"Седем часа разлика"

Aко можеш да не пишеш, не пиши, а щом си го написал, на никого не го показвай - едно правило, което бих препоръчала на обладаните от графомания сценаристи на иначе амбициозния "7 часа разлика". Само 30 минути са нужни на един истински киноман, за да оцени този сериал като тотален крах. Първо - между това да пишеш в туитър, фейсбук или изобщо да пишеш и между това да си сценарист има една огромна разлика. Има огромна разлика и между това да си циркаджия и това да си режисьор. Защото за едно смешно риалити са нужни пари, клакьори и шутове, а за изкуството е нужен талант и интелигентен усет. Но щастливата новина е, че в изкуството бездарието изпъква ярко на фона на парите. Тъжното е, че не всеки има око да го види, но повярвайте - обективно това е провал. И по-очеизбождащ пример от "7 часа разлика" на този етап не се досещам.
Това да си първокурсник по режисура в НАТФИЗ ти дава свободата да грешиш, хабиш и създаваш евтини ленти. Но когато живееш със самочувствието на мастит режисьор, без да си бил никога режисьор и когато ни пробуташ такива ленти в праймтайм...това далеч не е невинна и простима студентска грешка. Това е жалко и дразнещо. Дори е парадоксално, защото явно са хвърлени доста средства, за да се лансира псевдо-режисьорското его на Магърдич Халваджиян, а всъщност ефектът е, че се лансира за n-ти път напънът на един откровено посредствен човек. И в този малоталантливен водевил са замесени Милена Фучеджиева и Любен Дилов-син, които с баналните и скучни диалози дооформят предначертания срив. Разбира се, аз не отричам факта, че ако имаш туитър и пишеш книги по сериали си автоматично сценарист, но все пак говорим за филмови сценарии. Фрази от сорта "К'во бе, педалче" "Споко, спокото" и шопски ударения говорят за словесна импотентност и не само за словесна, а и за интуитивна, а може би и за емпирична. Целият сценарий звучи изкуствено и си проличава, че е изграден на база виртуални проучвания. Нулево вдъхновение. Така или иначе този сценарий няма да се получи, поне да разчупят диалозите и въображението си тези сценаристи с подкрепата на една качествена марихуана и малко повече реален опит. Това ще накара сериала да достигне нулата, защото това, което аз видях по ЬTV беше с отрицателна и любителска стойност. И до такава степен приемам несериозно всичко това, че не ми се занимава да коментирам задълбочено прехвалените актьори. Но да се има предвид, че 90% от успешната роля на един актьор се изгражда от добрия сценарий, 5% от снимачните умения на режисьора и 5% талант. В този сериал актьорите страдат от тотален процентов дефицит.
Но масата, отвратена от турските сериали, шовинистично е заела ролята да превъзнася "възраждащото се българско кино", че дори не усеща в кой момент става лицемер. Обобщаващият извод е, че е пълно с едни състрадателни, мили зрители, които благонравно биха простили некадърността на режисьорите, сценаристите и актьорите, само защото се опитват да правят кино по нашите ширини. Затова няма да има никакво възраждане, защото критериите са максимално снижени, а всички, които са суууупер впечатлени от тази боза, са лесно задоволими непретенциозни зяпачи.
Така че, следващя път ще се отнеса състрадателно към невроните си и няма да дам шанс на този сериал, защото този сериал беше рекламиран цяло лято амбициозно и нахъсано, а вчера се изгаври с мен като зрител.

Една красива история



К
ъде беше досега?! - това бе първата ми мисъл след като изгледах филма "Самотен". И не мога да не споделя добрите си впечатления. Просто този филм е отличната гарнитура за твоята вечер, за твоята бутилка вино и за емоциите ти...
Защо понякога един класически сценарий във филм ни грабва и с дни наред е като декор на иначе ежедневните ни мисли? Предполагам защото всеки намира част от себе си във филма, по-скоро ИСКА да намери тази част от филма и в живота си. Това което се случва всъщност е един ценен подарък за бедните емоционално. Подарък от наистина добри сценаристи и режисьори.
Във пъзела на социалните мрежи, изгубените идеали и агресивните Его-та има една празнина. Нарича се обич. Футуристичният човек днес иска да бъде обичан и за да бъде практичен отчаяно търси липсващата част в характера на лирически герои. Признайте си, вие нямате романтична любов, вие имате един перфектен шаблон за любов, изграден на базата на някой красив филм или роман, може би песен. И бруталната истина тук е, че режисьорът и писателят могат да направляват "живота", обаче вие не можете. Изобщо не става в едно преплетено и затлачено от битовизми ежедневие.

Ж
ивотът е вечен бяг. Тичаш всеки ден, без да се спреш и да помислиш защо... нещо като кучетата, тичащи след колите...а когато колата спре и ти спираш объркан и тръгваш в друга посока. А в този обратен ход какво ли се случва с онази вяра, с която си тичал докато си преследвал?
Колкото и големи разстояния да изминаваш, стереотипът ти за голямата любов те съпътства.Гладен си за обич, преследваш я, но когато я намериш се объркваш и започваш да се отдалечаваш всячески от нея. Мислиш за себе си, за собствената си хаотична, замаяна обърканост. Колкото повече се отдалечаваш обаче, толкова по-ясно се доближаваш до онази твоя идеална представа. Най-вече потвърждаваш истинността на тази представа. Защото имаш щастието да намериш липсващата част. Но някои емоции са отпуснати единично и нещата като истинско приятелство или истинска любов започваш да ги оценяваш като такива, след като си избягал от тях.
Вече е трудно да продължиш, знаейки, че си пропилял своя единствен емоционален шанс. И всеки следващ отгчен ден шепне "никога няма да се повтори". Един притиснат човек между миналото и осакатеното бъдеще. Случва се, когато повърхностно и ненаситно изконсумираш чувствата си, когато не познаеш в онзи момент стойността на това, което си намерил. Разбира се, трябва да се продължи и започваш със счупени парчета да изграждаш рационалните си емоции за един живот, в който никога повече няма да тичаш след кола като лудо куче.
Толкова е парадоксално, в миналото си притежавал чисто и красиво чувство, което впоследствие се е превърнало в голяма, зееща рана.
Разбира се, че всичко е внушение. Може би си внушаваш, че си изживялвече истинската си любов. Кой може обективно да прецени дали е така, освен времето...единствено времето.
Така че, ако един човек продължи пътя си вътрешно болен и страдащ и не открие лек, значи наистина е изживял своя шанс. Това не е повод за самосъжаление и драми...защото както казах някои неща се отпускат еднократно, но ще добавя, че и избирателно. И ако някой разпознае себе си, нека се усмихне, макар и с лека тъга.

И сега филмът "Самотен", който ме впечатли и вдъхновни толкова, разбрах, че е станал повод много хора да се разчувстват пред екрана. Тези хора не са избраните щастливци. Съжалявам. Тези хора не са преживяли чувствата от филма. Тези хора плачат, защото виждат една красива история, в която биха искали да участват, но никога няма.
И във филмите, и в живота красивите и истински разстърсващите любови са онези "нереализираните"...не може да се опише, но наистина с няколко филма като "Issiz Ada", "Nine 1/2 Weeks", "9 songs" може да се създаде бедна представа за красотата на една такава емоция. Останалите "щастливи" и вечни любови са един битовизъм, но за съжаление повечето хора познават само това еднообразно чувство или ще го нарека навик и се задоволяват с него, и плачат от завист, гледайки филми като "Самотен"!