wertyusa

Първо, чух гръм. После, нямах възможността да погледна зад мен. За да избягам от тръгналата срещу мен тълпа, се хвърлих в първото място, което очите ми разпознаха като сигурно. Другото не го помня.
Така се бях унесла в ритъма на живота и ежедневните задачи по схема, че никога не чух гласа на детето, което със цветя в ръце се готвеше да каже "мамо, обичам те"!...просто си излязох, точно като онези хора, които бягаха след онзи гръм.


Искаме да изживеем живота на бързи обороти: Да свършиш шибаното даскало, да навършиш пълнолетие и да си самостоятелен най-после, да влезеш в университета, да се дипломираш, да откриеш половинката си, да създадеш семейство. Естествено стремежите ти не спират, идва кариерата. Преди да си се усетил и да си кажеш "какво става", виждаш половинката си с куфарите и билета, кариера - няма как. Липсата, тъгата, телефоните, скайпа...
Поглеждаш към върховете, вече трябва да си магистър или доктор. Поглеждаш и в огледалото - сиво лице на 40 годишен човек. На рождения си ден осъзнаваш, че са станали 42. Забравил си отдавна, че се нуждаеш от кола, която да ти върши работа и къща, в която да намериш подслон. Яростно започваш да пръскаш спестените с десетилетия пари по обучението на детето ти, по твоето уникално вундеркиндче, което също като теб ще успее, трябва да успее. И така, изгубваш се. Не, грешка, не си изгубен, следваш коловоза със сигурен погубващ билет.
Един ден случайно научаваш, че твой приятел е починал. Това е денят, в който осъзнаваш, че смъртта е все по-близка до теб. Изниква образа на приятеля ти, с когото сякаш до вчера сте играли CS. Да, вчера е било, но никога не е имало време да се мисли за днес. Не помниш кога си се качил в този експресен влак, не знаеш как да слезеш...ти си поредният ординарен пътник, подминал вкуса на истинския живот.
Да свърши шибаното даскало, да навърша пълнолетие...вече си на половин век. Човече! Половин век си пътувал и не си видял пейзажи, по-различни от жалките ти "подредени" стремежи! Има добра новина, но не е за теб, ти си закъснял, заспал, пропуснал и изморен. Добрата новина е, че този бърз влак има своите спирки. Ако имаше добрата воля да слезеш, щеше да разбереш, че времето напредва умерено и че на 20 години животът има особен блясък. Блясък, който твоите очи никога не познаха. Всъщност кой те качи на този влак? И ако искаш да ме убедиш, че за теб не е късно, защо все още не дръпваш внезапната спирачка?! Кога ще убиеш амбициите и ще заживееш за самия себе си? Ако искаш да е сега, първо трябва да се научиш да казваш "не".
Къде по дяволите се е запътил този влак, дръпни веднага внезапната спирачка и започни да се наслаждаваш на истинския живот!!!