В търсене на щастие


Нещастна ли е птицата, която не може да лети?

Всички иделогии, с които съм се сблъсквала търсят отговор на въпроса как човек да бъде по-свободен. Индивидуално въпросът е "как мога да бъда по-щастлив човек".
Да си представим една права с два края - болка и щастие. Сега да вкараме света на един човек в тази права. Получава се начална координата, която може да е по-близка до щастието, а може да е по близка и до болката. Може да се намира точно върху щастието. Най-важна обаче е насоката, по която се тръгва. Комунист, анархист, хомосексуален... За всички е валидна тази теория. По правило човек оправдава и брани онова, което вярва, че ще го направи по-щастлив.
Но как се става щастлив? Един образ ли има щастието? Възможно ли е всеки да е щастлив по един начин?
Разбира се, че не. Еднаквото щастие означава фашизъм.
Под черупката на различието се крие в изобилие търсенето на щастие. Автономия, език, религия, сексуалност - това са все неща, които човек защитава, понеже вярва, че го го тласкат към страната на щастието.

Ако започнем търсенето на щастие от Древна Гърция: птицата е нещастна, когато не може да лети. В същия контекст човек, когато не може да мисли, е нещастен. А всеки мислещ човек ли е щастлив?
Според Аристотел човекът е функция и щастието зависи от това дали изпълнява своята функция. Каква е фунцията на човека? Например скулптурирането е функция. Т.е Аристотел казва, че когато човек изпълнява функцията си перфектно, субективното щастие се превръща в общо благо. По-просто казано: сам избери какво да станеш, но правейки избора си, бъди най-добър в избраното и така личното ти щастие ще е своеобразен източник на удоволствия и за другите. Концепцията е, че по-скоро добродетелта води към щастие. Човек трябва да води добродетелен живот и чрез функцията на мисълта да възпитава желанията си.
Накратко: за да си щастлив, трябва да си човек за пример. А може ли да си човек за пример и да си нещастен? Не може. Не може, защото Аристотел ти поставя условие да избереш онова, което те прави щастлив. Ако те кефи да обикаляш като обезумял улиците, тогава обикаляй като обезумял улиците. Точно това познание ни различава от животните. За разлика от птицата, човек може да определя коя е неговата висша функция.

С теорията на Аристотел да анализираме една емигрантка, която гледа възрастни хора в Гърция. Аристотел твърди за тази емигрантка, че да сменя дайперси я прави щастлива и започва да сменя дайперси по най-добрия начин в цяла Гърция. Като го прочетем, има логика. Сега да попитаме емигрантката. Има основно образование, в България не намира работа и е разбрала, че единственото нещо, което може да прави в чужбина е да гледа болни хора. Като я попиташ дали е щастлива, казва ти "ееееми".
Логиката ли? Тя вярва, че освен емиграция няма други възможности. Да търсим отговори при Сартр...

Тя щастлива ли е, или всичко е илюзия?

Сартр твърдейки, че човек е осъден да бъде свободен загатва за фаталистичната вяра на емигрантката. Според Сартр човекът е това, което сам направи от себе си. Суровината са обектите - те изграждат и променят човека. И тук трябва да отворя една скоба за хората, които с гордост заявяват, че не биха се променили. Това е тежка форма на имбецилност. Да, бих искала да кажа само, че е глупаво през живота си да обичаш една музика, едни ястия и да вършиш една и съща работа, но не е толкова елементрано. Това е ситуацията, когато човек иска да избяга от свободата, за която е прикован. Решението да затвориш съществуването си в клетка и да ограничиш достъпа до себе си, не винаги е повлияно от външни фактори, а напротив - както и Сартр казва, човек сам избира. Отворих скоба, но няма нужда да се затваря. Значи емигрантката е осъдила себе си да бъде болногледачка и така е очертала границите на своето съществуване. Отговорността за свободата се носи от човека, обаче за тази жена това е тежък товар за носене. Тя решава да създаде своя теория. Теорията на жертвата във форсмажорно обстоятелство. Удобна. Разбира се, това не е само екзистенциален въпрос. Единствената грешка е човек да не приеме свободата си и да мисли, че миналите събития са диктуващи. Казано по-друг начин: за да не живееш сега по начина, който искаш, доброволно ставаш детерминист.
Осъденият на свобода човек (щастливият) създава себе си отново и отново. Не става дума за естестически пресъздавания, а за онова, което най-малко се асоциира с промяна. МОРАЛЪТ. Концепцията на Сартр за морала е, че той не е сбор от правила, които определят отношението ни към заобикалящите, а лични система, чрез която човекът изгражда отношения и контактува със самия себе си. Ясно става, че не съществува шаблон за морала. Дори е грешно да бъде в единствено число думата. В този ред на мисли можем ли да кажем, че всичко е свободно? Например, че содомията е правилна? Честно, и аз все още не мога да отговоря. Сартр ни съветва да се запитаме "а ако всеки правеше така". Значи ако содомитът е привлечен сексуално от животните, всеки ще иска да е привлечен сексуално от животни, но содомитът знае, че не всеки го прави това. Определено аз не мога да го обясня добре, но познавам някого, който може...

Имануел Кант.
Кант, разглежда човека в 2 категории: 1. Човекът като естествен животински вид 2.Човекът като морално божие творение. Тук животното е лошо, богът е ок. Кант обаче има и отлични попадения, например: "ако сме роби на желанията си, значи по нищо не се различаваме от животните. Сега това да го приложим в нашия въпрос:
Содомитът няма разлика от животното (в този случай животното не прави нищо нередно с животното) НО не може да е щастлив, защото първо е човек, а според Кант човекът не е само животински вид. Имаме и друга част - божията част, която контролира животинското. В името на правилното човек се отказва от страстите. Този отказ е свободата. С други думи, ако човек свърже разума и страстите си, то може да живее правилно, което пък означава щастливо. И тук е набиващата се разлика между Кант и Аристотел. Кант отлично знае, че добродетелта при тези условия няма да подсигури щастие и затова добродетелта при Кант вече се свързва с Рая.

Накратко изводите дотук: Първо, всички сме свободни. Само не и икономически и няма нужда да задълбаваме темата за Маркс. Сартр и без това разбира съществуването марксистки (не търсете противоречие). Според Сартр ние сме си отговорни за всички решения и понеже тези решения ни променят, всеки е шеф сам на себе си. Дотук всичко е категорично. А каква е връзката на това с щастието? Ако човек не е щастлив по цял ден да гледа възрастни хора, трябва да знае, че има силата да достигне средствата, които ще го направят щастлив. Ако не вярва, че има силата - човекът е нещастен. Бих казала човекът е нещастник.
От друга страна пък Кант твърди, че човек, който слугува на желанията си с чувството, че е свободен, е нещастен. Примерно инстинктивното ти хипержелание да ядеш на всеки час. Това не е щастие, но пък и твоя апетит не вреди на другите. Време е за Джон Стюарт Мил

Теорията на Мил е, че щастието е удоволствието, а удоволствието и разума не са в непрекъсната борба. Твърди, че онзи, който е роб на желанията си постепенно се принизява и става собственик на низки чувства. Мил създава "принципът на вредата", според който принцип всеки е свободен да прави за себе си онова, което не вреди на другите, но в крайна сметка само интелигентният човек е щастлив. Много ясно, че не всеки умен човек е щастлив. На всичкото отгоре Мил прави разлика в щастието като по-висшето щастие определя като привилегия на интелектуалците и се олива.
"По-добре да бъдеш незадоволен човек, отколкото задоволена свиня". Не знам, звучи леко дръпнато и троснато. Ако питаш Ницше, всичко това е лъжа. Ако питаш мен, вярвай на Ницше.

Идеята на Ницше е, че човек никога не може да е щастлив, т.к. живее в потоянното напрежение между истината и неистината. За него моралът има две лица "морал на робите" и "морал на аристократите". Робът, за да отмъсти на гоподаря разменя местата на доброто и лошото. Онова, което се разбира като добро става лошо и обратното. Това създава вътрешна борба у индивида. Човекът, който търси щастието в доброто поведение се подвежда по лошото в крайна сметка. Тук се ражда гениалният ресентимент.
Врагът на философията Ницше казва един вид на всички мислители "вие к'во говорите напред-назад. Аз знам същината. Смирението, любовта към човека, свободната воля...всичко е лъжа. Живейте си като животни, защото и без това на този етап сте животни". Това е Ницше.

Толкова много писах и обобщението от няколко философии е, че: Желанията трябва да се проверяват от разума и така да отсеете коя е вашата функция, която с гордост бихте демонстрирали като интелигентна и висша.
Радвайте се, хранете се, правете секс. Живейте всички миговете, но не за да ги изчерпвате, а за да ги изживявате; правете нещата с отговорност, а не за да бягате от себе си и свободата си.
В противен случай не си и помисляйте да бъдете щастливи.

Какво ви наранява най-много



Моят живот е пълен с въпроси, за които нямам отговор. Често си мисля дали обричам живота си на нещастие в амбицията да отговоря. Разбира се, така нещастието прелива, но когато осъзнаваш загубите, усещаш вълните на нещастие.
Помислете си дали някога може да ви хрумнат въпроси, които да съсипят живота ви. Ако оставите настрана агресията, със сигурност бихте се удавили в такива въпроси. Всъщност, ако успяваме да живеем опростената версия на живота, можем да вдишваме един свободен и щастлив въздух. Въпреки въпросите. Но дяволът казва: "Любимият ми грях е агресията"
Агресията е чувство, което погубва чара на живота и ни води към наказание. Наказанието е съжалението. Съжалението е последната дестинация, когато всичко е загубено.
Хубав съвет е да се замислите кои са въпросите, виновни за нещастието ви. Запитайте се. Ясно е какво ще се запитате простичко - коя е причината за нещастието. Питайте за какво съжалявате. Питайте, за да бъдете подготвени в посрещането на следващите въпроси.
И Ада, и Рая пре-следват въпросите. В Ада ви отнемат всички чувства и ви остават само едно чувство - съжалението. В Рая пък ви дават.
Опитайте се да отговаряте на въпросите, поставени от чувствата.
Аз? Аз знам въпросите си, но не всички. Имам толкова много въпроси без отговор, че в слабия си ум се чувствам нещастна.
И много съжалявам.
Когато се научите да чувствате, виждате и чувате, въпросите ще се размножават. Ще ви направя нещастни като ви попитам един въпрос. Чух го в една песен:
Какво ви наранява най-много?

Опиум


"Човек се дрогира, защото животът е отегчителен, хорaта са досадни, няма вече толкова велики идеи, след които да вървиш, липсва подем. Сякаш слагаш преграда между себе си и живота. Единственото подходящо нещо - ако искаш да се измъкнеш интелигентно от живота - това е опиумът.

Това е интелигентна дрога. Опасна, без съмнение, но животът, който ни приближава към смъртта е не по-малко опасен. Не вярвам, че дрогата подтиква към творчество, защото тя ви пречи да пишете. Все си казваш - от утре. За поколението писатели преди нас беше алкохолът, за нас е дрогата... Ясно е, че е много трудно да си творец в една толкова еднообразна страна, където само фактът, че си индивидуалност, е вече предизивкателство към обществото.Така силно вярвам, че всеки трябва да прави каквото желае, че не мога да осъждам вземащите дрога. Когато се чувствам зле или отчаяна, ми се случва да пия. Хвърлям се към всичко, което ме прави екстравертна, към всичко, което ме тласка към другите. Уискито ви тласка към другите, а опиумът ви кара да се свиете в себе си.

Явно е, че съвременният живот е тягостен и всеки има нужда от преграда между себе си и живота. Не знам защо вкарват хората в затвора, че пушат хашиш. Това са нормални хора, които се чувстват анормално."

Франсоаз Саган