Капки ум


(за преминаване в слайдовете - предпоследният forward buton или просто кликване в/у слайда)

Много дълго се чудех какъв коментар да оставя. Всъщност исках да напиша "без коментар", но от Джордж Карлин прозрях идеята, че "не коментирам" всъщност е коментар, така че...
Джордж Карлин за мен е един от титаните на стендап комедията. Много бих искала да напиша тук, че е жив класик, но за съжаление този човек вече не е сред нас. Съжаление и Джордж Карлин са несъвместими понятия, но наистина в искреното ми забавление, четейки го, попада и доза тъга. Защо хората като него са малко и защо са за малко? Отговорът е, защото са необикновени...именно.

Джордж Денис Патрик Карлин е роден през 1937 в Ню-Йорк, в семейството на ирландски католици. Баща му напуска семейството две години след раждането на Карлин. Малкият Джордж(бъдещ атеист) учи в католическо училище в Харлем, има проблеми с майка си, често бяга от дома си, а в юношеството си окончателно напуска дома, за да се запише в US Air Force като радарен техник.
През 1959 година Карлин започва да прави стендап в малък тексаски клуб и започва работа в местно радио като DJ. В годините на хипитата и бит-културата Карлин набира вече популярност и извън своята общност.
За ранните години от живота на Карлин се разказва във филма Jammin' in New York.
В края на 1960, Карлин си пуска косата дълга, слага обица на ухото си и прави първите си стъпки в телевизията. Няма начин дръзкото му поведение, съчетано с майсторски хумор и креативност да останат незабелязани. През 1972 година променя историята на американската телевизия с монолога си "Седем мръсни думи" : shit, piss, fuck, cunt, cocksucker, motherfucker и tits. Дори се повдига обвинение срещу Карлин, че накърнява морала на обществото, но именно под натиска на това общество е оправдан.
През 90-те започва да работи за Фокс Нетуърк със ситкома си "Шоуто на Джордж Карлин". В този период участва във филми и пише книги.
През 1994 получава Грами за "Най-добър комедиен албум", а след това я получава и през 2000, и 2001.
Темата за езика е водеща в творчеството му, защото както казва Карлин - алогизма и глупостта на езика пораждат алогизъм и глупост в мисленето. Тук е и проблемът с преводите на книгите му, т.к. основният източник на вдъхновението на Карлин е ангийският език: думи, фрази, поговорки и начинът, по който се говори. Затова преведените варианти са логично лоша идея или са идея, която трудно се разбира от читателите.
Джордж Карлинг е един вид проповедник, който убеждава аудиоторията си чрез хитри шеги и провокации, за които никога не сте се досещали. В списъка за най-добрите стендап-артисти Карлин заема второ място. Записва 14 пълнометражни филма, пише 7 книги, води първото издание на Saturday Night Live, снима се в киното. Никой не знае колко точно пъти се е появявал Джордж Карлин по телевизията. Легенда!

Amy Winehouse



Днес в "Клуб 27" се присъедини и името на Ейми Уайнхаус. За много хора този клуб представлява сбор от ужасно пропаднали, вечно млади наркомани.
В дни като този съжалението трябва да е насочено не към Ейми Уайнхаус, а към всички онези непорочни и безгрешни душици, които категорично следват логиката, че щом взимаш наркотици, значи логично ще умреш и то съвсем заслужено. Да, критерият и задоволството на стадото относно естествения отбор, за да остане популация от праведни безгръбначни.
Безспорно наркотиците бяха част от същността на Ейми Уайнхаус. Нейната аура бе изградена от пороци. И въпреки това, тази нейна аура блестеше, защото нищо не е в състояние да обезличи истинския талант. Наркотиците изграждат личността на Ейми Уайнхаус, компонента са на колоритната й душевност.
Тя е знаела, че я очаква този изход, въпреки това - не е могла да изневери на себе си, на личността и темперамента си. Ето тук е нейната сила. Не е слаб човек, а напротив - силен, защото не е успяла да направи компромис и да се откаже от пороците. Да се откаже от себе си. Вторият шанс, новото начало е за онези, които никога няма да открият себе си в един низ от вечни компромиси и експерименти. Тя не е мекотелото, което е позволило да бъде моделирано по шаблон.
Възхищавам се на хората, които се вслушват и следват гласовете на своите желания. Всички останали са лицемери, но пък щастливци в своята скучна подчиненост.
Учудващо, но намирам тази смърт за достойна. Чрез наркотиците и алкохола тя е бягала, докато стигне до задънена улица. Именно там в този момент е застанала срещу страховете, проблемите и всички трудности. Някои никога не успяват да направят това, някои го правят късно, тя е била чувствителна да го направи твърде рано и да намери своя начин. Един смел път от малките дози умирания всеки ден до сблъсъка с една истинска смърт.

Дистопични мисли



Не съм от големите привърженици на фантастиката, но винаги съм подкрепяла тезата, че ни очаква едно тъмно бъдеще. Разбира се, за това са виновни и малкото книги и филми, които са ме впечатлили. Наскоро гледах отново филма The Road и чувството ми беше както и преди. Да, предначертано ни е едно бъдеще, което се вписва в моите мечти.
[Уникално е обаче как книгите и филмите обработват човешките представи и им придават чудновата форма].
Темата не е за актьорите, костюмите, режисурата. Онова, за което си мисля е унищоженият, опустошен свят. Самата идея, че може да ни очаква едно бъдеще без технологии, политика, власт, религия, пари.
Как е възможно?
Сценарият е лесен - природно бедствие, ядрена експлозия, епидемии, войни. Всички тези страшни събития поотделно притежават нужната сила и власт, за да се постави началото. За да се постави краят.
Интересен ми е този експеримент: аз в един унищожен свят. Звучи налудничаво, но това е особена нагласа. Без да се налага да работя, без да съм поредната отливка по нечий калъп, без да се налага да умирам всеки ден, за да оцелявам, без да плащам лихвите на малките удоволствия от живота.
Дали дистопичният живот е по-непривлекателен от живота ни днес?
Ето едно сравнение м/у Mad Max, The Road, I Am Legend, Waterworld и светът днес. Във филмите, които изброих има една допирна точка - лошите хора. Днес тези хора няма ли ги? В нашето време липсва ли онзи лош човек, който съществува, разкъсвайки чуждата плът? Днес ние не сме канибали, но плътта е валутна единица, която ни е така нужна. И в дистопичния свят оцеляването е свързано с осигуряване на храна, в нашия свят - това е перпетуум мобиле на всяко действие. Мизерно живеят хората там, ние също. Техните лица са мръсни, на нас - душите. Всъщност немарливостта е онова нещо, което не ни позволява да си признаем, че днес, ние живеем в една дистопия. Нашата девалвация обаче не е видима, тя е опакована в привидна красота, суета и динамика, плътно напудрена с бутиково лицемерие.
Няма смисъл да удължавам. Както се подразбира, леко съм объркана. В крайна сметка, хората днес са като излезли от историята на Азимов "SILLY ASSES". Амбицията им е да затрият света. Иска ми се да се родя отново в началото на края.
"Цивилизацията е чудовище, останало само с един зъб".