wertyusa

Всичко, което тя искаше беше една кукла, цветни моливи за
рисуване и една розова раница, с която да ходи на училище.



Сравнително Млад, на 40 години, швед на име Лукас Модисон. За 40 години е успял да събере в себе си толкова дълбоки неща. След като е издал няколко стихосбирки е пожелал да покаже таланта си и в киното. Lilya 4-ever е третият му филм и единственият засега толкова драматичен, вледеняващ, директен и откровен.

Историята на Лиля ще натовари допълнително онзи човек, който се чувства самотен, разочарован, необичан и давещ се в собствена пареща болка вътре в себе си. И когато съзнанието ти каже "има и по лоши неща, човече" няма да искаш да благодариш на съдбата, а ще осъзнаеш, че ти все още може би не си се сблъскал с още по-лошата степен на нещастие. И аз си помислих, че този нещастен сценарий е далече от мен, обаче страхът ми незнайно след този филм се засили. Страхът от живота, страхът от онзи момент, когато получиш един тон кисели лимони, и нямаш дори бучка захар, за да последваш шибаното клише и да си направиш лимонада...
Имам една особена симпатия към драматичните филми, които излизат в последно време от страните от Източния блок, защото успяват да създадат у мен много странни и особени чувства, които ме задушават. Не мога да открия формулата, с която тези нискобюджетни филми успяват да ме карат да мисля с дни. Ок, имам известни предположения - те са едно риалити и показват действителността. Ако един ден отида до провинцийка в Естония например със сигурност ще събера мъка в себе си и ще си кажа, че просто онези, които сме имали шанса да не се родим там или в което и да е неподходящо място, си играем на хазарт с живота, поставяйки му условия, без да се замисляме, че има ситуации, в които нямаш възможности и съдбата ти е раздала само една гадна карта, с която няма да успееш. Толкова благодаря на този филм, никога нямаше да усетя тези тонове на сивото, нито една книга, нито един словесен похват нямаше да могат да опишат тези изнурени сиви хора, сивите сгради,сивите дворове, едно население, което бяга от сивата действителност дишайки лепило.
Изгрява едно сиво слънце, събужда се един сив човек и започва в сивата си къща да съществува и този ден. Това е нещастието, да посрещнеш поредния си ден. Излиза от бледия си блок и започва да крачи по сивите улици. После влиза в сивото училище или сивата си работа и накрая със сивия залез се прибира вкъщи. А вкъщи се прибира с едно леко успокоение, че ще забрави за всичко това с поредната доза евтин алкохол...или каквото и да е, само да го накара да забрави. Добър вечер, сив, мъглив сън!
Толкова неща искам да кажа относно този мирис на несрета и не мога, просто не мога...


Не знаем къде точно се развива историята на Лиля...някъде в забутана бивша съветска република. Но след като се поинтересувах разбрах, че снимките на филма са правени именно в Естония. Това е една мръсна, окаяна съветска действителност.
И така, едно разрушено, остаряло и грохнало малко градче, което е събрало в себе си болни и декадетнтски животи. Там е и животът на 16 годишната Лиля - едно младо момиче, в лицето на което откриваме детската невинност и тинейджърската бунтарщина едновременно. В бедния си дом е успяла да създаде и своите надежди, защото майка й с любовника си заминават за Америка и ще я вземат, а тя там ще спаси живота си. Най-точно казано, тя знае, че в Америка ще освободи живота си, който в мизерната република е задушен под огромни пластове мизерия.

Разрешено ли ни е да съдим онези, които френетично преследват мечтите си? Майката избягва За Америка с любимия си, в стил "само ти и аз", в цялата схема Лиля е излишна, а и без това е нежелано дете. Тя е грешката, която този път няма да попречи. До колко е възможно да виним тази жена, която буквално оставя детето си в калта, без да се обърне? Тази жена си иска живота, иска да остави цялата мизерия зад себе си, иска да остави в миналото и това нежелано дете. Тя вярва, че така ще уреди едно ново щастие в една нова страна, да я съдим ли? Разбира се, можем да замеряме една такава майка с камъни, обаче забравили да си задаем въпроса дали тя е избрала онзи мизерен живот, провокатор на всички действия сега.
Ще си кажете - една майка не би действала така, тя трябва да поема отговорностите. А дали тя е искала тези отговорности? Може би и тази жена има своите мечти като невинната, нежелана Лиля...

Мизерията на града е винаги заразна. Какво е градът? Ами това е животът. Мястото, където живееш, твоят живот. Ето защо понякога хората обичат да сменят градовете си. Защо Лиля иска да избяга от своя град на руините? Защо ли се хваща за всяка искрица надежда, защо лекомислено се доверява на всякакви обещания? Всеки човек го крепят мечтите му и за всеки е дълг да ги следва, макар и да се влачи, но да върви по начертаната от тях линия, изгаряйки мостове. Целта оправдава средствата, с цената на всичко, за да я догони. По-мъдрите тук биха казали, че рискът не си струва, че губиш и това, което имаш, без гаранция за реализиране на мечтите. Може да си струва, може и да не си струва, обаче едно е сигурно - никога не е достатъчно. А и вече ви казах - имаш само една карта.
Останала сама, единствено с подкрепата на малкия си приятел Володя Лиля продължава да бъде добър човек. В сивите дни тя бяга в своите надежди и ги споделя с ценната си икона и вярва в доброто. Тя остава впрочем завинаги добър човек. Родена е добра и чиста, заминава си от този груб свят омърсена, но добротата й не е докосната. Накрая - вярата се счупва заедно с иконата. Надеждите, заедно с Лиля пропадат от един мост...завинаги!
Няма да разказвам историята, няма да я анализирам, ще бъде доста профанско от моя страна защото. Всеки, който е гледал или ще гледа този филм, ще остане с едно и също впечатление и с един много горчив вкус. Този вкус ме преследва няколко месеца мен.
Ако бях на мястото на Лиля или най-точно казано - ако някога попадна в този сценарий въпреки разума, аз също ще повярвам и ще се влюбя в симпатичния Андрей на бара, който ще ми обещае любов и добър живот. В неговия образ ще открия онази бучка захар. Също ще искам да повярвам и ще повярвам, че плодове се берат и през зимата. Ще поема риска, защото най-големият грях на всички нас е, че не рискуваме. И ще поема риска - защото това е единствената възможност. Тук думата грешка изобщо не същестува.
Затова Лиля остава завинаги, страхливците умират, но Лиля макар и мъртва остава със своята история 4-ever.