Ние спориме двама


-чакаме нещата, които избягваме да ни стигнат

-Аз просто чакам следващото

-наистина ли чакаш

-След като продължавам да дишам, значи се брои за чакане

-а пука ли ти кво ще е

-Честно, не много. Но когато се случат, започва да ми пука

-един вид задължение е това

-Да, в крайна сметка след като сме в живота сме му длъжни

-може би Камю е бил прав. Въпросът е дали си струва

-Това е хубав въпрос, но той е пропуснал нещо

-какво

-Без да мисля за следващото вдишване, вдишвам

-и какво

-Всичко

-в смисъл

-От само себе си, мейн, от само себе си. Всичко е от само себе си. Поставянето под въпрос и то като всичко останало е част от минаването на времето, дори спомага някак за минаването му, ей така. Вдишванията не спират. Всичко извън тях е насилствено

-и да не го поставяме под въпрос викаш?

-Напротив, да го поставяме винаги. Това ни е забавлението и дотам

-и защо да го правим точно това, след като можем да се забавляваме с много други по-готини неща?

-Защото съмнението/поставянето под въпрос/ ни дава шанса с най-малко усилие да подценим всичко и да сюблимираме настоящия си момент

-мислиш ли, че хората, които нямат смелост да направят нещо, поставят под въпрос живота?

-Не бих казала смелост, по-скоро домързяване. Оправдаваме мързела си и тва е

-какво против мързела имаш в свят, в който умираме и ще умираме? Няма смисъл. Трябва ли да взимаме всичко на сериозно?

-Не, трябва да поемем следващия дъх

-хубаво, поемаме го

-А осъзнаваме ли, че го правим

-какво ще промени?

-Теб

I just don't love you no more.



Избираш си някоя дума и продължението идва от само себе си. Въпросът е да направиш първата стъпка и това винаги изисква смелост. Повечето мълчим. Мълчанието е отказ, а всеки отказ е приемане - приемане на края на нещо незапочнато. Означава да не проговориш на човек, с когото би могъл да говориш цял живот. Означава въпросителните в главата и промяна на решенията...
Решението да заместиш! (с удивителна накрая) и после добавеното многоточие да заместваш, с ред запетайки след всяко заместване.
Не се различаваме много, обикновени сме и най-доброто, което можем да направим е да изберем да се наситим преди точката



Допирателна



"Социалните утопии са индивидуални дистопии" - така започна този речта си. Леко и с увереност на скептик се размърда на стола, постави левия върху десния си крак, скръсти ръце и добави: "Всяка индивидуалност представлява убийството на общността". През това време вече онзи се беше доближил до този с насочено в лявото му слепоочие дуло. И спусъкът беше дръпнат

"Срамът е отмъщението на миналото към бъдещето"
След като уверено изрече това, онзи се насочи към центъра на кръга, който образуваха подредените в кръг столове, свали оръжието си и каза: "Бъдещето е откраднало надеждата от миналото". Другият стана от стола си и отиде също в центъра. Наведе се, взе оръжието и го насочи към онзи. И спусъкът беше дръпнат

"Мечтите са оковите на реалността"
Това беше първото, което каза другият и започна хитро да върти оръжието си с инквизиторско присвиване на очите. "Мълчанието е даденият отговор на страшния въпрос". Следващият захвърли нервно цигарата си, скочи от стола и се доближи до другия. След кратък сблъсък оръжието, вече в ръката на следващия, се насочи към слепоочието на другия. И спусъкът беше дръпнат

"Самоубийството е начин за общуване с Бог"
Това избра да каже следващият. Захвърли пистолета небрежно около себе си, сбръчка челото си и добави "Човек е грешно понятие за такава неопределеност". Последният взе пистолета, после с бавни стъпки доближи лявата страна на следващия и насочи пистолета към него. И спусъкът беше дръпнат

"Всяка идея e затворник на опита"
Това бяха думите на последния, след които побърза да се огледа наоколо. Както очакваше, никой не беше останал. С дясна ръка в джоба си, последният каза: "Идеята в дългосрочен план е абсурдна".
Замълча, усмихна се, успя иронично да промърмори на себе си "и тази също". Дясната ръка решително постави пистолета в устата му.  И спусъкът беше дръпнат