е ясно