The Devlins - Waiting



Без да чакаме, чакаме. По принцип чакаме. Не защото ще се случи нещо, чакаме си. Така, сякаш иначе ще изневерим на чакането. Сякаш чакаме смъртта, сякаш чакаме живота. Отдалече, сякаш чакаме влак. Сякаш като ще напускаме. После чакаме да мине времето. А после идва онзи ред:
където чакаме да минат съжаленията
а тук пък чакаме да мине горният ред
Откачено го искаме. Понякога не е достатъчно да го искаме, и все пак го искаме. Чакаме, стоим на това място и чакаме. Понякога без да правим нищо, понякога без да правим всичко, а понякога съсипвайки всичко. Но принципно дълго-дълго си чакаме. В единия период минават години, в другия не забелязваме, че минават.

Наполовина сме останали. Нефелни сме. Клоним към загубата. Тичаме пред третия. Може и да сме трети, дори втори. Все едно. Все едно никога няма да изпитаме напълно чувствата. Все нещо липсва и ние сме принудени да го чакаме. Така изглежда. Искаш да си щастлив - чакай, искаш откровеност - чакай. Все ще чакаш. Но чакаш дълго, натъжаваш се, а после свикваш. Тъгуваме си. Сигурно след като се свикне, не е толкова отчаяно, както в началото. Кой знае. Аз не. Чакам.

"Чакането е най-трудният тест"

Но най-трудно се чака изгубеното. Не знаем дали ще се върне, но чакаме. За всеки случай си чакаме, ако се върне, да ни намери на същото място. Има ли човек, който да не чака?  Всичко се променя, ала ние сме тук. Чакаме. Чакаме да се промени това. Дали има шанс? Не знам. И все пак - чакаме