Между другото - друго



Ден, в който задръстените шахти повръщат. Настъпва вечерта и дъждът става невидим, а хората никак не обичат да се мокрят в тъмното. Това им напомня странни преживявания. Беззащитни са повечето към това. И към много други неща са беззащитни. Беззащитността е упоритата идея да се защитават срещу всичко, което не разбират. Това не е добре. Но ако кажа, че е лошо, ще бъда като тях. С приликите се различават хората

***

Понякога вярваш, че живееш и го показваш. Тогава и хората около теб ти вярват. Вярват ти не защото вярват, че в този миг живеят, а защото да вярват в теб и изобщо да вярват ги кара да повярват, че живеят. Понякога пък разбираш, че не живееш и не го показваш. Тогава никой не ти вярва - ти не го показваш, а не го показваш, защото знаеш, че не можеш да накараш живеещите да ти повярват

***

Човек се среща три пъти с огледалото. В началото като дете - гледа безцелно в огледалото. Вторият път е зрял - не гледа в огледалото, а за първи път в себе си. Последният път е вече стар и изморен - тук огледалото е роман със съжаления, радости, сълзи, съдби, липси, страсти, омрази. Първото в последното е, че в този трети път човек се опознава. Понеже хората се чудят дали ги има и какво са Адът и Раят...

***

Ако търсиш онова, с което се свикнал, няма да свикнеш с нещото, което си намерил. Ако пък не свикнеш с онова, което си намерил, ще търсиш нещото, с което си свикнал


***

Не защото не ти се говори - мълчиш, просто защото не успяваш да намериш подходящ увод. От друга страна, не защото не ти се мълчи - говориш, просто защото не успя да намериш финала, гарантиращ оргазъм. Помисли и ще разбереш

Как се самоубиват вампирите



И без това да вярвам е нещо, което не умея. Но понякога ми се получава много добре. Може би така ми е изгодно. Може би така искам. Заблуждавам се, за да не разруша. Знаейки. После се опитвам да съм разумна. "Не" казвам си, "не е така", "не би трябвало да е така". Обаче излиза, че е така - както го разбирам, както го чувствам, както бягам.

Най-истинското нещо е точно онази част, която не искам да възприема. И след като бягам от възприемането ѝ, имам нещо предвид. Имам нещо предвид ви казвам,  вътре в себе си споря "не, не е така, разбери", викам и не се разбирам. Тези неща искат от мен да съм глуха, наивна и очарована. После завесите се дръпват, отказвам и закривам очите си. Не би трябвало да е така. Но узнавам. Колът се забива.

Мислила съм си го какви сме чудовища, дори вампирите умират. Колко сме силни. Не умираме. Колко сме слаби. Не успяваме да живеем.

Онова, от което бягаш и не можеш да се спасиш е собствената ти истина. А защо бягаш? Защото се страхуваш от себе си. Човекът най-много се страхувал от себе си. Защото ако не се страхуваш от себе си, може да се откажеш от себе си. Така казват някои големи философи. Някои големи философи са малки хора.

Ако има по-голям риск от вярата, мисля си, то това е да не повярваш изобщо. Ще си като един премъдър камък до реката. Представи си реката през пролетта. Но теб няма да те боли. Няма и да те боли...

Затова, когато намерих възможност, повярвах. Забиваше се кол и като чудовище продължавах. Поглеждах в огледалото... поглеждам в огледалото и с яркото червило рисувам усмивка до бузите си. Правя усмивка по най-жалкия филмов начин, в най-жалкия истеричен момент.

Има едно място между смеха и плача. Когато го откриеш, започва свободата

Промяна

Промяна - звучи понякога като повтарящо се намерение, започващо със седмицата, а понякога наистина притежава революционна сериозност, каквато сериозност притежава скъсването и краят.
Събитията, хората, ситуациите, които ни променят всъщност колко ни променят? Най-фундаментално, само да си припомним телесните промени и въпросът започва да се изгражда. С изключение на клетките, които изграждат костите животът на всички останали клетки е по-къс от целия ни житейски път. Приблизително през 10 години клетките се променят и има драматична разлика между нас на 20, 30, 40... И тук се досещам за парадокса на Тезей:
Корабът, с който Тезей се завръща от Крит се пази хиляди години на пристанището. Този кораб с тридесет гребла, разбира се с времето остарява, но от друга страна се поддържа и поправя. Остаряващите части се подменят с нови. Минава толкова дълго време, че всички части от стария кораб са изместени от нови. Въпросът е този кораб все още ли е корабът, с който се е завърнал Тезей.
Нито една от новите частици на този неподвижен на пристанището кораб не е участвала в приключението, но пък в целия си вид корабът е там. Ако приемем, че това вече не е Теезевият кораб, то тогава как ще определим началото на завръщането. А изобщо началото на промяната? Този кораб престава да бъде корабът на Тезей, когато от него променим 50%, 40% или 80%? Може и отговорът да е в отделните части на кораба - корабът да се превръща в друг само от смяната на скелета или пък единствено от подмяната на капитанската кабина? Възможно ли е да се твърди, че изобщо не се променя корабът - корабът на Тезей е представа и не се изгражда от отделните и различни частици? С тази лесна теза бих ли се изгубила из лабиринтите на идеализма...
Да приложим парадокса върху нас. Видна е промяната на тялото, но сега е ред на социалния аспект:  хората около Егото ни имат решаващо въздействие върху нас, а знаете, че тези обкръжаващи нас хора се променят. Идеята ми е колко от промяната на тези хора и колко от променящите се души са способни да променят и нас. На принципа на "представата" за самия кораб ли избираме и хората, които да са до нас? Сигурно е така, защото грешките ни си приличат. Но да не забравяме, че имаме паметта - тя гарантира идентичността ни, но е и разказвач, твърде често откъснат от реалността. Става все по-странно. Паметта е един динамичен процес, който се променя при всяко припомняне. Това е причината да изчезваме и да не сме себе си когато забравяме - независимо дали забравяме спонтанно или след дълга борба. Накрая остават няколко спомени от детството. Тъжен край