Инсомнично

Разграничавам хората – религиозни, социалисти, маргинали, фройдисти…употребявала съм тези етикети. Не мога да си обясня избора на една част от тях, струва ми се нелогичен. Може ли да прекараш един живот в спазване нормите на имагинерен Бог и да чувстваш угризения при прекрачване на заповедите му. Как е възможно пък да вярваш в идеята, че трябва да живееш в ясно очертани граници и разбирания с други хора. Логично ли е да се изгавриш с личността си, за да изпиташ удоволствие от ексцентричния си декаденс. Вижте, за фройдистите няма какво да кажа, леко им симпатизирам. Различно е. Всъщност не ме и интересува много кой какъв е, любопитството ми е вяло… литературни похвати и психологични подробности са етикетите. Да, леко се отдръпнах от първоначалната си категоричност в категоризирането, защото не бих била спокойна, ако и аз бивам категоризирана. Разбира се, проблемът има и номиналистична страна. Но не за това ще пиша.
Етикетите не са нещо, което характеризира съществуването, онтологичния поглед на личността. Може на този етап да си социалист, впоследствие да те разочарова една идея, за сметка на друга идея от капитализма и тази идея на капитализма да те превърне в ревностен капиталист. Voilà – една нощ си лягаш като атеист, а сутринта се събуждаш с неспокойна и уморена мисъл, намерила смисъл в някой Бог. Умът ти се успокоява и пенсионира, намерил отговор на сложните въпроси в религията. Това са възможни неща, тези малки чудеса в трансформацията принадлежат на момента…моментите
Обаче има други истини, които класифицират хората, а не такива като горните – “написани върху течаща вода”. Имаме водата преди всичко.
Аз деля хората на две: онези, които заспиват моментално и другите, които заспиват трудно. И ако има хора, които съм способна да мразя, то това са точно този тип, които лягат, затварят очи и заспиват, а омразата ми е тройна към разновидността на този тип, който и най-нагло захърква. Ясно е, че завиждам. Притесняват ме тези хора, защото не знам как го постигат. Какъв е този ум, който като усети възглавница и веднага преминава в друг режим. Какво се случва там, защо е толкова спокойно там? Птиците ги обединява това, че в природата им е заложена способността да летят. И ако един човек може да заспива толкова спокойно, значи и аз трябва да мога. Откъде идва разликата? Аз или този човек е прокълнат – един от нас е изгубил способността си да лети.
Още от дете ми се върти този проблем в главата. Обаче в онези нощи, онази глава биваше погалана от майка ми и някак намираше покой, за да заспи. И допирът е нещо много странно. Поемаш отговорност за тялото и допирите от онзи момент в детството, когато започваш да се къпеш сам.
Габриел Йосиповичи има една книга “Touch”, в която пише, че се запътваме към една дълга и стара история, благодарение на допира и за да се почувстваме парче от света трябва да скъсяваме дистанциите, докосвайки. Ако не докосваме, оставаме отдалечени.
Той дава пример със затвора: затворникът е откъснат от живота като са ограничени съприкосновенията му. Ограничени са предметите, които може да докосва през деня, той докосва едни и същи материи и това именно го прави затворник.
По-напред във възрастта си за първи път даваме отново безграничен допир до тялото си на човека, в когото сме влюбени или може би не, но става въпрос за първата любов с или без кавички. Но не това е темата. А може би това е темата…
Главата ми е Армагедон. Храня се с философските трохи на безсънието си.
И докато аз съм така, техните умове плуват в спокойното море, окъпано от лъчите на залеза. Как е възможно? Как е възможно, в него да няма никакво вълнение. Никога ли бебешкият им ум не е бил накърнен, омърсен, заразен?
Нищо ли не безпокои ума им? Примерно в една книга за приложна психология бях прочела “мозъкът няма добри филтри”. И мислих, опитвах се да ремонтирам филтрите си. Мислих и много неща ми хрумнаха. Хрумна ми, че не съм спокойна. Защо иначе ще чета приложна психология?
Ако не мислиш върху нещастието, може да решиш, че не си нещастен. Който мисли малко над такива теми е спокоен. Ако забелязвате, опитвам се да насоча темата към едно чувство. Съжалението например.
Не онова съжаление към другите, а съжаление към собствените постъпки. Съжаление като израз на съжаление, че си допуснал фрустрация. Ако ме попитате дали съжалявам, без да ви попитам “за какво”, директно ще кажа ДА. Защото няма по-жалък живот, изживян без съжаление. Не мога да заспя и съжалявам, но съжалението ми към безсънието не е породено от възхищението ми към спокойствието. Обичам онова нежно спокойствие, както се обича в платоничната любов.
Някои съжаляваме, някои не сте толкова смели, за да съжалявате. Заспиващите моментално никога не могат да съжаляват. Тяхното съзнание не е объркано и няма какво да дразни ума им. Те са реките, които текат в руслото, никога не дълбаят, следват естествения ход. Имат едно фалшиво фалцетно учудване, когато срещнат бараж – “а! това пък откъде се появи, не го видяхме”. Никога не се давят. Винаги са подготвени и знаят как трябва да се живее.
Съжалението е цунами. Разрушава хармонията ти.
Когато си щастлив, ти си намерил онова, от което имаш нужда. В тези моменти радостта се настанява върху съжалението. Представете си тази ситуация. Така, в тази ситуация в началото съжалението е пресирано, изпитва паника и няма никаква реакция. В един момент обаче съжалението се досеща за опцията с отмъщението. Дразни радостта и тя безразлично напуска съжалението. Имаме независимо и свободно съжаление. Докосващо.
Играта между съжалението и радостта започна насилствено, затова и завърши грубо.
Не заспивам, объркано ми е. Плувам в безсънието и виждам, че се задава цунами. Не съм от учудените, виждам го, знам откъде е и ще го прегърна

ДМСГД - власт и лицемерие

http://bnt.bg/bg/news/view/73625

В предишната си публикация твърдях, че няма да ме видите гневна срещу несправедливостта. Аз не познавам себе си.

Днес съм гневна, защото не мога да убия лицемерието с думи и истини. Ако не бях атеист, щях да намеря утеха във вярата, че Бог ще ги накаже. Грешките им не са правно наказуеми, а морално. Не мога да намеря утеха и в истината. Истината не ме кара да се усмихна, а изпилва нервите ми. Реших да напиша обобщено мнението си от форумите тук. Не го правя от суета - загубила съм навика да пиша, бях решила и да не пиша. Това не ми е от никаква полза, защото думите ми нямат наказателна сила, но ако някой някога потърси причината за грешките и нещастието си, надявам се да попадне на тази ми публикация. Правя го, защото става въпрос за тема, на която съм особенно чувствителна.Обичам неподправените емоции и от там е безграничната ми любов към децата. И когато някой на техен гръб си прави PR това ме влудява. Посещавала съм домове за изоставени деца. Била съм и в дома за изоставени деца в Плевен. Обективно ми е мнението, защото когато съм ходила там, не съм била преднамерена, не съм имала интереси. И все още нямам.

След първия път, когато отидох помня, че бях много разстроена. Чисто емоционалните неща – тогава и аз бях дете, а тези деца помня, че нямаха като моите дрехи и играчки. После с времето усетих къде е проблемът. Проблемът е, че говорим обобщено за “тези деца”, а те са много различни. Там има щастливи и нещастни деца. Болните деца са нещастни, това сякаш придружава вродената им аномалия. В началото медицинския проблем те шокира, нормално е. Има до такава степен тежки аномалии, че дори образовани, финансово добре осигурени родители са решили да изоставят детето в дом и никога повече да не го виждат. В медицината съществува понятието “палиативна грижа”. Именно, децата с аномалии подлежат на обгрижване, т.к. лечение липсва. Това, което съм виждала е, че персоналът наистина прави всичко по силите си за комфорта на децата с увреждания. Да, слаби са децата с увреждания, засегнати са вътрешните им органи. Животът им е засегнат, обречени са. Те няма да се оправят по идеалистичния критерий на масата сиви манипулирани пионки. Критерият да откриеш трюфели в пералното помещение, вместо чаршафи с урина. А ти какво очакваше, г-жо министър, трюфели и аромат на жасмин ли там?

Този евтин PR ми напомни, че нашата история е градена от манталитет. Бях забравила за онази дебела нишка овчедушие, втъкана в гените ни. Сигурно, защото от дълго време не влизах във форуми. Утвърждаване е думата. Едни искат да утвърдят властта си, а други да утвърдят “добродетелта” си. Суета би казал Соломон, а аз – дебелокожие.

В конкретния случай за Плевен всичко произтича от придобита власт и последващи въжделения за още власт. След време, когато сградата на ДМСГД в Плевен стане нечия частна клиника, тази публикация с днешна дата ще ви очаква тук вас, възмутените. Обаче честно казано една овца никога не осъзнава, че е изманипулирана, та това я прави именно професионална за управление. Сградата ще бъде придобита и да, нямам смелост да говоря с имена, защото се убедих, че истината бива декапитулирана пред силните на деня. И колко интересна ситуация има, изобщо страхотен стратегически ход, в който не остава незадоволено Его. Всички печелят. Алчният преследва материалното, а овцете т.е. обществото чисто психологически тъпче мазната си душица с чувство за добродетелност. Възмущението е отличен инструмент. Всъщност грешка, чакайте – имаме за инструмент едни ничии деца и един провинциален персонал. Ето ги пред вас, перфектни за алчността, кариерата и душицата ви. Повъзмутете им се малко...Сега психологическите ви нужди са сити, Егото ви е получило сигнала, че сте много добри, загрижени и съвестни хора. Какво удоволствие, нали. Недоумявам как може една лъжа да зариби незапознати хора и същите тези незапознати хора да започнат да тръбят по-силно и по-силно лъжата. Това го наричам верижната реакция на овцете. Тези хора утре в удобния си офис ще продължат с “тцтцтц”, обаче аз утре ще отида отново в този дом и ще заснема 1:1 как сутрин децата биват хранени с храна по изисквания, как посещават дневен център и как минават лекари три пъти на визитация и как с децата се занимават психолози и рехабилитатори. Аз пък ще ви покажа усмихнатите деца там, защото там е пълно и с щастливи здрави деца, които вече имат много по-добра среда отпреди, имат интересни играчки и абсолютно всичко необходимо за едно правилно развитие. Казвам отпреди, защото съм свидетел как условията в този дом се подобриха значително в последните години, благодарение на средствата от благотворителни организации, обаче не бързайте да се зарадвате, лицемери – организациите са чужди, от Холандия, САЩ и Великобритания.

Възмущавате се на един неправдоподобен текст, в който дори няма снимков материал. И за да откроя най-ясно лъжите на тази министърка ще ви попитам как е възможно в един дом за деца, в който се отглеждат деца до 3 годишна възраст тя да види дете на 16 години с 16 килограма? Не мога да намеря смешното в слабоумието на тази жена, наистина. Некомпетентна, заблудена, манипулируема и манипулираща. Толкова сте ми противни всички привидно възмутени, че ми се гади от вас. Гадни сте и усещам вонята на разложените ви умове и души. Вие никога не сте се сблъсквали с нещастие. Едва ли сте виждали умиращо дете. Виждали сте децата с Даун по улицата, но вашите деца са си здрави, хранят се, растат, наддават. Вашите деца не повръщат храната си. Лицата на вашите деца не биват снимани без разрешение. Те не биват съжалявани. Следващият момент, в който доказвам фарисейщината ви е, че си позволявате да съжалявате. Вие обиждате, съжалявайки. Но не знаете. Всъщност на мен ми се гади от отровното ви подсъзнание.За първи път от много време насам не искам да излизам от апартамента си, защото чувствам сартърова погнуса. Гнус ме е от това общество и се разболявам, когато децата и чуждият труд биват въвлечени в политически и психологически игри.

Моля ви, овце, направете едно добро, спрете да искате да правите добро.

Прагът на зрелостта


Една сутрин си се събудил вече зрял, но не знаеш. Осъзнаваш го случайно, когато се улавяш, че реагираш кротко на всички неща...
Хрумна ми и го написах в туитър. Но после задълбах в това. Имам предвид чувството, а не гръмка хвалба или обява "аз съм зрял човек".
Дали съм зряла или се чувствам зряла? Дали промяната ми може да се тълкува като постигната зрялост или тази промяна е следващата ми незряла постъпка. ..
Тъжен и труден момент. Преди беше по-лесно. Когато си дете правиш нещата, за да получиш одобрението на околните. Пишеш домашни, защото това искат от теб. Бунтуваш се срещу всички онези родителски забрани. Животът там беше тръпка, енергия, преследване, липса на чувство за мечта и реалност.
Първата промяна идва, когато започнеш да учиш, заради себе си и намериш смисъла. Когато трябва да удовлетвориш себе си. Откриваш независимостта си, летаргичната независимост, в която няма срещу какво да роптаеш.
Зрелостта е един еквивалент на практичността. Практичната грижа за теб. Зрелостта е егоизъм. Вече не ме вълнуват околните, не ме вълнуват абсурдите им. Не ме вълнуват и книгите им. Грижа се единствено за чувствата си, храня ги с незамърсени и несмляни неща. Свикнах и с несправедливостта - вече никога няма да ме видите да я засипвам с думи и възмущение. Let it be...
Тогава, когато можеш да дадеш тъжната си усмивка на провокациите, тогава си зрял. Когато погребеш таланта си и на мястото на претенциите сложиш латентен траур.
Това е споразумение с живота, един вид му казваш "виж, живот, ясно е, че ще ме нараняваш, ок, стрeляй ". И така като парцал се изправяш пред ежедневни амбразури, претръпнал като в Novacane. Едновременно браниш и нараняваш себе си.
Има нещо неспокойно в цялата работа и това е, че не се чувствам удобно на този праг. Искам да върна човека, на когото му пукаше, защото сега се чувствам в инертно блато. Едновременно спокойна и неспокойна. Този път съм неспокойна за себе си и единствено за себе си.