Обич в свободна форма


Всички хубави чувства си имат граница. Обичта е склонна да преминава към омраза; иска да се превръща в омраза. Омразата е освободената форма на обич. А когато ограничите свободата на чувствата си, започвате да страдате. Успокоявате се като вярвате, че болката ви е в името на обичта, а всъщност тази заблуда е рефлекс срещу вече филтрираното подсъзнание, в което обичта иска своята свободна форма. В известен смисъл болката е протест на хубавите чувства, останали под робство.
Хубавите чувства са чувства, които носят в себе си добри намерения - а всяко чувство с добро намерение си има и своето наказание. Вярвате, че сме достатъчно морални, за да контролираме това наказание. Тъпо е. Доброто намерение не е нещо, което определя морала. 

Да приемем, че човекът по начало е лош и да задраскаме табула раса идеята. В този смисъл трябва да се уточнят и контрастите добро-лошо; хубаво-грозно. Лошият човек има способност да храни хубави чувства и така да си мисли, че балансира лошото. Въпреки че свободата е неизбежна за духа. Изключенията остават в ситуациите, за които все не ни достига животът.

Да се върнем на обичта. Обичта е най-популярното курвенско понятие. И има граници. По пътя обич-омраза съществуват междинни спирки, които са фрагменти на омразата.
Безразличието. Това не е чувство. И без това всички междинни форми по пътя не са чувства. Безразличието е позиция... дори по-скоро знак.

"Обичам те"
... за повечето хора е страхотен опиум. Хората обичат да извличат от него "хубави" смисли. Точно за това пиша - това, което обичате не е човекът. Не обичате адресата, вие обичате точно този случай да изкарвате "хубави" смисли от собствените си чувства. Това чувство крие в себе си и безразличие.

"Аз съм прекрасен човек, защото мога да обичам"
Самозаблуда. Тази халюцинация помага на наивния човек да балансира лошото и да се утеши. Човекът дълбоко е потиснал идеята, че е създание, замесено с лошото.

Споменах за границите. За всеки следващ човек имате ограничена любов. Умишлена е ролята на "следващ". Поставям граница в обичта между близки и следващи.
Има период, който доказва, че двете думи "обичам те" са невалидни. Този период очертава границите на обичта. Никой не обича безусловно - може да тествате това с безразличие и ще видите как доскоро обичащият вдига платна към следващи обещаващи територии.

"Обичай себе си" - винаги грешно го разбирате това и така винаги сте с вдигнати платна, в проституиране за обич от бряг на бряг

Не съм плагиат, ебаси

След като са изминали дълги години от живота на един човек, той може да се преструва за много неща, но не и да изразява щастие. Предишното изречение не е мое, а на Бодлер, но реших, че е по-добре да го сложа дословно, вместо да се опитвам да го преобразувам до неузнаваемост, все едно е мое, все пак не съм плагиат, ебаси.
Предишното изречение не е мое, а на Парушев, но реших, че е по-добре да го сложа дословно, вместо да се опитвам да го преобразувам до неузнаваемост, все едно е мое, все пак не съм плагиат, ебаси

Soulmate


Винаги съм подхождала със съмнение и презрение към израза и чувството за "сродна душа". Сродна душа звучи някак с онзи двойно самотен смисъл на Станчо и Стоилка от разказ на Елин Пелин. Но както и да звучи става дума за всички изрази, които ни внушават онова чувство за половинка, сродна душа, soulmate, twinflame, anam cara, ame soeur и пр. ...

Погледнах в моята душа и си помислих, че ако тя имаше сродна, цял ден щяхме да си говорим с нея, вечерта да си говорим и слушаме музика и аз отново щях да изпитвам съмнения дали ми е сродна.
Тази нерешителност ме отведе към дуализма и разделянето на духа от тялото. Вникнах се в животните. Аристотел определя животните като машини, понеже им липсва душа. И научнопопулярните филми внасят резон в отношението на Аристотел - животните имат прост, подреден и механизиран живот, в който са подчинени единствено на физиологичните закони. После сложното беше да погледна и да намеря смисъла в нас. Какво се случва с хората - не са заедно, въпреки желанията си, откритостта обижда и вместо да спечелиш любовта, ти я губиш. Представям си две мечки, обаче в нашия абсурден човешки смисъл. Двете мечки силно искат да споделят заедно един зимен сън, обаче в името на сбор от други малки, но обединени чувства мечките заспиват в отделни пещери и така една дълга и самотна зима.
В хората има една голяма глупост, която липсва у животните. Вероятно е животните да са изкачили всички исторически стъпала и иронично да гледат на гордостта ни, че ние сме най-еволюирали. Възможно е да са изминали пътя от племенно общество до крепостничество после комунизъм, капитализъм и така да са достигнали и останали в свободния модернизъм, който им предлага простичък живот без емоционални правила.
Трябва да има някаква причина в разликата. Ако Платон е прав, за всички колебания е виновно самото наличие на душа. Кант го обяснява с божествения елемент в тази душа. Ницше е прекалено безкомпромисен за този случай.
Въпреки философията и благодарение на нея, проблемът с душата и тялото остава необясним. Мисля, че душата и тялото се свързват някъде.  Може би това е древното обяснение за хипоталамуса.
Човек от Изтока би намерил отговор в сърцето, а западният човек в ума.
Ако повярваме на човека от изток, ще намеря половинката си, чувствайки. Според човека от Запада ще открия човека като го оценя и преценя. Но много ясно, че сърцето и ума си противоречат и че това място, което търся е твърде сложен проблем.
Вероятно душата и тялото не се пресичат.
И така се досетих за един нарцистичен разказ.

разказ за човека, който е притежавал перфектната любов

- И после к'во?
Винаги ме питаше, въпреки, че съм разказал всичко. Знае, че обичам да разказвам много. Но не ме пита, за да ми достави удоволствие, а защото се грижи за мен. Отношенията ни не се базират на удоволствието. Ние само се грижим и грижата ни радва.
Любовта не е причина, а последствие. Никога не съм й се усмихвал, защото съм влюбен в нея. Ние се влюбихме, защото се усмихнахме, когато се срещнаха погледите ни. 
Прекарах най-хубавите 6 месеца с нея. Всяка нейна дума запълваше празнините, причинени от живота без нея.
Вечер бяхме сърце, а през деня ум.
Запълнихме едно и също сърце с едно и също тяло.
Една сутрин майка ми се появи вкъщи с двама в медицинска униформа. Обясни ми, че наш близък се нуждае спешно от кръводаряване и че трябва да сляза долу в линейката и да дам кръв. Отидох в стаята си и се преоблякох набързо. Жената, която обичах спеше. Нито един художник е нямал таланта да нарисува кожата на такава жена върху белия чаршаф. Целунах я внимателно и й написах бележка, че веднага се връщам. Излязох.
В линейката пред нас никой не ми взе кръв. Казаха ми, че е спешно и трябва да отидем на място в болницата. Не се задълбах в тази история, казах "ок".
В болницата вече ми взеха кръв, но проба. Тъкмо излизах и лекарят пожела да ми зададе няколко въпроса. Погледнах към майка ми и тя изрази съгласие. Исках по-бързо да се върна в спалнята, при жената, която боготворях. Сигурно вече се беше събудила. Влязох в кабинета и седнах възпитано.
Попита ме лекарят как съм. Но не беше онова меджу другото "как си". След влюбването ми малко неща будеха у мен възхищение, но неговият загрижен въпрос ме трогна. Отговорих му, че вкъщи ме чака приятелката ми и не искам да се притеснява сама. Майка ми беше влязла в кабинета също и когато споменах за приятелката ми майка ми и лекарят се спогледаха. 
Досещате се, след погледи винаги събитията се развиват откровено и с една щадяща скорост. Казаха ми, че нямам приятелка. Нямало е такава жена. Създал съм всичко сам. 
С месеци лежах в клиниката и ме лекуваха.
Психиатърът ми каза, че понеже не съм обичал никого съм си създал една съвършена любов в съзнанието. Патологичен нарцисизъм с патологично желание да пре-създавам себе си.
След лечението се върнах вкъщи и в стаята ми нямаше никой.
Излекуваха ме от вярата в съвършената любов.

Може ли да откриеш сродната си душа, без да я създадеш сам? Може да споделяте еднаква ДНК, а душа?

След като се отегчих от подобно търсене, се замислих къде на друго място може да се намери щастие - спокойствие, в което да почива душата сама.
Купих и изчетох много книги за позитивното мислене и магията на любовта. Красиви и обещаващи корици. Никой не ми каза, че да промениш живота е много по-трудно от това да промениш себе си, но е и много по-впечатляващо. Как може да се промениш, ако животът не се променя? Космополитността е претенция, защото винаги принадлежим на онова място, където се е оформил животът ни.
Карл Маркс е казал, че не знанието променя живота, а живота знанието. Това е толкова меланхолично. Да проумееш, че с всички книги, сентенции опити и усилия няма да се промениш е оковаващо и сковаващо. Особено тук, между Запада и Изтока.
Растели сме и растем с желание да сме като хората от Запада. Тук обичаме да сме оборотни и да се чувстваме после курви, да чукаме много и да ни боли от изневерите. Меланхолично е, защото изводът е, че не е важно как и къде искаш да живееш, важно е къде живееш.
Трудно е да си нещо конкретно тук. Между там и там най-успешна форма на общуване са сълзите и псувнята. Когато думите нямат значение, най-прекрасната форма за чувството са сълзите и псувнята. И докато в псувнята има конкретика, в грам сълзи се съдържат хиляди недоразумения.
Плачещата жена е изкуство. Тук жените плачат. Те слушат поп-фолк за кучките, които знаят кво се прави след раздялата, възхищават се и плачат. Защо пиша това? Защото съм жена и е интересно да се разсейвам, интересно е изобщо да се пише за жените. Мъжете са точни, както псувните. При тях няма абстрактност и когато в една пиеса, роман, филм има само мъже, създателят вкарва смърт и насилие, за да привлече вниманието. Ролята на мъжа е да разказва и го прави добре. В представата на повечето вярващи бог е мъж. Жената се приспособява в тази схема и дължи съвършената си роля именно на мъжете.

Животът ни се състои от дрехи и роли, които трябва да избираме според вкуса ни, но никой не може да покаже истинската си същност и това не е избор, а задължение. На модернизма/анархизма може да се погледне като отказ от тези неща, разбира се, зависи от гледната точка...
...например сексът за една нощ изневяра ли е?
независимо дали изневерява физически или психически, той знае, че може да е верен на човека, с когото реално е във връзка. Това не е факт от личен опит, защото не е факт. Там, където има чувства, фактите не се движат без броня. В метафизичния смисъл само истините остават наранени. Някъде в човек има сложна система, която го кара да прави неща, противни на желанията му. Близко е това чувство на ресентимента. Вероятно е тези обратни постъпки да са противопоставяне на нормите или просто потвърждаване на идеята, че любовта се ражда вече победена.

"От двама души става приятелство, а от трима двойка" - Адам Филипс.
Няма никакъв проблем да обичаш едновременно по еднакъв начин двама различни. Проблемът е да обичаш човек, който едновременно обича по един начин двама. Можеш да споделиш обичта си, обаче необходимостта да си обичан е едно ревниво и сладко дете. Може и това да е най-големият проблем.

И все още си мисля за сродните души. Човек след като приеме, че няма такова нещо, започва да раздава еднакво на всеки от душата си. Няма еквивалентна на твоята душа, но има парчета, които съвпадат с другите. И щастието на душата зависи от броя парчета, които ще откриеш, за да сглобиш своя пъзел. Това е причината човекът да е нещастен. Нито един такъв пъзел не е постмодерен. От значение е последицата и за да го разглобиш, първо трябва да си го сглобил. Докато живеем душата подрежда пъзел от парчета, принадлежащи на миналото. Пъзелът никога не може да бъде разглобен, понеже никога не достигаме цялост. В опита да се сглоби се доближаваме до представата за щастие.
Истинското щастие е трезвият момент, в който се осъзнава, че няколко думи не съществуват във вариант на чувства

Секс за една нощ



“Модернизъм”  идва от "modernus", което в превод от латински означава нов, съвременен. С този термин се обозначава проникването в Християнската Църква на широк набор от ереси..."
www.budiveren.com


Със сигурност познавате хора, при които семейната среда не съвпада със средата, в която са или искат да са. Например може да изникне в съзнанието ви напрегнатото дипломиране на един млад и модерен абсолвент. В този ден на дипломирането ще присъства отрудената му майка без модерни дрехи и без грим. Затова дипломирането е напрегната работа за него. В този ден той се срамува, притеснява, изнервя. Момент, в който семейството нанася удари върху модерното му самочувствие.
Вероятно обаче този млад човек няма проблеми в и със семейството си. Най-вероятно обича демодираната си майка и се страхува от загубата й. Проблемът на този човек е, че е влязъл в едно общество и разбирания, които са коренно различни от личността на семейството му.
Началото на тази история се поставя в периода, в който от гнездото се отлита право в обятията на модернизма. Преди да се окрили, този човек си е мислел, че може щастливо и дълго да живее само с родителите си. В деня на дипломирането си този човек проклина деня, в който е прогледнал за различния лайфстайл. Видял е удоволствията на студентския живот, купоните, вълненията преди и след сесиите, бил е привлечен...всъщност били са привлечени група хора от шанса за  нова ера в живота си поотделно. Събудил се е една сутрин след екстази партито и бегло си е помислил за семейството, както би помислил върху въпроса "баси, как сме живели преди без джиесеми". Ето така между необходимостта и избора се ражда новата личност. Несигурен в началото с чувство за изгубена идентичност, но и с категорична бариера за връщането назад, там в провинцията при класическото си стандартно семейство...никога!
Или пък да доразвием: Човекът не е могъл/не се е откъснал от семейството си - не е поискал да изгори мостове, не е искал да потъпче миналото в името на издигането. Когато е влизал в дома си, оставял модерните претенции и обноски на прага и се е присъединявал без проблем на трапезата за поредната порция битовизъм. Това може да продължи вечно. По този начин става недостатъчно модерен, за да заебе семейството си и достатъчно лицемерен, за да се срамува от това семейство. В този случай имаме един раздвоен между дълга и похотта човек. Скромната майка, символизираща святото и табутата vs. елитният живот, който го потапя в сласт и фриволност.


Връзките за една нощ и изневярата са раздвоени между античните чувства и модернизма. Модернизмът не предлага нищо ново на хората. Модернизмът е един учител по литература, който ти задава въпроси върху произведението, което си прочел. Много арогантен учител е, от онези, които вярват, че никой не е способен да разбере по-детайлно от тях дадена тема. Горда реторика. Без спор!...защото който посмее да опровергава е обречен на загуба. Но това не превръща модернизма в диктатор, напротив - чиста проба либерализъм. Ще спориш с него, а той няма да те прекъсне - ще те изслуша с константната си саркастична усмивка. Удавен в монолога си, ти ще млъкнеш, а той ще продължи. 


Сексът за една нощ не е изневяра


Това модернизмът не ни го прошепва в ухото. Като всеки класически учител прави така, че да се доберем до отговора стъпка по стъпка със собствени усилия. И така продължава той с предполагащите въпроси:
  • В момента си стоиш сам там, а какво изпускаш?
  • Вярваш ли в прераждането?
  • Не усещаш ли, че всеки ден е кражба от младостта/свободата ти?
  • Всъщност не го ли искаш ти самият?
  • Смяташ ли, че ставаш искрен, когато се отричаш от себе си, за да спреш желанията си?
  • Какво би направил, ако ти гарантирам, че никой няма да разбере стореното?
  • Имаш ли смелостта да посрещнеш съжалението?
  • Наистина ли си струва за един човек да се откажеш от друг(и)?
  • Минава ти през ума, знам. И когато обичаш този човек, не го ли обичаш пак така? И к'во ще се промени, ако направиш това, което ти минава през ума? Не можеш ли пак да го обичаш?
  • Това, от което се лишаваш не е ли възможно един ден да си отмъсти на сладката ви връзка?
  • Колко обещаващи връзки приключи? За к'во да постиш в любовта?
  • Като се огледаш в нещастните връзки около себе си, не забелязваш ли огромната грешка в тяхната основа?
  • Не те ли натъжава човекът, който е в брак с единствения си мъж/жена в живота?
  • Не те ли натъжават изпуснатите удоволствия на човека, който е в брак с единствения си мъж/жена в живота?
  • Верен си, обаче не искаш да споделиш на половинката си това, което те изкушава? Е, наистина ли вярваш, че те познава човекът, пред който никога не би споделил тези неща? Ти познаваш ли го него?
  • Хубаво огледай моногамните си приятели, които те съветват да си верен. Нещастието им не ти ли проговаря?
  • Очите на онези, които ти казват, че сексът за една нощ е изневяра, кипят от желание. Дали тези страхливци не искат да си отмъстят за нещастието, като те съветват да бягаш от удоволствието и ти? Искаш ли да им правиш компания, те имат нужда от компания, защото ги е страх наистина?
Аз харесвам модернизма като учител. Никога не ми задава въпроси, които да не знам. Либералният му подход ми дава насоки в лабиринта, а е и забавно в този лабиринт. Така нишката на модернизма ме доведе до истината, че сексът за една нощ не е изневяра. Нищо от себе си не влагаш, за да достигнеш истината. Не ти трябва никаква фантазия. Имаш ходове и за да ти е лесно, изхвърляш от себе си товара на табуто, изчистваш ума си от предразсъдъци и следваш логиката на времето, в което си сега. 
Отричането на модернизма идва от антични чувства.
Привързаност, дълг, чест, достойнство, вярност...На тези думички се усмихва подигравателно модернизмът. Античните чувства говорят с нафталинения си дъх за "любов", "голямата любов", "какво отличава човек от животните" и прочие сбръчкани думи. Модернизмът стилно казва "не е важно вие какво чувствате, а какво разбирате". Първият урок на модернизма.
Модернизмът се храни с онези истини, които по много лек начин навлизат в подсъзнанието, а човекът който никога не би изневерил на закостенелите разбирания  се опитва да сюблимира. Удоволствията пък се хранят от модернизма. Модернизмът не е натрапник. 
Той ни даде отговора, че сексът за една нощ не е изневяра, не е престъпление, не е грях, не е низост. Сега въпросът, който трябва да си зададете е как ще използвате тази истина, след като излезете от блога ми?











Про-чувствен килър



Нали през целия ден си мислиш за песните, които искаш да чуеш през нощта. Задължително да е през нощта, в тъмното. 

Здрасти.
Аз съм човек без име.

Днес е един ден от време преди смъртта ми и от време след раждането ми. Днес е един ден с тъмни облаци, изморени до такава степен, че няма да пролеят дъжд. Май предпочитат да умрат скромно. Часът изобщо няма значка (с него сме спрели да се преследваме отдавна) Чувствам се странно в такива моменти. Странно като евфемизъм на самотно, разбира се. Това ми е фабричната настройка -> да ми е самотно и да търся евфемизъм на думата.
Вълнувам се, когато убивам. Убивам чувства. В тъмното си давам сметка как го правя. Затварям си очите. S&M. Те си отмъщават, когато се появяват в невинния си образ, а аз си припомням убийството им и давам zoom на акта. В крайна сметка се получава страхотна умствена мастурбация. 
Изнасилвам чистите души, разбивам на парчета чувствителните сърца, изсушавам сълзливите очи, мечтаещите мозъци ги отравям. И докато това се случва, чувствата се събират накуп и ме молят да ги убия. Това е чувствителната ми перверзия.

Скривам всяка омраза, която получавам срещу убито чувство. Имам скришни килийки и там ги пазя немезисите за черни дни. Сеш' се, всяка омраза в един черен ден излиза наяве.
Не мога обаче да открия моралната си страна. И този Бог  се крие зад некви думи и очаква да го намеря. Трябва да намеря нещо, което знам къде е, пък не го намирам. Затова и не вярвам в Бог.
Моята несполука всъщност е, че съм роден убиец. Първата шега на живота.
Последната шега ти не си я спомняш, защото те нямаше. Повярвай ми, и аз не си я спомням, обаче песента, която слушам сега ме кара да чувствам, че знам всичко.
Аз отивам за кафе и още нещо. Бъди тук, имам още за казване.
Знаеш, като умреш, Бог ще те е забравил. Аз ли? Ами не знам, може би

Между другото


И ти се нуждаеш от ад. Няма нищо общо с религията, просто искаш да има по-лошо място от тук. Искаш да вярваш, че не си на дъното.

Не ти трябва причина, за да страдаш. Достатъчно е да имаш сетива, за да страдаш. Не искам да свързвам щастието със заблудата, но и не искам да отричам, че щастливите мигове са заблудени сетива.

Безсмислието на живота не може да се сподели. Не може да се обясни. Не може да се докаже в спор. В смисъл...безсмислено е. И безсмислето на това е още по-безсмислено от безсмислието на живота.

Любовта трябва да е къса. Да свършва тогава, когато осъзнаеш, че си влюбен. Иначе другият сценарий е написан с истеризирали хормони, дебело задраскани от илюзии.

Инсомнично

Разграничавам хората – религиозни, социалисти, маргинали, фройдисти…употребявала съм тези етикети. Не мога да си обясня избора на една част от тях, струва ми се нелогичен. Може ли да прекараш един живот в спазване нормите на имагинерен Бог и да чувстваш угризения при прекрачване на заповедите му. Как е възможно пък да вярваш в идеята, че трябва да живееш в ясно очертани граници и разбирания с други хора. Логично ли е да се изгавриш с личността си, за да изпиташ удоволствие от ексцентричния си декаденс. Вижте, за фройдистите няма какво да кажа, леко им симпатизирам. Различно е. Всъщност не ме и интересува много кой какъв е, любопитството ми е вяло… литературни похвати и психологични подробности са етикетите. Да, леко се отдръпнах от първоначалната си категоричност в категоризирането, защото не бих била спокойна, ако и аз бивам категоризирана. Разбира се, проблемът има и номиналистична страна. Но не за това ще пиша.
Етикетите не са нещо, което характеризира съществуването, онтологичния поглед на личността. Може на този етап да си социалист, впоследствие да те разочарова една идея, за сметка на друга идея от капитализма и тази идея на капитализма да те превърне в ревностен капиталист. Voilà – една нощ си лягаш като атеист, а сутринта се събуждаш с неспокойна и уморена мисъл, намерила смисъл в някой Бог. Умът ти се успокоява и пенсионира, намерил отговор на сложните въпроси в религията. Това са възможни неща, тези малки чудеса в трансформацията принадлежат на момента…моментите
Обаче има други истини, които класифицират хората, а не такива като горните – “написани върху течаща вода”. Имаме водата преди всичко.
Аз деля хората на две: онези, които заспиват моментално и другите, които заспиват трудно. И ако има хора, които съм способна да мразя, то това са точно този тип, които лягат, затварят очи и заспиват, а омразата ми е тройна към разновидността на този тип, който и най-нагло захърква. Ясно е, че завиждам. Притесняват ме тези хора, защото не знам как го постигат. Какъв е този ум, който като усети възглавница и веднага преминава в друг режим. Какво се случва там, защо е толкова спокойно там? Птиците ги обединява това, че в природата им е заложена способността да летят. И ако един човек може да заспива толкова спокойно, значи и аз трябва да мога. Откъде идва разликата? Аз или този човек е прокълнат – един от нас е изгубил способността си да лети.
Още от дете ми се върти този проблем в главата. Обаче в онези нощи, онази глава биваше погалана от майка ми и някак намираше покой, за да заспи. И допирът е нещо много странно. Поемаш отговорност за тялото и допирите от онзи момент в детството, когато започваш да се къпеш сам.
Габриел Йосиповичи има една книга “Touch”, в която пише, че се запътваме към една дълга и стара история, благодарение на допира и за да се почувстваме парче от света трябва да скъсяваме дистанциите, докосвайки. Ако не докосваме, оставаме отдалечени.
Той дава пример със затвора: затворникът е откъснат от живота като са ограничени съприкосновенията му. Ограничени са предметите, които може да докосва през деня, той докосва едни и същи материи и това именно го прави затворник.
По-напред във възрастта си за първи път даваме отново безграничен допир до тялото си на човека, в когото сме влюбени или може би не, но става въпрос за първата любов с или без кавички. Но не това е темата. А може би това е темата…
Главата ми е Армагедон. Храня се с философските трохи на безсънието си.
И докато аз съм така, техните умове плуват в спокойното море, окъпано от лъчите на залеза. Как е възможно? Как е възможно, в него да няма никакво вълнение. Никога ли бебешкият им ум не е бил накърнен, омърсен, заразен?
Нищо ли не безпокои ума им? Примерно в една книга за приложна психология бях прочела “мозъкът няма добри филтри”. И мислих, опитвах се да ремонтирам филтрите си. Мислих и много неща ми хрумнаха. Хрумна ми, че не съм спокойна. Защо иначе ще чета приложна психология?
Ако не мислиш върху нещастието, може да решиш, че не си нещастен. Който мисли малко над такива теми е спокоен. Ако забелязвате, опитвам се да насоча темата към едно чувство. Съжалението например.
Не онова съжаление към другите, а съжаление към собствените постъпки. Съжаление като израз на съжаление, че си допуснал фрустрация. Ако ме попитате дали съжалявам, без да ви попитам “за какво”, директно ще кажа ДА. Защото няма по-жалък живот, изживян без съжаление. Не мога да заспя и съжалявам, но съжалението ми към безсънието не е породено от възхищението ми към спокойствието. Обичам онова нежно спокойствие, както се обича в платоничната любов.
Някои съжаляваме, някои не сте толкова смели, за да съжалявате. Заспиващите моментално никога не могат да съжаляват. Тяхното съзнание не е объркано и няма какво да дразни ума им. Те са реките, които текат в руслото, никога не дълбаят, следват естествения ход. Имат едно фалшиво фалцетно учудване, когато срещнат бараж – “а! това пък откъде се появи, не го видяхме”. Никога не се давят. Винаги са подготвени и знаят как трябва да се живее.
Съжалението е цунами. Разрушава хармонията ти.
Когато си щастлив, ти си намерил онова, от което имаш нужда. В тези моменти радостта се настанява върху съжалението. Представете си тази ситуация. Така, в тази ситуация в началото съжалението е пресирано, изпитва паника и няма никаква реакция. В един момент обаче съжалението се досеща за опцията с отмъщението. Дразни радостта и тя безразлично напуска съжалението. Имаме независимо и свободно съжаление. Докосващо.
Играта между съжалението и радостта започна насилствено, затова и завърши грубо.
Не заспивам, объркано ми е. Плувам в безсънието и виждам, че се задава цунами. Не съм от учудените, виждам го, знам откъде е и ще го прегърна

ДМСГД - власт и лицемерие

http://bnt.bg/bg/news/view/73625

В предишната си публикация твърдях, че няма да ме видите гневна срещу несправедливостта. Аз не познавам себе си.

Днес съм гневна, защото не мога да убия лицемерието с думи и истини. Ако не бях атеист, щях да намеря утеха във вярата, че Бог ще ги накаже. Грешките им не са правно наказуеми, а морално. Не мога да намеря утеха и в истината. Истината не ме кара да се усмихна, а изпилва нервите ми. Реших да напиша обобщено мнението си от форумите тук. Не го правя от суета - загубила съм навика да пиша, бях решила и да не пиша. Това не ми е от никаква полза, защото думите ми нямат наказателна сила, но ако някой някога потърси причината за грешките и нещастието си, надявам се да попадне на тази ми публикация. Правя го, защото става въпрос за тема, на която съм особенно чувствителна.Обичам неподправените емоции и от там е безграничната ми любов към децата. И когато някой на техен гръб си прави PR това ме влудява. Посещавала съм домове за изоставени деца. Била съм и в дома за изоставени деца в Плевен. Обективно ми е мнението, защото когато съм ходила там, не съм била преднамерена, не съм имала интереси. И все още нямам.

След първия път, когато отидох помня, че бях много разстроена. Чисто емоционалните неща – тогава и аз бях дете, а тези деца помня, че нямаха като моите дрехи и играчки. После с времето усетих къде е проблемът. Проблемът е, че говорим обобщено за “тези деца”, а те са много различни. Там има щастливи и нещастни деца. Болните деца са нещастни, това сякаш придружава вродената им аномалия. В началото медицинския проблем те шокира, нормално е. Има до такава степен тежки аномалии, че дори образовани, финансово добре осигурени родители са решили да изоставят детето в дом и никога повече да не го виждат. В медицината съществува понятието “палиативна грижа”. Именно, децата с аномалии подлежат на обгрижване, т.к. лечение липсва. Това, което съм виждала е, че персоналът наистина прави всичко по силите си за комфорта на децата с увреждания. Да, слаби са децата с увреждания, засегнати са вътрешните им органи. Животът им е засегнат, обречени са. Те няма да се оправят по идеалистичния критерий на масата сиви манипулирани пионки. Критерият да откриеш трюфели в пералното помещение, вместо чаршафи с урина. А ти какво очакваше, г-жо министър, трюфели и аромат на жасмин ли там?

Този евтин PR ми напомни, че нашата история е градена от манталитет. Бях забравила за онази дебела нишка овчедушие, втъкана в гените ни. Сигурно, защото от дълго време не влизах във форуми. Утвърждаване е думата. Едни искат да утвърдят властта си, а други да утвърдят “добродетелта” си. Суета би казал Соломон, а аз – дебелокожие.

В конкретния случай за Плевен всичко произтича от придобита власт и последващи въжделения за още власт. След време, когато сградата на ДМСГД в Плевен стане нечия частна клиника, тази публикация с днешна дата ще ви очаква тук вас, възмутените. Обаче честно казано една овца никога не осъзнава, че е изманипулирана, та това я прави именно професионална за управление. Сградата ще бъде придобита и да, нямам смелост да говоря с имена, защото се убедих, че истината бива декапитулирана пред силните на деня. И колко интересна ситуация има, изобщо страхотен стратегически ход, в който не остава незадоволено Его. Всички печелят. Алчният преследва материалното, а овцете т.е. обществото чисто психологически тъпче мазната си душица с чувство за добродетелност. Възмущението е отличен инструмент. Всъщност грешка, чакайте – имаме за инструмент едни ничии деца и един провинциален персонал. Ето ги пред вас, перфектни за алчността, кариерата и душицата ви. Повъзмутете им се малко...Сега психологическите ви нужди са сити, Егото ви е получило сигнала, че сте много добри, загрижени и съвестни хора. Какво удоволствие, нали. Недоумявам как може една лъжа да зариби незапознати хора и същите тези незапознати хора да започнат да тръбят по-силно и по-силно лъжата. Това го наричам верижната реакция на овцете. Тези хора утре в удобния си офис ще продължат с “тцтцтц”, обаче аз утре ще отида отново в този дом и ще заснема 1:1 как сутрин децата биват хранени с храна по изисквания, как посещават дневен център и как минават лекари три пъти на визитация и как с децата се занимават психолози и рехабилитатори. Аз пък ще ви покажа усмихнатите деца там, защото там е пълно и с щастливи здрави деца, които вече имат много по-добра среда отпреди, имат интересни играчки и абсолютно всичко необходимо за едно правилно развитие. Казвам отпреди, защото съм свидетел как условията в този дом се подобриха значително в последните години, благодарение на средствата от благотворителни организации, обаче не бързайте да се зарадвате, лицемери – организациите са чужди, от Холандия, САЩ и Великобритания.

Възмущавате се на един неправдоподобен текст, в който дори няма снимков материал. И за да откроя най-ясно лъжите на тази министърка ще ви попитам как е възможно в един дом за деца, в който се отглеждат деца до 3 годишна възраст тя да види дете на 16 години с 16 килограма? Не мога да намеря смешното в слабоумието на тази жена, наистина. Некомпетентна, заблудена, манипулируема и манипулираща. Толкова сте ми противни всички привидно възмутени, че ми се гади от вас. Гадни сте и усещам вонята на разложените ви умове и души. Вие никога не сте се сблъсквали с нещастие. Едва ли сте виждали умиращо дете. Виждали сте децата с Даун по улицата, но вашите деца са си здрави, хранят се, растат, наддават. Вашите деца не повръщат храната си. Лицата на вашите деца не биват снимани без разрешение. Те не биват съжалявани. Следващият момент, в който доказвам фарисейщината ви е, че си позволявате да съжалявате. Вие обиждате, съжалявайки. Но не знаете. Всъщност на мен ми се гади от отровното ви подсъзнание.За първи път от много време насам не искам да излизам от апартамента си, защото чувствам сартърова погнуса. Гнус ме е от това общество и се разболявам, когато децата и чуждият труд биват въвлечени в политически и психологически игри.

Моля ви, овце, направете едно добро, спрете да искате да правите добро.

Прагът на зрелостта


Една сутрин си се събудил вече зрял, но не знаеш. Осъзнаваш го случайно, когато се улавяш, че реагираш кротко на всички неща...
Хрумна ми и го написах в туитър. Но после задълбах в това. Имам предвид чувството, а не гръмка хвалба или обява "аз съм зрял човек".
Дали съм зряла или се чувствам зряла? Дали промяната ми може да се тълкува като постигната зрялост или тази промяна е следващата ми незряла постъпка. ..
Тъжен и труден момент. Преди беше по-лесно. Когато си дете правиш нещата, за да получиш одобрението на околните. Пишеш домашни, защото това искат от теб. Бунтуваш се срещу всички онези родителски забрани. Животът там беше тръпка, енергия, преследване, липса на чувство за мечта и реалност.
Първата промяна идва, когато започнеш да учиш, заради себе си и намериш смисъла. Когато трябва да удовлетвориш себе си. Откриваш независимостта си, летаргичната независимост, в която няма срещу какво да роптаеш.
Зрелостта е един еквивалент на практичността. Практичната грижа за теб. Зрелостта е егоизъм. Вече не ме вълнуват околните, не ме вълнуват абсурдите им. Не ме вълнуват и книгите им. Грижа се единствено за чувствата си, храня ги с незамърсени и несмляни неща. Свикнах и с несправедливостта - вече никога няма да ме видите да я засипвам с думи и възмущение. Let it be...
Тогава, когато можеш да дадеш тъжната си усмивка на провокациите, тогава си зрял. Когато погребеш таланта си и на мястото на претенциите сложиш латентен траур.
Това е споразумение с живота, един вид му казваш "виж, живот, ясно е, че ще ме нараняваш, ок, стрeляй ". И така като парцал се изправяш пред ежедневни амбразури, претръпнал като в Novacane. Едновременно браниш и нараняваш себе си.
Има нещо неспокойно в цялата работа и това е, че не се чувствам удобно на този праг. Искам да върна човека, на когото му пукаше, защото сега се чувствам в инертно блато. Едновременно спокойна и неспокойна. Този път съм неспокойна за себе си и единствено за себе си.

Въображение, секс, любов





Под едно дърво видях онази костенурка. Ръмеше, а тревата достатъчно беше напоена, за да блести .
Плъзгащата се върху тревата костенурка по силата на ентелехията подаде навън главата си и започна да оглежда наоколо.
Спрях се. Загледах се в костенурката.
Тя мудно направи 1-2 движения напред, но мисля, че ме забеляза и отново се скри в черупката си.
Не обърнах внимание на дъжда и останах там. В една пуста градина, един сиво-зелен ден, бяхме само аз и костенурката, под тихия звук на дъжда. Не подозирах, че това ще ме вдъхнови да започна да пиша отново. Провокацията, която е всъщност форма на вдъхновение, никога не се излива в ума като текст. Всичко е чувство с ключови думи. Съждения като светкавични чувства за 2-3 минути, не повече. Останалото е суета и претенция - да украсиш чувството с думи.
И така...
Тя се страхува от мен, а аз я анализирам.
Това създание, което ми изглежда толкова отегчаващо и безсмислено си има свой живот. Храни се с растения, придвижва се от място на място, крие се от страховете си и се опитва да остане живо, възпроизвежда се, за да продължи вида. Толкова знам за костенурките. Съществуването на тази твар със сигурност има някаква функция в природата. Аз също имам. И тук започват и свършват приликите ни.
Милиони години живее същия живот, без да обогатява света, в определени периоди с определени цели се чифтосва, няма капризи, няма амбиции, няма срамове, не се влюбва, не страда емоционално. Действията й се координират единствено от анатомията.
Моят вид не е такъв.
Ние създаваме, в следващия ни живот предаваме на децата по нещо ново и премахваме нещо ненужно, действията ни се ръководят от чувства плюс тяло, влюбваме се и правим секс за удоволствие.
Заради чувства като любов, обвързване, липса, ревност, притежание, съжаление, отмъщение правим секс в един свят, в който костенурката се чифтосва, за да продължи вида си. Влагаме в това неща, в които едно животно без абстрактен ум няма как да си представи.
Отношенията между душите и кожите ни създават сладко безпокойство в нашата природа.
Животното не знае да се влюбва.
Не знае какво е желанията от нощ на падащи звезди да се пренесат в стая с приглушена светлина, където телата са пламнали метеори, душите са се предали на телесните копнежи, споделени с шепот. Не знае за сблъсъка между табу и удоволствие. Дори не се замисля кое от двете е по-силно и дали онова страстно чувство наистина подсилва любовните отношения.

От много време философи и психиатри твърдят, че зад любовта се крие нагонът. Но никой не е убеден. Може да се влюбиш в някого без секс и можеш да правиш секс без любов. Дори още по-брутално - с човека, в когото си влюбен да правиш вял секс, но с онзи, в когото не си влюбен да правиш страхотен секс.
И докато Шопенхауер и Фройд търсят корена на любовта в либидото, а жените се опитват чрез секса да вкоренят връзката си, несъзнаването дава отговор на друга теория.
Фройд твърди, че духът тълкува по различен начин желанията на тялото. Жените пък интуитивно вярват, че тялото отразява желанията на духа.
По-лесни за рабиране са жените. Това не е вяра, която може да бъде преодоляна с поколенията.
Когато една жена прави секс с човек, в когото не е влюбена, никой не знае и не може да съди за случващото се в подсъзнателното ниво. Но можем да предположим: Жената си мисли, че не само влиза в интимни отношения, тя "иска с конкретния мъж", защото е "влюбена в конкретния мъж" и по този начин извинителните оправдания на духа зачеркват постоянните желанията на тялото, дори табутата. Любовта боготвори секса, по този начин страстното желание се измива в добродетелните води на душата.
Ето защо може би много жени вярват, че са влюбени или обичат човека, с когото са правили секс.
Но със сигурност всяка жена, останала насаме със себе си е дочула в душата си дявол, който да подсказва "ти си голяма кучка". Гласът е плашещ и логично жените се опитват да го потиснат със заблуди. А дали е възможно да се влюбят в човека, с когото са имали интимни отношения в името да надхитрят дявола?
Може ли сексът или по-скоро страхотният секс да отворят вратите на любовта пред жената?
Може ли от собствената самозаблуда да се породят чувства?
Ако положително е така, излиза, че теорията на Фройд за връзката между интимното и любовта важи за жените.
Но мъжете...
Те нямат такива скрити дяволи и не се нуждаят от добродетелни оправдания, за да правят секс.
Но виждаме, че се привързват често към жените, с които имат добър интимен живот.
Възможно ли е нагонът, задоволеното желание на тялото да повлияят и върху душата на мъжа така че, той да се привърже към жената, източник на тази хармония между тяло и душа?
Да наречем ли тази връзка любов?
И кое е по-дълготрайно: любовната или телесната връзка?
Много скоро след страстната си фаза, любовта достига тавана си, очертава едни свои граници, които са твърде обичайни. Императорски завладява душата и тялото. Всяко чувство се нуждае от движение, от "преобличане', от нови територии и вече завладяла всички територии и пробвала всички свои форми, във фазата си на навик, любовта регресира.
Може би затова когато една любов има своите пречки, тя е надеждна любов, защото чувството този път е обременено с вълнението, че има непознати места. Това поражда битка, а битката се свързва с неуморна надежда. И така никога не остава време за стъпки назад.
Обаче сексът не проси пречки. Напротив, когато няма бариери, сексът се засилва, защото това не е чувство, свързано единствено с тялото. Свързано е с ума и въображението. Въображението е безкрайно.
Хората си поставяме толкова забрани, че е трудно да ги преодолеем с тялото, но въображението успява да се премине през този своеобрзен Рубикон. То е по-силно и от духа, и от тялото. Те се изморяват, но въображението никога, дори може да се каже, че въображението е енергийният източник на духа и тялото.
Едно въображение, но с различен декор, с безкрайни представи. Представи, от които трудно може да се откаже човек. Това е въображението в секса. Две или повече тела в ролята на бяло платно.
Това любов ли е? Според мен не
По-слабо чувство от любовта ли е? 100% не
Може ли да прерасне в любов? Може
А може ли влюбените да практикуват такъв секс?
Тук не може да се даде категоричен отговор, защото любовта е понятие, натоварено с чувства като притежание, безпокойство, съмнение, които отклоняват пътя на въображението. Няма почва за въображение, то гние. Любовта намалява удоволствието. Любовта те е научила да намериш човек, с коготото душата ти да почива. Едно удоволствие за сметка на друго.
Както от секса остават незабравими преживявания, така от любовта остават незабравими чувства.
Може ли да правиш секс с човека, в когото си влюбен все едно не си влюбен в него, т.е. все едно ще пренесеш въображенията си върху него.
Винаги се случват изключения.
Може сексът да роди любовта и обратното...
Понякога двете нещата се вплитат отлично. Никой не знае това как и защо се случва. И дали се случва. Но мисля, че всеки търси тази хармония.
Да правиш секс с човека, в когото си влюбен, все едно той не е човекът, в когото си влюбен. Това е една мистерия за костенурката. Дори не я интересува. Изважда си отново главата от черупката и ме поглежда.
Оставих я там под дървото. Нашият живот е по-труден от нейния, по-сложен е. И много по-забавен е. Търсим нещо, което тя не търси - чудото.




В търсене на щастие


Нещастна ли е птицата, която не може да лети?

Всички иделогии, с които съм се сблъсквала търсят отговор на въпроса как човек да бъде по-свободен. Индивидуално въпросът е "как мога да бъда по-щастлив човек".
Да си представим една права с два края - болка и щастие. Сега да вкараме света на един човек в тази права. Получава се начална координата, която може да е по-близка до щастието, а може да е по близка и до болката. Може да се намира точно върху щастието. Най-важна обаче е насоката, по която се тръгва. Комунист, анархист, хомосексуален... За всички е валидна тази теория. По правило човек оправдава и брани онова, което вярва, че ще го направи по-щастлив.
Но как се става щастлив? Един образ ли има щастието? Възможно ли е всеки да е щастлив по един начин?
Разбира се, че не. Еднаквото щастие означава фашизъм.
Под черупката на различието се крие в изобилие търсенето на щастие. Автономия, език, религия, сексуалност - това са все неща, които човек защитава, понеже вярва, че го го тласкат към страната на щастието.

Ако започнем търсенето на щастие от Древна Гърция: птицата е нещастна, когато не може да лети. В същия контекст човек, когато не може да мисли, е нещастен. А всеки мислещ човек ли е щастлив?
Според Аристотел човекът е функция и щастието зависи от това дали изпълнява своята функция. Каква е фунцията на човека? Например скулптурирането е функция. Т.е Аристотел казва, че когато човек изпълнява функцията си перфектно, субективното щастие се превръща в общо благо. По-просто казано: сам избери какво да станеш, но правейки избора си, бъди най-добър в избраното и така личното ти щастие ще е своеобразен източник на удоволствия и за другите. Концепцията е, че по-скоро добродетелта води към щастие. Човек трябва да води добродетелен живот и чрез функцията на мисълта да възпитава желанията си.
Накратко: за да си щастлив, трябва да си човек за пример. А може ли да си човек за пример и да си нещастен? Не може. Не може, защото Аристотел ти поставя условие да избереш онова, което те прави щастлив. Ако те кефи да обикаляш като обезумял улиците, тогава обикаляй като обезумял улиците. Точно това познание ни различава от животните. За разлика от птицата, човек може да определя коя е неговата висша функция.

С теорията на Аристотел да анализираме една емигрантка, която гледа възрастни хора в Гърция. Аристотел твърди за тази емигрантка, че да сменя дайперси я прави щастлива и започва да сменя дайперси по най-добрия начин в цяла Гърция. Като го прочетем, има логика. Сега да попитаме емигрантката. Има основно образование, в България не намира работа и е разбрала, че единственото нещо, което може да прави в чужбина е да гледа болни хора. Като я попиташ дали е щастлива, казва ти "ееееми".
Логиката ли? Тя вярва, че освен емиграция няма други възможности. Да търсим отговори при Сартр...

Тя щастлива ли е, или всичко е илюзия?

Сартр твърдейки, че човек е осъден да бъде свободен загатва за фаталистичната вяра на емигрантката. Според Сартр човекът е това, което сам направи от себе си. Суровината са обектите - те изграждат и променят човека. И тук трябва да отворя една скоба за хората, които с гордост заявяват, че не биха се променили. Това е тежка форма на имбецилност. Да, бих искала да кажа само, че е глупаво през живота си да обичаш една музика, едни ястия и да вършиш една и съща работа, но не е толкова елементрано. Това е ситуацията, когато човек иска да избяга от свободата, за която е прикован. Решението да затвориш съществуването си в клетка и да ограничиш достъпа до себе си, не винаги е повлияно от външни фактори, а напротив - както и Сартр казва, човек сам избира. Отворих скоба, но няма нужда да се затваря. Значи емигрантката е осъдила себе си да бъде болногледачка и така е очертала границите на своето съществуване. Отговорността за свободата се носи от човека, обаче за тази жена това е тежък товар за носене. Тя решава да създаде своя теория. Теорията на жертвата във форсмажорно обстоятелство. Удобна. Разбира се, това не е само екзистенциален въпрос. Единствената грешка е човек да не приеме свободата си и да мисли, че миналите събития са диктуващи. Казано по-друг начин: за да не живееш сега по начина, който искаш, доброволно ставаш детерминист.
Осъденият на свобода човек (щастливият) създава себе си отново и отново. Не става дума за естестически пресъздавания, а за онова, което най-малко се асоциира с промяна. МОРАЛЪТ. Концепцията на Сартр за морала е, че той не е сбор от правила, които определят отношението ни към заобикалящите, а лични система, чрез която човекът изгражда отношения и контактува със самия себе си. Ясно става, че не съществува шаблон за морала. Дори е грешно да бъде в единствено число думата. В този ред на мисли можем ли да кажем, че всичко е свободно? Например, че содомията е правилна? Честно, и аз все още не мога да отговоря. Сартр ни съветва да се запитаме "а ако всеки правеше така". Значи ако содомитът е привлечен сексуално от животните, всеки ще иска да е привлечен сексуално от животни, но содомитът знае, че не всеки го прави това. Определено аз не мога да го обясня добре, но познавам някого, който може...

Имануел Кант.
Кант, разглежда човека в 2 категории: 1. Човекът като естествен животински вид 2.Човекът като морално божие творение. Тук животното е лошо, богът е ок. Кант обаче има и отлични попадения, например: "ако сме роби на желанията си, значи по нищо не се различаваме от животните. Сега това да го приложим в нашия въпрос:
Содомитът няма разлика от животното (в този случай животното не прави нищо нередно с животното) НО не може да е щастлив, защото първо е човек, а според Кант човекът не е само животински вид. Имаме и друга част - божията част, която контролира животинското. В името на правилното човек се отказва от страстите. Този отказ е свободата. С други думи, ако човек свърже разума и страстите си, то може да живее правилно, което пък означава щастливо. И тук е набиващата се разлика между Кант и Аристотел. Кант отлично знае, че добродетелта при тези условия няма да подсигури щастие и затова добродетелта при Кант вече се свързва с Рая.

Накратко изводите дотук: Първо, всички сме свободни. Само не и икономически и няма нужда да задълбаваме темата за Маркс. Сартр и без това разбира съществуването марксистки (не търсете противоречие). Според Сартр ние сме си отговорни за всички решения и понеже тези решения ни променят, всеки е шеф сам на себе си. Дотук всичко е категорично. А каква е връзката на това с щастието? Ако човек не е щастлив по цял ден да гледа възрастни хора, трябва да знае, че има силата да достигне средствата, които ще го направят щастлив. Ако не вярва, че има силата - човекът е нещастен. Бих казала човекът е нещастник.
От друга страна пък Кант твърди, че човек, който слугува на желанията си с чувството, че е свободен, е нещастен. Примерно инстинктивното ти хипержелание да ядеш на всеки час. Това не е щастие, но пък и твоя апетит не вреди на другите. Време е за Джон Стюарт Мил

Теорията на Мил е, че щастието е удоволствието, а удоволствието и разума не са в непрекъсната борба. Твърди, че онзи, който е роб на желанията си постепенно се принизява и става собственик на низки чувства. Мил създава "принципът на вредата", според който принцип всеки е свободен да прави за себе си онова, което не вреди на другите, но в крайна сметка само интелигентният човек е щастлив. Много ясно, че не всеки умен човек е щастлив. На всичкото отгоре Мил прави разлика в щастието като по-висшето щастие определя като привилегия на интелектуалците и се олива.
"По-добре да бъдеш незадоволен човек, отколкото задоволена свиня". Не знам, звучи леко дръпнато и троснато. Ако питаш Ницше, всичко това е лъжа. Ако питаш мен, вярвай на Ницше.

Идеята на Ницше е, че човек никога не може да е щастлив, т.к. живее в потоянното напрежение между истината и неистината. За него моралът има две лица "морал на робите" и "морал на аристократите". Робът, за да отмъсти на гоподаря разменя местата на доброто и лошото. Онова, което се разбира като добро става лошо и обратното. Това създава вътрешна борба у индивида. Човекът, който търси щастието в доброто поведение се подвежда по лошото в крайна сметка. Тук се ражда гениалният ресентимент.
Врагът на философията Ницше казва един вид на всички мислители "вие к'во говорите напред-назад. Аз знам същината. Смирението, любовта към човека, свободната воля...всичко е лъжа. Живейте си като животни, защото и без това на този етап сте животни". Това е Ницше.

Толкова много писах и обобщението от няколко философии е, че: Желанията трябва да се проверяват от разума и така да отсеете коя е вашата функция, която с гордост бихте демонстрирали като интелигентна и висша.
Радвайте се, хранете се, правете секс. Живейте всички миговете, но не за да ги изчерпвате, а за да ги изживявате; правете нещата с отговорност, а не за да бягате от себе си и свободата си.
В противен случай не си и помисляйте да бъдете щастливи.

Какво ви наранява най-много



Моят живот е пълен с въпроси, за които нямам отговор. Често си мисля дали обричам живота си на нещастие в амбицията да отговоря. Разбира се, така нещастието прелива, но когато осъзнаваш загубите, усещаш вълните на нещастие.
Помислете си дали някога може да ви хрумнат въпроси, които да съсипят живота ви. Ако оставите настрана агресията, със сигурност бихте се удавили в такива въпроси. Всъщност, ако успяваме да живеем опростената версия на живота, можем да вдишваме един свободен и щастлив въздух. Въпреки въпросите. Но дяволът казва: "Любимият ми грях е агресията"
Агресията е чувство, което погубва чара на живота и ни води към наказание. Наказанието е съжалението. Съжалението е последната дестинация, когато всичко е загубено.
Хубав съвет е да се замислите кои са въпросите, виновни за нещастието ви. Запитайте се. Ясно е какво ще се запитате простичко - коя е причината за нещастието. Питайте за какво съжалявате. Питайте, за да бъдете подготвени в посрещането на следващите въпроси.
И Ада, и Рая пре-следват въпросите. В Ада ви отнемат всички чувства и ви остават само едно чувство - съжалението. В Рая пък ви дават.
Опитайте се да отговаряте на въпросите, поставени от чувствата.
Аз? Аз знам въпросите си, но не всички. Имам толкова много въпроси без отговор, че в слабия си ум се чувствам нещастна.
И много съжалявам.
Когато се научите да чувствате, виждате и чувате, въпросите ще се размножават. Ще ви направя нещастни като ви попитам един въпрос. Чух го в една песен:
Какво ви наранява най-много?

Опиум


"Човек се дрогира, защото животът е отегчителен, хорaта са досадни, няма вече толкова велики идеи, след които да вървиш, липсва подем. Сякаш слагаш преграда между себе си и живота. Единственото подходящо нещо - ако искаш да се измъкнеш интелигентно от живота - това е опиумът.

Това е интелигентна дрога. Опасна, без съмнение, но животът, който ни приближава към смъртта е не по-малко опасен. Не вярвам, че дрогата подтиква към творчество, защото тя ви пречи да пишете. Все си казваш - от утре. За поколението писатели преди нас беше алкохолът, за нас е дрогата... Ясно е, че е много трудно да си творец в една толкова еднообразна страна, където само фактът, че си индивидуалност, е вече предизивкателство към обществото.Така силно вярвам, че всеки трябва да прави каквото желае, че не мога да осъждам вземащите дрога. Когато се чувствам зле или отчаяна, ми се случва да пия. Хвърлям се към всичко, което ме прави екстравертна, към всичко, което ме тласка към другите. Уискито ви тласка към другите, а опиумът ви кара да се свиете в себе си.

Явно е, че съвременният живот е тягостен и всеки има нужда от преграда между себе си и живота. Не знам защо вкарват хората в затвора, че пушат хашиш. Това са нормални хора, които се чувстват анормално."

Франсоаз Саган