Не съм плагиат, ебаси

След като са изминали дълги години от живота на един човек, той може да се преструва за много неща, но не и да изразява щастие. Предишното изречение не е мое, а на Бодлер, но реших, че е по-добре да го сложа дословно, вместо да се опитвам да го преобразувам до неузнаваемост, все едно е мое, все пак не съм плагиат, ебаси.
Предишното изречение не е мое, а на Парушев, но реших, че е по-добре да го сложа дословно, вместо да се опитвам да го преобразувам до неузнаваемост, все едно е мое, все пак не съм плагиат, ебаси

Soulmate


Винаги съм подхождала със съмнение и презрение към израза и чувството за "сродна душа". Сродна душа звучи някак с онзи двойно самотен смисъл на Станчо и Стоилка от разказ на Елин Пелин. Но както и да звучи става дума за всички изрази, които ни внушават онова чувство за половинка, сродна душа, soulmate, twinflame, anam cara, ame soeur и пр. ...

Погледнах в моята душа и си помислих, че ако тя имаше сродна, цял ден щяхме да си говорим с нея, вечерта да си говорим и слушаме музика и аз отново щях да изпитвам съмнения дали ми е сродна.
Тази нерешителност ме отведе към дуализма и разделянето на духа от тялото. Вникнах се в животните. Аристотел определя животните като машини, понеже им липсва душа. И научнопопулярните филми внасят резон в отношението на Аристотел - животните имат прост, подреден и механизиран живот, в който са подчинени единствено на физиологичните закони. После сложното беше да погледна и да намеря смисъла в нас. Какво се случва с хората - не са заедно, въпреки желанията си, откритостта обижда и вместо да спечелиш любовта, ти я губиш. Представям си две мечки, обаче в нашия абсурден човешки смисъл. Двете мечки силно искат да споделят заедно един зимен сън, обаче в името на сбор от други малки, но обединени чувства мечките заспиват в отделни пещери и така една дълга и самотна зима.
В хората има една голяма глупост, която липсва у животните. Вероятно е животните да са изкачили всички исторически стъпала и иронично да гледат на гордостта ни, че ние сме най-еволюирали. Възможно е да са изминали пътя от племенно общество до крепостничество после комунизъм, капитализъм и така да са достигнали и останали в свободния модернизъм, който им предлага простичък живот без емоционални правила.
Трябва да има някаква причина в разликата. Ако Платон е прав, за всички колебания е виновно самото наличие на душа. Кант го обяснява с божествения елемент в тази душа. Ницше е прекалено безкомпромисен за този случай.
Въпреки философията и благодарение на нея, проблемът с душата и тялото остава необясним. Мисля, че душата и тялото се свързват някъде.  Може би това е древното обяснение за хипоталамуса.
Човек от Изтока би намерил отговор в сърцето, а западният човек в ума.
Ако повярваме на човека от изток, ще намеря половинката си, чувствайки. Според човека от Запада ще открия човека като го оценя и преценя. Но много ясно, че сърцето и ума си противоречат и че това място, което търся е твърде сложен проблем.
Вероятно душата и тялото не се пресичат.
И така се досетих за един нарцистичен разказ.

разказ за човека, който е притежавал перфектната любов

- И после к'во?
Винаги ме питаше, въпреки, че съм разказал всичко. Знае, че обичам да разказвам много. Но не ме пита, за да ми достави удоволствие, а защото се грижи за мен. Отношенията ни не се базират на удоволствието. Ние само се грижим и грижата ни радва.
Любовта не е причина, а последствие. Никога не съм й се усмихвал, защото съм влюбен в нея. Ние се влюбихме, защото се усмихнахме, когато се срещнаха погледите ни. 
Прекарах най-хубавите 6 месеца с нея. Всяка нейна дума запълваше празнините, причинени от живота без нея.
Вечер бяхме сърце, а през деня ум.
Запълнихме едно и също сърце с едно и също тяло.
Една сутрин майка ми се появи вкъщи с двама в медицинска униформа. Обясни ми, че наш близък се нуждае спешно от кръводаряване и че трябва да сляза долу в линейката и да дам кръв. Отидох в стаята си и се преоблякох набързо. Жената, която обичах спеше. Нито един художник е нямал таланта да нарисува кожата на такава жена върху белия чаршаф. Целунах я внимателно и й написах бележка, че веднага се връщам. Излязох.
В линейката пред нас никой не ми взе кръв. Казаха ми, че е спешно и трябва да отидем на място в болницата. Не се задълбах в тази история, казах "ок".
В болницата вече ми взеха кръв, но проба. Тъкмо излизах и лекарят пожела да ми зададе няколко въпроса. Погледнах към майка ми и тя изрази съгласие. Исках по-бързо да се върна в спалнята, при жената, която боготворях. Сигурно вече се беше събудила. Влязох в кабинета и седнах възпитано.
Попита ме лекарят как съм. Но не беше онова меджу другото "как си". След влюбването ми малко неща будеха у мен възхищение, но неговият загрижен въпрос ме трогна. Отговорих му, че вкъщи ме чака приятелката ми и не искам да се притеснява сама. Майка ми беше влязла в кабинета също и когато споменах за приятелката ми майка ми и лекарят се спогледаха. 
Досещате се, след погледи винаги събитията се развиват откровено и с една щадяща скорост. Казаха ми, че нямам приятелка. Нямало е такава жена. Създал съм всичко сам. 
С месеци лежах в клиниката и ме лекуваха.
Психиатърът ми каза, че понеже не съм обичал никого съм си създал една съвършена любов в съзнанието. Патологичен нарцисизъм с патологично желание да пре-създавам себе си.
След лечението се върнах вкъщи и в стаята ми нямаше никой.
Излекуваха ме от вярата в съвършената любов.

Може ли да откриеш сродната си душа, без да я създадеш сам? Може да споделяте еднаква ДНК, а душа?

След като се отегчих от подобно търсене, се замислих къде на друго място може да се намери щастие - спокойствие, в което да почива душата сама.
Купих и изчетох много книги за позитивното мислене и магията на любовта. Красиви и обещаващи корици. Никой не ми каза, че да промениш живота е много по-трудно от това да промениш себе си, но е и много по-впечатляващо. Как може да се промениш, ако животът не се променя? Космополитността е претенция, защото винаги принадлежим на онова място, където се е оформил животът ни.
Карл Маркс е казал, че не знанието променя живота, а живота знанието. Това е толкова меланхолично. Да проумееш, че с всички книги, сентенции опити и усилия няма да се промениш е оковаващо и сковаващо. Особено тук, между Запада и Изтока.
Растели сме и растем с желание да сме като хората от Запада. Тук обичаме да сме оборотни и да се чувстваме после курви, да чукаме много и да ни боли от изневерите. Меланхолично е, защото изводът е, че не е важно как и къде искаш да живееш, важно е къде живееш.
Трудно е да си нещо конкретно тук. Между там и там най-успешна форма на общуване са сълзите и псувнята. Когато думите нямат значение, най-прекрасната форма за чувството са сълзите и псувнята. И докато в псувнята има конкретика, в грам сълзи се съдържат хиляди недоразумения.
Плачещата жена е изкуство. Тук жените плачат. Те слушат поп-фолк за кучките, които знаят кво се прави след раздялата, възхищават се и плачат. Защо пиша това? Защото съм жена и е интересно да се разсейвам, интересно е изобщо да се пише за жените. Мъжете са точни, както псувните. При тях няма абстрактност и когато в една пиеса, роман, филм има само мъже, създателят вкарва смърт и насилие, за да привлече вниманието. Ролята на мъжа е да разказва и го прави добре. В представата на повечето вярващи бог е мъж. Жената се приспособява в тази схема и дължи съвършената си роля именно на мъжете.

Животът ни се състои от дрехи и роли, които трябва да избираме според вкуса ни, но никой не може да покаже истинската си същност и това не е избор, а задължение. На модернизма/анархизма може да се погледне като отказ от тези неща, разбира се, зависи от гледната точка...
...например сексът за една нощ изневяра ли е?
независимо дали изневерява физически или психически, той знае, че може да е верен на човека, с когото реално е във връзка. Това не е факт от личен опит, защото не е факт. Там, където има чувства, фактите не се движат без броня. В метафизичния смисъл само истините остават наранени. Някъде в човек има сложна система, която го кара да прави неща, противни на желанията му. Близко е това чувство на ресентимента. Вероятно е тези обратни постъпки да са противопоставяне на нормите или просто потвърждаване на идеята, че любовта се ражда вече победена.

"От двама души става приятелство, а от трима двойка" - Адам Филипс.
Няма никакъв проблем да обичаш едновременно по еднакъв начин двама различни. Проблемът е да обичаш човек, който едновременно обича по един начин двама. Можеш да споделиш обичта си, обаче необходимостта да си обичан е едно ревниво и сладко дете. Може и това да е най-големият проблем.

И все още си мисля за сродните души. Човек след като приеме, че няма такова нещо, започва да раздава еднакво на всеки от душата си. Няма еквивалентна на твоята душа, но има парчета, които съвпадат с другите. И щастието на душата зависи от броя парчета, които ще откриеш, за да сглобиш своя пъзел. Това е причината човекът да е нещастен. Нито един такъв пъзел не е постмодерен. От значение е последицата и за да го разглобиш, първо трябва да си го сглобил. Докато живеем душата подрежда пъзел от парчета, принадлежащи на миналото. Пъзелът никога не може да бъде разглобен, понеже никога не достигаме цялост. В опита да се сглоби се доближаваме до представата за щастие.
Истинското щастие е трезвият момент, в който се осъзнава, че няколко думи не съществуват във вариант на чувства