Всичко наред ли е

Здравей! Всичко наред ли е? Добре, разбирам те. Изобщо нямам предвид това, но трябваше да започна отнякъде. И аз така мълча, обаче винаги ме питат "всичко наред ли е". Сякаш не трябва да е наред. Вкарват адреналин във въпроса. Усеща се вълнението им. Нали винаги трябва да има и нещастни. Нещастното им приятелче. Или пък имат предпочитанието да чукат нещастни. Всичко наред ли е? В другия случай пък сякаш всичко трябва да е наред, трябва да е наред, хайде кажи, че е наред, защото няма време за глупости. И защото това всичко е от каприз. Казва му се "свободия".
(Не)тактични хора.
 Простаци

Тишина


- Говоря за идеите.
- например думите ли?
- Не.
- интуицията тогава?
- Донякъде... но не.
- действията?
- Те са най-безсмислените.
- какви са тогава тези идеи?
- Откъде да знам.
Тишина

- Мисля си...
- защо?
- Какво защо?
- защо мислиш?
- Няма друг начин, затова.
- защо няма друг начин?
- ...
- защо няма друг?
- ...
- защо?
- ...
Тишина

- Постигнах всичко с ума си
- или пък изгуби.
- Може.
- може.
- ...
- струваше ли си поне?
- Кое?
- нещата, които спечели или изгуби.
- Не знам, нищо не разбрах.
- може.
- Може.
- а отсега нататък какво ще правиш?
- Ще изляза с няколко крачки.
- а после?
- Не искам да знам.
- защо?
- Има ли значение?
- може
- ...
- може
- ...
- нали?
- ...
- защо мълчиш?
Тишина

- Досещам се за един момент.
- ти пък кой си?
- Аз съм, нали и преди малко ме имаше, говорихме си.
- може. Забравил съм може би.
- Спомням си. Цялото минало си спомням.
- разкажи ми тогава. Разкажи ми.
- Кое?
- всичко.
- Дълго е за разказване.
- нямаме ли толкова време?
- Имаме
Тишина

- Нямам нужда от минало.
- а от бъдеще?
- Това не са ли еднакви неща?
- зависи в коя част на времето си.
- Ами ако няма време?
- обаче има.
- Откъде знаеш?
- ако нямаше време, как щяхме да се срещнем в това?
Тишина

- Само аз ли притежавам такава безпомощност?
- защо се изрази така?
- Не виждаш ли?
- кое?
- Мен!
- виждам.
- Каква лоша съдба.
- кое е лошото?
- Да съществуваш.
Тишина

-  Ако знаехме кога ще умрем, щяхме ли да бъдем толкова щастливи?
-  ако знаехме кога ще се родим, щяхме ли да бъдем толкова нещастни?
Тишина

- Колко може да се промени един човек!
- колко?
- Много.
- колко много?
- Толкова, че да бъде себе си.
Тишина

- Имам нужда от минало.
- мисля, че прекратихме тази тема
- ...
- ...
- Прав си
Тишина

- Как да кажа...
- хайде не казвам.
- Хайде да не казваш?
- да не казваме.
- Кои сме ние?
- Кои?
- не знам.
- Кой кой е?
- не знам.
- Колко е хубаво!
- колко е открито!
- Кое?
- кое?
Тишина

- Ще спечеля.
- какво?
- Защо задаваш толкова въпроси?
- защо толкова много се заблуждаваш?
- Според теб?
- според мен?
- Стига...
- Разбира се.
- ...
- ...
Тишина

- Може да умрем, когато сме свободни.
- може да се освободим, когато умрем.
Тишина

Отваря се вратата на килията. Надзирателят влиза и вижда как осъденият говори на себе си. Прочиства гърлото си надзирателят и установява, че до изпълнението на смъртната присъда остават 10 чàса. Осъденият не го чува. Отново тишината е нарушена от надзирателя, който пита осъдения какво е последното ястие, което желае да вкуси. Осъденият не чува. Надзирателят чака известно време и с тъжен глас изрича нещо. Осъденият не чува. Надзирателят излиза от килията и заключва. Осъденият не чува. Тишината прегръща килията. Осъденият не чува прегръдката


Незабравимо

;

"Харесвам те и това е събитие"

Мислим си с тази приятна песен какво краси живота на повечето хора. Цялата тази суматоха, вълнение, онази "радост от самото съществуване"... защо ги има продълженията, въпреки неизбежните завършеци.
Имаме с какво да помним, но имаме ли с какво да забравяме и чудя се, трябва ли да забравяме. Избрала съм да забравям. Така твърдя и пред себе си. Все едно не се е случвало, празнота. Забравям забравеното, защото то и без това не се е случвало. Лесно и мъчително е.
Живеете, защото не забравяте. Събуждате се с признатото или непризнатото вълнение да изживеете днес нещо, което няма да искате да забравите

Лека нощ


Понякога ми се доспива. Случва се все в необикновено време. Проблемът е, че не сънувам. Преди да заспя си мисля за сънищата, които съм сънувала преди. Сякаш съм излязла от сънищата така, както някои излизате пияни от баровете, без да си спомняте нито за бара, нито за изхода, но проблемът, както предполагам ме разбирате е, че не намирам входoве

Let's play a love game, play a love game ♫...


Играта се нарича приземяване към картина на Малевич.
Двама влюбени скачат с парашут при определена височина. Дълго време падат свободно. Падат според дължината на правата между миналото и бъдещето. След кратко време преживените им мигове заедно са станали оптическа илюзия. Така с приближаването, небето и земята се превръщат в отдалечаващи се парчета. Постепенно това, което предстои, става предварителният преглед на забравеното. Преживява се безкрайно спускане към картина на Малевич. Накрая първият докоснал земята, зарязва другия.
Разбира се, има начин да се предотврати това, въпреки че ползват един парашут. Просто трябва да се знае кой първи е отворил парашута

Слушам the weeknd и...

 I'll be different
I think I'll be different
I hope I'm not different

Не виждам нищо друго, освен увеличаващи се безсмислици. Шит сторм. Точните определения ме карат да се усмихвам. "Така трябва". "Това е правилно". Нека ви кажа кое е правилно:

Няма да ви кажа естествено.

Докато човек не бъде притиснат, нищо не се случвало. Това се върти  често в главата ми.

Срещала съм добри хора. Когато останат без надежда, хората се подобряват. Но това, което оцветява хората е силата. Човек си отмъщава на миналата безнадеждност и се завръща с лайняни платна.

Може и с красиви думи. Някои умряхме, други се опитваме сакато да преценим случващото се. "Можеше да се случи и на мен". Смешно ми е, защото с един поглед може да се разбере на кого би се случило и на кого не. Всички си го знаем.

Може и с псуване. Има хора, които никога не съм срещала, но знам, че ще ги напусвам, ако се срещнем отново. Да, псувам, после се досещам, че всеки си има своята истина. Ами да им ... тяхната истина.

Ставам рано. Сякаш ще се случи нещо. Сякаш ще направя нещо. Отново онези разкъсани облаци. Беше много кратко лято. Изкарах го без да мисля какво ще правя, защото беше ясно какво ще правя. Сега пък се завърна онази история за свободната воля и започнах да живея така, сякаш аз ще избирам какво да правя. Така трябва. Това е правилно. Толкова е безсмислено. Хората, които са почувствали избор, никога не биха се завърнали към разкъсаните облаци. Аз се правя, че съм се завърнала. Истината е, че си спомням. Не, просто се съмнявам.

Може и с вяра. Но после се досещам, че без действие вярата е измислица, предположение, успокоение, толкова. И аз бих искала да избягам като повечето неща. Обаче исках да видя какво ми остава. Да си спомня какво са ми оставили.

Откъдето и да започна да пиша или живея, винаги става въпрос за свобода. Всъщност може да свикнете с празнотата, но някога да бъдете толкова изпълнени, че завръщането е почти невъзможно. Или пък не можете да се завърнете като себе си, т'ва е ясно

#kyrti

Имат пред себе си коктейли, имат дълги паузи,  хилят се, но не чувам точно техния смях и това няма значение, защото всички наоколо се смеят фалшиво като тях. Дори не е смях, а игра на усмивки, докато той тайно с усмивка я поглежда дали се усмихва, а тя се усмихва, защото той очаква нейната усмивка. Сближават се бързо, защото знаят от какво имат нужда, тя става, но ще се върне след малко.
Модерни хора - самотни хора. Колкото по-весело е, толкова по-самотно е. Колкото по-свободни, толкова по-самотни. Странно е. Музиката е страхотна, питиетата са на ниво, предполага се, че ще се освободим и ще бъдем щастливи, това е идеята, но се превръщаме в егоистични хора и воайори.
Най-интересната част е поведението на момчето, докато момичето го няма. Той взима телефона си и започва да пише. Докато пише, в усмивката му има нещо подигравателно, струва ми се откровено, защото е така имбецилно. Такава е усмивката на задоволството. Изобщо няма нищо общо с усмивките по време на флирта.
Ами, тва е.
Какъв е смисълът да се целуваш без другите да знаят? Задоволството не е в това, че си свалил мацката, задоволството е да знаят, че си я свалил, че кърти, копеле. Онези, които не притежават твоите уникални неща, ги ценят най-много. Всичко е заради тях. Те са твоя Бог и ти техният. Не е важно ти какво мислиш, а те какво мислят за теб. Да не ти пука кой си, важно е да покажеш уникалния си живот с възможно най-добрия филтър.
Може би това винаги е било така, но да живее Модернизмът, вече не се налага да се крие.
Изобщо трябва ли да съдя тези хора. Кой би ги съдил?
Гьоте е написал, че човек се познава в другите.
Всъщност има ли нещо странно в цялата история

The Devlins - Waiting



Без да чакаме, чакаме. По принцип чакаме. Не защото ще се случи нещо, чакаме си. Така, сякаш иначе ще изневерим на чакането. Сякаш чакаме смъртта, сякаш чакаме живота. Отдалече, сякаш чакаме влак. Сякаш като ще напускаме. После чакаме да мине времето. А после идва онзи ред:
където чакаме да минат съжаленията
а тук пък чакаме да мине горният ред
Откачено го искаме. Понякога не е достатъчно да го искаме, и все пак го искаме. Чакаме, стоим на това място и чакаме. Понякога без да правим нищо, понякога без да правим всичко, а понякога съсипвайки всичко. Но принципно дълго-дълго си чакаме. В единия период минават години, в другия не забелязваме, че минават.

Наполовина сме останали. Нефелни сме. Клоним към загубата. Тичаме пред третия. Може и да сме трети, дори втори. Все едно. Все едно никога няма да изпитаме напълно чувствата. Все нещо липсва и ние сме принудени да го чакаме. Така изглежда. Искаш да си щастлив - чакай, искаш откровеност - чакай. Все ще чакаш. Но чакаш дълго, натъжаваш се, а после свикваш. Тъгуваме си. Сигурно след като се свикне, не е толкова отчаяно, както в началото. Кой знае. Аз не. Чакам.

"Чакането е най-трудният тест"

Но най-трудно се чака изгубеното. Не знаем дали ще се върне, но чакаме. За всеки случай си чакаме, ако се върне, да ни намери на същото място. Има ли човек, който да не чака?  Всичко се променя, ала ние сме тук. Чакаме. Чакаме да се промени това. Дали има шанс? Не знам. И все пак - чакаме

Bitch pls


Ако ви помоля, бихте ли спрели да четете това сега.
Изморих се от псуване, презрение, себе си, желанията ви, наивността си, после отново от псуване и презрение. Изморих съм да съм вашата представа. От думите си.  Ако ви помоля, бихте ли ме разбрали, без да говоря.
Колкото и да знам, че е глупаво, отново се блъскам в същата стена. Ако ви помоля, бихте ли поне веднъж ме отклонили към мен. Отново минах през вас. Ако ви помоля, бихте ли ми забранили да минавам по вашата улица. Може би всичко е от това, че не виждам добре пред себе си. Ако ви помоля, бихте ли отдръпнали малко сенките си. Тежестта ви ме смазва. Ако ви помоля, бихте ли отслабнали? Извинявайте, искам да мина. Ако ви помоля, бихте ли се опитали да изнудвате друг? Да, много сте умни, оформяте добри изрази, но от тълпата вече не мога да ви разпозная и не искам дори. Ако ви помоля, бихте ли напуснали границите с тълпата си. На границата да полудея съм. Ако ви помоля, бихте ли ме закопчали вече и започнали да полюбопитствате за собствените си същности? Звъни се, май идват съжаленията. Ако ви помоля, бихте ли ги посрещнали вие този път. Ето, вижте, това е любимата ми кал. Ако ви помоля, бихте ли си поиграли в нея? Много хубаво играете. Ако ви помоля, бихте ли играли себе си? Май все още не съм на себе си. Като си тръгвате, ако ви помоля, бихте ли блъснали всичко отвътре в мен, за да дойда на себе си. Зная, че в този сценарий съм само представа. Толкова ми втръсна да зная. Ако ви помоля, бихте ли ме блъснали, а после избягали, за да ме спасите за момент от мислите и презренията ми. Където и да вървя, виждам вас. Ако ви помоля, бихте ли се поместили от пътя ми. Да ви кажа накратко - спасявам се от вас. Ако ви помоля, бихте ли зарязали т'ва "как си". Знам, че за вас всичко е лесно, всичко е тъй ваше. Моля се. Ако ви помоля, бихте ли стояли спокойно поне в молитвата. Тук е последната спирка. Нищо не трябва да заплащате, всичко е ok. Ако ви помоля, бихте ли слезли от гърба ми. Ето, това е майната ви, а това ви е багажът. Ако ви помоля, бихте ли ме изгонили да си вървя у себе си. Знам, че това, което знам ни най-малко не ви засяга. Но все пак знам

Коридори


Объркано и странно, като да намериш нещо, търсейки друго. Радост, принудена да остане наполовина. Имам билет, но нито е цял, нито пък аз съм авантюрист. По дяволите и господи, отправям надеждата, че тази кръстословица е ваша. Не мога да я реша и това, което ме побърква е съмнението, че може да е съставена от по-грешни


happiness writes white


Някъде бях прочела, че щастието е трайно, докато радостта изтичала.
Не успях да разбера какво точно е щастието, но ако ме питате дали съм била щастлива, да - ако не правя разлика между щастие и радост. Дори преди малко бях май-навън-слънце. Но ми мина. Винаги се случва така. Провокиран от нещо се усмихваш за няколко секунди и после неусетно мускулите стопяват емоцията.

Мисля, че грешни представи ни внушиха за щастието. Примерно "заживели щастливо и така до безкрай". Да се влюбиш, да преминеш през малко перипетии, да имаш деца и така щастливо до безкрай... Трудно ми е да си го представя, защото не мога да възприема това "до безкрай". Някои знаят, че имат броени дни, да, броените дни ги има, но други пък имат и такива, които не знаят колко са, но знаят, че не са до безкрай. Не е логично вече за нас това приспивно happily ever after. И след като щастието ще има край и се изчерпва, тогава защо са всичките тези усилия да гониш в живота си фрагментирани усмихнати мигове?

Аз не съм тичала след щастието. Не съм си мислила, че дебне зад някой ъгъл, че е маскирано, че се крие, че бяга и май че изобщо го има. Затова и невлюбчивостта ми не е била проблем/липса. Ок, не се правя на интересна - отсъствието на любов. И без това, ако се влюбя, няма да преследвам. Всъщност... Има и друго - преследваме в името на притежаването. След това осъзнаваме, че да притежаваш не е точно щастие. Не всичко, което притежаваш излъчва щастие. И без това, какво всъщност е притежаването? То е свързано единствено със свободата. Когато притежаваме, достъпът ни по всяко време до притежаваното някак дава чувство за свобода, това е всичко...

После си мисля за смъртта. За какво трябваше да пиша всичко това, при един аргумент като смъртта. Ето, в действителност не притежаваме (в) живота и се ядосвам може би... после си казвам "майната му", пускам си


Принуждавам се да пиша, но не за да отговоря, а за да се питам... Дали го има щастието? Колко трае, ако го има? Миг ли е? Ако е миг, кой миг може да контролираме изобщо? Може ли да притежаваме нещо, което не умеем да контролираме? Притежанието щастие ли е? Свободата щастие ли е? Не знам, но и без това, сякаш всичката сме я оправили, та само щастието ни е останало

Как само се забавлявате


Как само се забавлявате,
с вашите автоматични здравей и приятно ми е да се запознаем,
с усмивките, които правите с онези големи зъби,
които никога не се побират в устата ви
уводчетата с отварянето на портфейлите, за да покажете натъпканите снимчици
на тесните маси, които разширяват тълпата
и зениците
това го прочетох
това чух
купих си ги, но така и не ги носих
а нали знаете, внимавайте, не е хубаво да се кръстосват
чашите със следи от червило
глътнатите коремчета
алкохолът, който ускорява желанията ви
и ревността ви
и страстта ви
и интригите ви
и лъжите ви
милосърдието ви след някой филм
хобитата, фобиите и комплексите ви
пак милосърдието ви, което гледа с укор на пороците
запалките ви
забравените ви запалки
подсмихванията, примесени с издишвания
политическите ви обсъждания
възхищението ви към тениса
и после отиването ви към бара
предпочитаното ви плато
за предпочитаното ви уиски
натъжаването ви за милата ни родина
цигареният ви дим
после омразата и дългът ви към милата ни родина
обединението ви
симпатията ви
гушканията
увещанията
прибиранията
повръщанията
перверзният ви секс
скарването ви
бързото ви сдобряване
още по-перверзният ви секс
прегръщанията между цигарата
обръщанията на доволните ви тела
заспиванията
...
Не знам как го правите

Защо пишеш


Много по-спокойни, смислени и може би изпълнени с презрение са ми дните, откакто не се интересувам от случващото се. Не посещавам новинарски сайтове, нямам телевизор и наистина не обръщам внимание на хората със злободневните им вълнения, каузи и драсканици. В една такава стерилност си изясних нещо, което впрочем винаги съм подозирала, но не съм успявала да формулирам и това е, че в затвора на собствения си ум през решетките винаги протягаме стремежа си за онзи другия свят, в който има въображение, четене, няма зрители, но има участници и живот. Има го възнаграденият труд, уважението, към онези, които го заслужават и достатъчно съвършени, които знаят кое заслужава уважение и пр. и пр.
Но това са били стари мои неформулирани утопии. Преживяни и уж все приключващи, благодарение осъзнаването какво е всъщност наистина заблудата и че изолацията винаги прочиства лошото и ражда инфантилна вяра. Що се отнася до новите - доста искам да разкажа, но преди това се замислям за събиращото се през периодите, в които не пиша нетърпение в мен. Какво е това желание за писане? Кой е онзи глас вътре в мен, който дърпа чувствата ми и настоява "пиши, пиши, пиши". И докато си мисля за това, си припомням нещо на Оруел или може би обратното... и все пак той пише: "Всички писатели са суетни, егоистични, мързеливи и в дъното на мотивите им лежи загадка". След това продължава и споделя, че писането се ръководи от някакъв необясним демон, не спира и определя демона много точно: "Този демон е същият инстинкт, който кара едно бебе да пищи и да търси внимание".
И ако писането е с цел привличане на внимание, разликата между писането и останалите похвати за привличане на внимание е в естетизирането. Възможно е да привлечеш внимание с поведение, дреха, изрази, но писането е най-естетизираният начин. За да пишеш, трябва да си естет. Намирам се във време, в което желанието да привлечеш внимание се е превърнало вече в опити и с това трябва да се примиря. Няма смисъл от драматизиране.
Оттук идва и една малка меланхолия. Искам понякога да пиша на английски. Мога да го направя, опитвах. Пробвах, дори и сега да оставя в един празен дом плачещо бебе, но осъзнах, че не съм толкова лош и жалък човек, за да оставя едно безкрайно плачещо дете...
Отивам да чета. Избирам да гледам хоризонта, два различни свята - и двата езика са сини, единият е небе, другият - океан

Един френски роман


Много може да се каже за Фредерик Бегбеде и за всяка негова книга. Но да се каже много точно за него е проява на лош вкус. Винаги е проява на лош вкус да казваш много за написаното.
Драснах на бг любимите ми моменти от люмимата му книга "Un roman français":


Срамувам се, че биографията ми е написана с невидимо мастило

Всеки писател е един "ghostbuster": ловец на духове

Литературата ни припомня забравеното

Писането означава да четеш себе си

Писането оживява моментите, може да пишеш така, все едно си изровил труп от гроба

Може да започнеш книгата така, сякаш се допитваш до някакъв астролог или сенсей

Умът греши, за да разкраси или загрози детството, за да го направи винаги по-странно, отколкото е

Мечтаех си да съм свободен елекрон, но човек не може да се откъсне от вечните си корени

Няма да говоря за себе си за да не ми се наложи да говоря за себе си чрез вас

Мисля си, че животът има толкова версии, колкото са и разказвачите

За какво служи семейството? - за раздяла

Бяхме желани, но неочаквани деца

Имам отоворено 20 годинишно непримирение за погасяване

Писателството и професията на полицая ги свързва свързването на събития, които нямат нищо общо помежду си

Понякога една проста подробност е способна да създаде невероятно чувство

Човек може да забрави миналото си. Но това не означава, че се е спасил от влиянието на миналото си

Интровертът не подозира за номада вътре в себе си

Използвам силата на четеното да унищожава времето и силата на писането да използва времето

В името на безсмъртието бяхме принудени да се оставим в ръцете на твореца

Човешкото същество е изследовател, но може би след определена възраст, вместо напред, започва да гледа назад

Обичта може да се представи и като електрошок, оживяващ паметта

С парламентарни гласувания не може да се излекува човек

Децата искат невъзможни неща - никога нищо да не се променя

Преструвайки се, че сякаш няма нищо, не остават никакви спомени

По-лошо от този, който не става за баща е този, който става за баща

Книгите са средство да обърнем внимание на тези, на които не бихме

Една майка, която отказва да осъзнае, че остарява, няма как да забележи, че синът ѝ остарява

Обичта на майките ни беше толкова притежаваща, че ни болеше от нея

Да разкажете история, различна от вашата е минималното изискване на писателството

Книгата ми свърши, сега остава да я напиша

Ние спориме двама


-чакаме нещата, които избягваме да ни стигнат

-Аз просто чакам следващото

-наистина ли чакаш

-След като продължавам да дишам, значи се брои за чакане

-а пука ли ти кво ще е

-Честно, не много. Но когато се случат, започва да ми пука

-един вид задължение е това

-Да, в крайна сметка след като сме в живота сме му длъжни

-може би Камю е бил прав. Въпросът е дали си струва

-Това е хубав въпрос, но той е пропуснал нещо

-какво

-Без да мисля за следващото вдишване, вдишвам

-и какво

-Всичко

-в смисъл

-От само себе си, мейн, от само себе си. Всичко е от само себе си. Поставянето под въпрос и то като всичко останало е част от минаването на времето, дори спомага някак за минаването му, ей така. Вдишванията не спират. Всичко извън тях е насилствено

-и да не го поставяме под въпрос викаш?

-Напротив, да го поставяме винаги. Това ни е забавлението и дотам

-и защо да го правим точно това, след като можем да се забавляваме с много други по-готини неща?

-Защото съмнението/поставянето под въпрос/ ни дава шанса с най-малко усилие да подценим всичко и да сюблимираме настоящия си момент

-мислиш ли, че хората, които нямат смелост да направят нещо, поставят под въпрос живота?

-Не бих казала смелост, по-скоро домързяване. Оправдаваме мързела си и тва е

-какво против мързела имаш в свят, в който умираме и ще умираме? Няма смисъл. Трябва ли да взимаме всичко на сериозно?

-Не, трябва да поемем следващия дъх

-хубаво, поемаме го

-А осъзнаваме ли, че го правим

-какво ще промени?

-Теб

I just don't love you no more.



Избираш си някоя дума и продължението идва от само себе си. Въпросът е да направиш първата стъпка и това винаги изисква смелост. Повечето мълчим. Мълчанието е отказ, а всеки отказ е приемане - приемане на края на нещо незапочнато. Означава да не проговориш на човек, с когото би могъл да говориш цял живот. Означава въпросителните в главата и промяна на решенията...
Решението да заместиш! (с удивителна накрая) и после добавеното многоточие да заместваш, с ред запетайки след всяко заместване.
Не се различаваме много, обикновени сме и най-доброто, което можем да направим е да изберем да се наситим преди точката



Допирателна



"Социалните утопии са индивидуални дистопии" - така започна този речта си. Леко и с увереност на скептик се размърда на стола, постави левия върху десния си крак, скръсти ръце и добави: "Всяка индивидуалност представлява убийството на общността". През това време вече онзи се беше доближил до този с насочено в лявото му слепоочие дуло. И спусъкът беше дръпнат

"Срамът е отмъщението на миналото към бъдещето"
След като уверено изрече това, онзи се насочи към центъра на кръга, който образуваха подредените в кръг столове, свали оръжието си и каза: "Бъдещето е откраднало надеждата от миналото". Другият стана от стола си и отиде също в центъра. Наведе се, взе оръжието и го насочи към онзи. И спусъкът беше дръпнат

"Мечтите са оковите на реалността"
Това беше първото, което каза другият и започна хитро да върти оръжието си с инквизиторско присвиване на очите. "Мълчанието е даденият отговор на страшния въпрос". Следващият захвърли нервно цигарата си, скочи от стола и се доближи до другия. След кратък сблъсък оръжието, вече в ръката на следващия, се насочи към слепоочието на другия. И спусъкът беше дръпнат

"Самоубийството е начин за общуване с Бог"
Това избра да каже следващият. Захвърли пистолета небрежно около себе си, сбръчка челото си и добави "Човек е грешно понятие за такава неопределеност". Последният взе пистолета, после с бавни стъпки доближи лявата страна на следващия и насочи пистолета към него. И спусъкът беше дръпнат

"Всяка идея e затворник на опита"
Това бяха думите на последния, след които побърза да се огледа наоколо. Както очакваше, никой не беше останал. С дясна ръка в джоба си, последният каза: "Идеята в дългосрочен план е абсурдна".
Замълча, усмихна се, успя иронично да промърмори на себе си "и тази също". Дясната ръка решително постави пистолета в устата му.  И спусъкът беше дръпнат

Нямаше кой да ни каже





Днес искам да направя нещо безсмислено. Безсмислената ми идея е да разбъркам чувства с шепа пунктуация, за да видя дали бих могла да (пре)създам нещо смислено отдолу. Дали от безсмислието се ражда смисълът и наистина безсмислена ли е идеята да се (пре)създава живот от зрели, изморени и изморяващи чувства...

слушаш музика, гледаш отсреща, събуждаш се сутринта, наблюдаваш изчезващо врабче, поглеждаш обувките на един, поглеждаш ноктите на една, нощем не можеш да заспиш, отиваш на море с приятели, слушаш изповеди, купуваш вина, ходиш на гости, купуваш ароматна свещ, палиш цигара, бягаш в дъжда, бягаш от дъжда, лежиш под слънцето, търсиш си очилата, държиш волана, качваш се в автобуса, обръщаш се, риташ кенче, хвърляш кенче на улицата, взимаш кенчето от улицата, търсиш кошче, храниш се, пиеш, пиеш алкохол, повръщаш, слушаш хората, повръщаш, разболяваш се, повръщаш, умираш, но не умираш, обичаш кучета, прошепваш пис-пис, нямаш нищо за даване, прошепваш пис-пис, става ти гузно, обичаш един куп хора, един куп хора те обичат, плачеш, смееш се, ядосваш се, цупиш се, отваряш хладилника, измиваш чашите, ходиш на работа, не искаш да ходиш на работа, мечтаеш, разочароваш се, целуваш се, правиш секс, искаш да правиш секс, не искаш да правиш секс, не изпитваш липса, доверяваш се, мразиш, изневеряваш, не се доверяваш, правиш се, че се доверяваш, ревнуваш, харесваш, искаш да те харесат, мислиш, не виждаш смисъл в мисленето, поливаш цветя, късаш цветя, качваш се на велосипед, цапаш си панталона, миеш си ръцете, обичаш праскови, цапаш си ръцете, влизаш в морето, дюшекът ти се обръща, препъваш се в лопатки, говориш с дете, с детето ставаш дете, с големия не успяваш да станеш голям, напълняваш, порастваш, отслабваш, не растеш, искаш повече, но не става, не искаш повече, но растеш, искаш слънце, вали дъжд, искаш да вали, грее слънце, гледаш в очилата, гледаш в деколтето, гледаш в земята, обичаш швепс, шегуваш се, шегуват се с теб, машината не ти пуска бъркалка, вкарват те във филми, отиваш на кино, скучаеш, купуваш дрехи, купуваш обувки, купуваш подарък, правят ти подарък, слагаш го часовника, не искаш да знаеш часа, искаш да знаеш часа, питаш колко е часът, питат те колко е часът, караш се с родителите си, липсват ти родителите, съжаляваш, задълбаваш, падаш, препъваш се, падаш, гледаш, не виждаш, виждаш, съдиш, съжаляваш, влиза ти прах в очите, влиза ти вода в ушите, влиза ти мушица в носа, влиза ти монета в трахеята, пикаеш, събираш газове, отделяш газове, траеш си, тарикатстваш, не чакаш ред, прехапваш си устните, пломбираш си зъбите, играеш го невинен, вършиш глупави неща, вършиш умни неща, става ти съвестно, огладняваш, къпеш се, завиваш се, хващаш дистанционното, плюеш, искаш да излетиш в космоса, искаш космоса у вас, искаш заем, даваш заем, споделяш, пазиш за себе си, седиш под дърво, шерваш, седиш върху камък, шерваш, седиш на пейка, седиш в скут, дърпат ти косата, галят ти косата, виждаш градове, виждаш села, виждаш лястовичка, качваш се на самолет, изпитваш липса, липсваш, страхуваш се, криеш страха си, забравяш, че се страхуваш, не можеш да осмислиш, мислиш, че разбираш, разбираш, грешиш, прав си, много си прав, много грешиш, караш и другият да сгреши, объркваш другия, умираш, живееш, раждаш, раждаш се

∞ март


В някои книги има празни страници. Те са в началото или края. Не се замисляме за тях и продължаваме напред към историята или към следващата книга в търсене на развлечение, а развлечението е щастие. Жената е една такава празна страница за мъжете и това го установих след като се съмнявах, четох Фройд, мислих, четох Фройд, съдих...

(А не трябваше.
Мисълта ми е естетизираната форма на нещастливия край)

Проста е:
Животът се основава върху желанието и отмъщението.
Желанието е водата, нужна на духа. Същността на съществуването един вид.
Активната форма на желанието е флиртът.
Горивото на флирта е желанието.
Ако дишаме, то е заради желанието да живеем. Животът е флирт със смъртта.

Жената е обектът на желание - тя е водата за съществуването на мъжа. Флиртът е отпиването на тази вода. Притежаването се нарича още изконсумиране, изпиване, изчерпване или това е моментът, в който се остава без гориво.

Мъжът е потребител, но жената не е стока. Връзката между тях е въпрос на живот и смърт.

Мъжът така е устроил духа си вече, че е зависим от жената. Не е било опасно, когато жената е била робиня, подчинена на мъжката хегемония, но с модернизма нещата се променят и жените се "освобождават" от господството на мъжа.

Опасността:
Еманципацията на жената означава заробване на мъжа. Мъжът е зависим от жената, а тя не е зависима - това е играта на историята, която дава шанс на жената да си отмъсти.

Модерната жена осъзнава, че не иска да бъде използвана, а напротив, иска да използва - това е отмъщението. Сложността идва от това, че осъзнаването моделите на модерния дух на времето са в сблъсък с моделите, заложени природно в духа на жената - да бъде използвана и бидейки използвана да продължава живота. Вода.

Еманципираната жена е силна, но не притежава подходящите оръжия, с които да си отмъсти.
И ето какво прави в безсилието си:
Не използва мъжа, но го изморява и унижава.
Усмихва се, но не говори.
Гледа страстно и винаги поставя за бариера цигарения си дим.
Т.е. накратко - само изкушава.

Проста игра, базирана върху отмъщението и желанието.

Когато жената усети жаждата на мъжа, бяга. Бягството е придружено или предхождано...дори съм склонна по-скоро да напиша, че бягството ѝ е всъщност дъъъъългия флирт и само флирт. Така тя не убива мъжа, но го изморява и заробва.

Мъжът е зависим от жената, защото тя е основаната му душевна храна. Без нея той подивява... Ако той я няма нея, търси друга, отказвайки се от висшите човешки качества като гордост и вярност. Гладът озверява. Жените в този век си отмъщават, убивайки мъжката гордост.

Затова, мъже, когато искате да използвате една жена, правете се, че не сте жадни.
Желаната жена бяга и това е инстинкт.
И ако питате дали от това може да излезе щастлив край, Песоа е написал:

"Ако сърцето можеше да мисли, би спряло"

А аз бих казала:

Ако пенисът имаше сърце, не би ставал

Мисля...
не може да излезе щастлив край

Между другото - друго



Ден, в който задръстените шахти повръщат. Настъпва вечерта и дъждът става невидим, а хората никак не обичат да се мокрят в тъмното. Това им напомня странни преживявания. Беззащитни са повечето към това. И към много други неща са беззащитни. Беззащитността е упоритата идея да се защитават срещу всичко, което не разбират. Това не е добре. Но ако кажа, че е лошо, ще бъда като тях. С приликите се различават хората

***

Понякога вярваш, че живееш и го показваш. Тогава и хората около теб ти вярват. Вярват ти не защото вярват, че в този миг живеят, а защото да вярват в теб и изобщо да вярват ги кара да повярват, че живеят. Понякога пък разбираш, че не живееш и не го показваш. Тогава никой не ти вярва - ти не го показваш, а не го показваш, защото знаеш, че не можеш да накараш живеещите да ти повярват

***

Човек се среща три пъти с огледалото. В началото като дете - гледа безцелно в огледалото. Вторият път е зрял - не гледа в огледалото, а за първи път в себе си. Последният път е вече стар и изморен - тук огледалото е роман със съжаления, радости, сълзи, съдби, липси, страсти, омрази. Първото в последното е, че в този трети път човек се опознава. Понеже хората се чудят дали ги има и какво са Адът и Раят...

***

Ако търсиш онова, с което се свикнал, няма да свикнеш с нещото, което си намерил. Ако пък не свикнеш с онова, което си намерил, ще търсиш нещото, с което си свикнал


***

Не защото не ти се говори - мълчиш, просто защото не успяваш да намериш подходящ увод. От друга страна, не защото не ти се мълчи - говориш, просто защото не успя да намериш финала, гарантиращ оргазъм. Помисли и ще разбереш

Как се самоубиват вампирите



И без това да вярвам е нещо, което не умея. Но понякога ми се получава много добре. Може би така ми е изгодно. Може би така искам. Заблуждавам се, за да не разруша. Знаейки. После се опитвам да съм разумна. "Не" казвам си, "не е така", "не би трябвало да е така". Обаче излиза, че е така - както го разбирам, както го чувствам, както бягам.

Най-истинското нещо е точно онази част, която не искам да възприема. И след като бягам от възприемането ѝ, имам нещо предвид. Имам нещо предвид ви казвам,  вътре в себе си споря "не, не е така, разбери", викам и не се разбирам. Тези неща искат от мен да съм глуха, наивна и очарована. После завесите се дръпват, отказвам и закривам очите си. Не би трябвало да е така. Но узнавам. Колът се забива.

Мислила съм си го какви сме чудовища, дори вампирите умират. Колко сме силни. Не умираме. Колко сме слаби. Не успяваме да живеем.

Онова, от което бягаш и не можеш да се спасиш е собствената ти истина. А защо бягаш? Защото се страхуваш от себе си. Човекът най-много се страхувал от себе си. Защото ако не се страхуваш от себе си, може да се откажеш от себе си. Така казват някои големи философи. Някои големи философи са малки хора.

Ако има по-голям риск от вярата, мисля си, то това е да не повярваш изобщо. Ще си като един премъдър камък до реката. Представи си реката през пролетта. Но теб няма да те боли. Няма и да те боли...

Затова, когато намерих възможност, повярвах. Забиваше се кол и като чудовище продължавах. Поглеждах в огледалото... поглеждам в огледалото и с яркото червило рисувам усмивка до бузите си. Правя усмивка по най-жалкия филмов начин, в най-жалкия истеричен момент.

Има едно място между смеха и плача. Когато го откриеш, започва свободата

Промяна

Промяна - звучи понякога като повтарящо се намерение, започващо със седмицата, а понякога наистина притежава революционна сериозност, каквато сериозност притежава скъсването и краят.
Събитията, хората, ситуациите, които ни променят всъщност колко ни променят? Най-фундаментално, само да си припомним телесните промени и въпросът започва да се изгражда. С изключение на клетките, които изграждат костите животът на всички останали клетки е по-къс от целия ни житейски път. Приблизително през 10 години клетките се променят и има драматична разлика между нас на 20, 30, 40... И тук се досещам за парадокса на Тезей:
Корабът, с който Тезей се завръща от Крит се пази хиляди години на пристанището. Този кораб с тридесет гребла, разбира се с времето остарява, но от друга страна се поддържа и поправя. Остаряващите части се подменят с нови. Минава толкова дълго време, че всички части от стария кораб са изместени от нови. Въпросът е този кораб все още ли е корабът, с който се е завърнал Тезей.
Нито една от новите частици на този неподвижен на пристанището кораб не е участвала в приключението, но пък в целия си вид корабът е там. Ако приемем, че това вече не е Теезевият кораб, то тогава как ще определим началото на завръщането. А изобщо началото на промяната? Този кораб престава да бъде корабът на Тезей, когато от него променим 50%, 40% или 80%? Може и отговорът да е в отделните части на кораба - корабът да се превръща в друг само от смяната на скелета или пък единствено от подмяната на капитанската кабина? Възможно ли е да се твърди, че изобщо не се променя корабът - корабът на Тезей е представа и не се изгражда от отделните и различни частици? С тази лесна теза бих ли се изгубила из лабиринтите на идеализма...
Да приложим парадокса върху нас. Видна е промяната на тялото, но сега е ред на социалния аспект:  хората около Егото ни имат решаващо въздействие върху нас, а знаете, че тези обкръжаващи нас хора се променят. Идеята ми е колко от промяната на тези хора и колко от променящите се души са способни да променят и нас. На принципа на "представата" за самия кораб ли избираме и хората, които да са до нас? Сигурно е така, защото грешките ни си приличат. Но да не забравяме, че имаме паметта - тя гарантира идентичността ни, но е и разказвач, твърде често откъснат от реалността. Става все по-странно. Паметта е един динамичен процес, който се променя при всяко припомняне. Това е причината да изчезваме и да не сме себе си когато забравяме - независимо дали забравяме спонтанно или след дълга борба. Накрая остават няколко спомени от детството. Тъжен край

Elvis Costello - I Want You

1,072,892 гледания. Докосва ме цифрата - не заради суетата, а заради споделеността, заради простичката истина или космически закон го наречете, че когато вложиш най-чистата и силна форма на чувството си, създаваш притегателен център, който излъчва с точност чувството. Костело го е направил, Уинтерботъм го е направил, актьорите са го направили, аз го направих 2009, когато сглобявах чувства на парчета.
Побърквам се. Започнах да се побърквам в годината, в която всеки ден слушах по няколко пъти Elvis Costello - I want you.mp3, и продължавам да се побърквам. Този .mp3 файл го имам навсякъде, дори в устройства, които не разчитат формата. Ако някога загубя паметта си, пуснете ми този файл. Не се притеснявайте в началото, когато се разчувствам. Ок..разплача. Ще съм си спомнила. Може би не всичко, но всичко, свързано с песента ще съм си спомнила и с частична памет ще се опитвам да преживявам. Отново. I want you.
Отново
ще си спомня защо не обичам цигарите в ръцете на мълчаливи мъже
защо не обичам цигарите в ръцете на обидени мълчаливи мъже
защо не обичам цигарите в ръцете на всички останали мъже
защо все още искам да добавя нещо към I want you
защо не мога
ще си спомня
защо искам

нàучен подход


Миналата седмица ми хрумна един въпрос. "Защо в нашата страна науката не напредва" попитах хората, които бяха наоколо. Получих очакваните стандартни отговори с гневни акценти: #таадържаа #докога #пари #чалга #комунисти #цигани #пенсия #магистрали #дянков и т.н.
След като прецених какви простотии среща човешката преценка, реших леко да напиша какви пречки среща науката в България.

1.Географските условия
Трябва да приемем, че се намираме в особен ареал. Ежедневно тичаме нагоре-надолу. Помислете си сега, вие сте учен и лабораторията ви е горе, а вие живеете долу. И заставени пред мъчението да се превърнете в модерен Сизиф, решавате в повечето дни да теглите  - майна на науката. В същото време, в Холандия, ученият с настроение притичва от лабораторията си до вкъщи и обратно, и обратно, защото там земята е равна. В такава равна страна всеки може да прави наука

2.Ревността
За съжаление процентът на ревнуващите и ревнуваните е голям. Решавате да посветите време на науката и точно в това време, в което загрявате епруветката или пък някакъв случаен синтез е на милиметрово разстояние да капне върху ръката ви !!! получавате едновременно sms "kade si" и позвъняване с въпроса "с кого си". Идва ви да взривите лабораторията, отново sms... Взривявате лабораторията
Представяте ли си Архимед да беше прекъснат, когато откриваше изтласкващата сила? Ок, може би ситуацията щеше да е малко нелепа, но спокойствието си днес в плавателните съдове дължим на доверието, което е внушил Архимед

3.Студентите, които преписват
Тези дребнави студентски изкушения губят времето на учените, които вместо да пишат научни трудове са принудени да играят судоку, упражнявайки квесторска дейност

4.Безмилостният западен напредък
"Много са прогресирали западняците последните 200 години" разбирам в едно малко гневно, малко злобно, малко възхитено и 40 градусово обсъждане. Но какво означава "много" и "прогрес". Прогресирали са и прогресират по онзи обезкуражаващ нас тук амбициозен начин. Нямат достатъчно съвест и благородство да спрат да се развиват за около 10 години.
Разбира се, напреднали са. Е, да и си позволяват да се занимават с незначителни проблеми в науката. Например да достигнат скоростта на светлината. Загубена работа. За к'во, народът ни го е казал, казва, спазвал и спазва - бързата кучка...