Траектория

Траектория
от един живот към друг



Напоследък литературният ми вкус се оказа малко сантиментален, малко духовно насочен и в големи дози езотеричен. Струва ми се дори, че не ме е срам да си призная това за езотериката /по-долу ще спомена защо/.
Случайно попаднах на едно четиво с автор Пако Рабан. Първата ми мисъл беше, че книгата е поредната прищявка на един разглезен VIP, a дори не знаех, че се занимава с писане на книги. Реших да спазя правилото "Не съдете книгата по корицата й"
, а впрочем обърнах внимание само на корицата и изобщо не подозирах, че се касае за езотерика, ако знаех - книгата нямаше да бъде сега в ръцете ми. Но за щастие интуицията ми работи на пълни обороти.
Като се зачетох, осъзнах, че не е толкова срамно да вярваш във всички онези "отнесени" неща, свързани с мистиката, астралните пътувания и прочие понятия, с които ни заливат по кабеларките едни откровено казано - дегенерати. Пако Рабан е далече от тези стереотипи. Хареса ми в книгaта стилът на писане и най-вече ненатрапчивостта, защото Рабан просто споделя, а не се опитва да убеждава и да лее сектантски лозунги. Но да се върна на нещата, които в мен останаха като мотиви за размисъл доста време.
Като начало, това е изненадата ми от личността на Пако Рабан. Преди, ако това име будеше у мен асоциации за аромати 1 million, бляскавост, успех и суета, то след тази книга осъзнах, че може би много малко знаем за личността, ако съдим за нея по успехите или изобщо по нещата, които е постигнала или не е постигнала. С една дума - вътре в личността на този дизайнер се крие духът на един модерен аскет.
Друго, което ме натъжи обаче са размислите за прераждането. На тези теми лично аз съм лаик, но отвреме-навреме от любопитство или от любов към неразгаданото често се интересувам. Пако Рабан пише, че ако някога сме имали чувството да срещнем непознат човек, но на секундата да го почувстваме така, сякаш сме го познавали, това означава, че в някой предишен живот сме били доста близки с "непознатия". Това за мен е един тъжен момент, защото някога, в някой друг живот, можем да срещнем най-близките си хора в различна обвивка, без да знаем, че някога този човек е бил важна част за същността, която носим. Ето още един размисъл за расистите.
След тази книга започнах като идиот да се взирам в хората, защото прочетох интересни неща за иридологията, физиогномиката. Хипотеза на физиогномиката е, че има връзка между физическото, умственото и душевното:

"Днес, когато се озова в лице с някой човек, не мога да се въздържа да наблюдавам ръцете му, формата на ухото му, наклона на очите, височината на ириса. И скоро вече знам какво да му кажа, как да го заинтересувам, защото тези характеристики съответстват на едно дълбоко аз, може би на едно неразкрито аз, на мисли, които този човек не смее да признае пред себе си, или които още не е почерпил от дълбините на вътрешността си.
От този момент знам как да го спечеля, знам какво очаква той от света, от другия, долавям това екзистенциално безпокойство, което всяко същество изпитва, дори най-прагматичните хора. Защото всеки измежду нас, до най-материалистичния, носи винаги в себе си частица мечта и абсолют."

Като цяло в тази си книга Пако Рабан е включил своите възгледи за живота, за онези екзистенциални въпроси, относно които малцина се замислят, потънали в битовизма си, за света на модата, глобалното затопляне... и разбира се, за любовта. Много впечатляващ размисъл, който аз споделям изцяло (още преди да прочета книгата) и в това е приятната магия, когато прочетеш сякаш своите неизказани мисли, написани от друг. А разсъждението на Пако Рабан за любовта и брака поразително напомня на Халил Джубран:


Пако Рабан - Туника без шев /извадка/


След прочита на книгата, нямах извод и все още нямам, просто винаги има една опция да се избяга от реалността за кратко и да се фантазира, да се търсят нестандартни тълкувания. Повечето биха сметнали, че подобни глупости са "изперкала" работа. Да, имам и аз резерви, но винаги има други страни, а никой не държи истината в себе си, кой знае...