Коридори


Объркано и странно, като да намериш нещо, търсейки друго. Радост, принудена да остане наполовина. Имам билет, но нито е цял, нито пък аз съм авантюрист. По дяволите и господи, отправям надеждата, че тази кръстословица е ваша. Не мога да я реша и това, което ме побърква е съмнението, че може да е съставена от по-грешни


happiness writes white


Някъде бях прочела, че щастието е трайно, докато радостта изтичала.
Не успях да разбера какво точно е щастието, но ако ме питате дали съм била щастлива, да - ако не правя разлика между щастие и радост. Дори преди малко бях май-навън-слънце. Но ми мина. Винаги се случва така. Провокиран от нещо се усмихваш за няколко секунди и после неусетно мускулите стопяват емоцията.

Мисля, че грешни представи ни внушиха за щастието. Примерно "заживели щастливо и така до безкрай". Да се влюбиш, да преминеш през малко перипетии, да имаш деца и така щастливо до безкрай... Трудно ми е да си го представя, защото не мога да възприема това "до безкрай". Някои знаят, че имат броени дни, да, броените дни ги има, но други пък имат и такива, които не знаят колко са, но знаят, че не са до безкрай. Не е логично вече за нас това приспивно happily ever after. И след като щастието ще има край и се изчерпва, тогава защо са всичките тези усилия да гониш в живота си фрагментирани усмихнати мигове?

Аз не съм тичала след щастието. Не съм си мислила, че дебне зад някой ъгъл, че е маскирано, че се крие, че бяга и май че изобщо го има. Затова и невлюбчивостта ми не е била проблем/липса. Ок, не се правя на интересна - отсъствието на любов. И без това, ако се влюбя, няма да преследвам. Всъщност... Има и друго - преследваме в името на притежаването. След това осъзнаваме, че да притежаваш не е точно щастие. Не всичко, което притежаваш излъчва щастие. И без това, какво всъщност е притежаването? То е свързано единствено със свободата. Когато притежаваме, достъпът ни по всяко време до притежаваното някак дава чувство за свобода, това е всичко...

После си мисля за смъртта. За какво трябваше да пиша всичко това, при един аргумент като смъртта. Ето, в действителност не притежаваме (в) живота и се ядосвам може би... после си казвам "майната му", пускам си


Принуждавам се да пиша, но не за да отговоря, а за да се питам... Дали го има щастието? Колко трае, ако го има? Миг ли е? Ако е миг, кой миг може да контролираме изобщо? Може ли да притежаваме нещо, което не умеем да контролираме? Притежанието щастие ли е? Свободата щастие ли е? Не знам, но и без това, сякаш всичката сме я оправили, та само щастието ни е останало

Как само се забавлявате


Как само се забавлявате,
с вашите автоматични здравей и приятно ми е да се запознаем,
с усмивките, които правите с онези големи зъби,
които никога не се побират в устата ви
уводчетата с отварянето на портфейлите, за да покажете натъпканите снимчици
на тесните маси, които разширяват тълпата
и зениците
това го прочетох
това чух
купих си ги, но така и не ги носих
а нали знаете, внимавайте, не е хубаво да се кръстосват
чашите със следи от червило
глътнатите коремчета
алкохолът, който ускорява желанията ви
и ревността ви
и страстта ви
и интригите ви
и лъжите ви
милосърдието ви след някой филм
хобитата, фобиите и комплексите ви
пак милосърдието ви, което гледа с укор на пороците
запалките ви
забравените ви запалки
подсмихванията, примесени с издишвания
политическите ви обсъждания
възхищението ви към тениса
и после отиването ви към бара
предпочитаното ви плато
за предпочитаното ви уиски
натъжаването ви за милата ни родина
цигареният ви дим
после омразата и дългът ви към милата ни родина
обединението ви
симпатията ви
гушканията
увещанията
прибиранията
повръщанията
перверзният ви секс
скарването ви
бързото ви сдобряване
още по-перверзният ви секс
прегръщанията между цигарата
обръщанията на доволните ви тела
заспиванията
...
Не знам как го правите

Защо пишеш


Много по-спокойни, смислени и може би изпълнени с презрение са ми дните, откакто не се интересувам от случващото се. Не посещавам новинарски сайтове, нямам телевизор и наистина не обръщам внимание на хората със злободневните им вълнения, каузи и драсканици. В една такава стерилност си изясних нещо, което впрочем винаги съм подозирала, но не съм успявала да формулирам и това е, че в затвора на собствения си ум през решетките винаги протягаме стремежа си за онзи другия свят, в който има въображение, четене, няма зрители, но има участници и живот. Има го възнаграденият труд, уважението, към онези, които го заслужават и достатъчно съвършени, които знаят кое заслужава уважение и пр. и пр.
Но това са били стари мои неформулирани утопии. Преживяни и уж все приключващи, благодарение осъзнаването какво е всъщност наистина заблудата и че изолацията винаги прочиства лошото и ражда инфантилна вяра. Що се отнася до новите - доста искам да разкажа, но преди това се замислям за събиращото се през периодите, в които не пиша нетърпение в мен. Какво е това желание за писане? Кой е онзи глас вътре в мен, който дърпа чувствата ми и настоява "пиши, пиши, пиши". И докато си мисля за това, си припомням нещо на Оруел или може би обратното... и все пак той пише: "Всички писатели са суетни, егоистични, мързеливи и в дъното на мотивите им лежи загадка". След това продължава и споделя, че писането се ръководи от някакъв необясним демон, не спира и определя демона много точно: "Този демон е същият инстинкт, който кара едно бебе да пищи и да търси внимание".
И ако писането е с цел привличане на внимание, разликата между писането и останалите похвати за привличане на внимание е в естетизирането. Възможно е да привлечеш внимание с поведение, дреха, изрази, но писането е най-естетизираният начин. За да пишеш, трябва да си естет. Намирам се във време, в което желанието да привлечеш внимание се е превърнало вече в опити и с това трябва да се примиря. Няма смисъл от драматизиране.
Оттук идва и една малка меланхолия. Искам понякога да пиша на английски. Мога да го направя, опитвах. Пробвах, дори и сега да оставя в един празен дом плачещо бебе, но осъзнах, че не съм толкова лош и жалък човек, за да оставя едно безкрайно плачещо дете...
Отивам да чета. Избирам да гледам хоризонта, два различни свята - и двата езика са сини, единият е небе, другият - океан

Един френски роман


Много може да се каже за Фредерик Бегбеде и за всяка негова книга. Но да се каже много точно за него е проява на лош вкус. Винаги е проява на лош вкус да казваш много за написаното.
Драснах на бг любимите ми моменти от люмимата му книга "Un roman français":


Срамувам се, че биографията ми е написана с невидимо мастило

Всеки писател е един "ghostbuster": ловец на духове

Литературата ни припомня забравеното

Писането означава да четеш себе си

Писането оживява моментите, може да пишеш така, все едно си изровил труп от гроба

Може да започнеш книгата така, сякаш се допитваш до някакъв астролог или сенсей

Умът греши, за да разкраси или загрози детството, за да го направи винаги по-странно, отколкото е

Мечтаех си да съм свободен елекрон, но човек не може да се откъсне от вечните си корени

Няма да говоря за себе си за да не ми се наложи да говоря за себе си чрез вас

Мисля си, че животът има толкова версии, колкото са и разказвачите

За какво служи семейството? - за раздяла

Бяхме желани, но неочаквани деца

Имам отоворено 20 годинишно непримирение за погасяване

Писателството и професията на полицая ги свързва свързването на събития, които нямат нищо общо помежду си

Понякога една проста подробност е способна да създаде невероятно чувство

Човек може да забрави миналото си. Но това не означава, че се е спасил от влиянието на миналото си

Интровертът не подозира за номада вътре в себе си

Използвам силата на четеното да унищожава времето и силата на писането да използва времето

В името на безсмъртието бяхме принудени да се оставим в ръцете на твореца

Човешкото същество е изследовател, но може би след определена възраст, вместо напред, започва да гледа назад

Обичта може да се представи и като електрошок, оживяващ паметта

С парламентарни гласувания не може да се излекува човек

Децата искат невъзможни неща - никога нищо да не се променя

Преструвайки се, че сякаш няма нищо, не остават никакви спомени

По-лошо от този, който не става за баща е този, който става за баща

Книгите са средство да обърнем внимание на тези, на които не бихме

Една майка, която отказва да осъзнае, че остарява, няма как да забележи, че синът ѝ остарява

Обичта на майките ни беше толкова притежаваща, че ни болеше от нея

Да разкажете история, различна от вашата е минималното изискване на писателството

Книгата ми свърши, сега остава да я напиша