the social network

Thefacebook



Първият ми допир с феномена Facebook беше някъде около 2006 година. Тогава една моя позната от Англия ме попита дали имам Фейсбук. WTF? По принуда си направих, а регистрацията ми там бе в продължение на по - малко от 2 месеца. Не си спомням точно с какво не успя да ме задържи Facebook, но кратко време след като бях научила за сайта, забелязах, че по медиите започва да се вдига голям и истеричен шум около името на тази мрежа.
Премина известно време и хората масово започнаха да прекарват по-голяма част от времето си в един единствен сайт - Facebook. Дори онези, които не знаеха каква ОС ползват, имаха своите профили. Може би един от основните фактори се оказа това, че вече можеше да се избере ползването на езика, който владееш. Най-важното за човека е да разбира, а когато създадеш разбираем интерфейс, нормално е да събереш вниманието на 500 млн. души.
Когато вече достигна своя таван на популярност, навсякъде се чуваше за Facebook, четяхме новини, учудвахме се...и може би малко завиждахме. Всичко това ни го предложи един млад човек, роден през 1984, маниак на тема технологии и изпълнен с харвардски ентусиазъм. Името е Марк Цукерберг. На въпросите защо е създал Фейсбук и как му е хрумнало, най-добър отговор представят от Холивуд по книгата на Бен Мезрич. Дейвид Финчър, чието име свързваме със Se7en, Fight Club, The Curious Case of Benjamin Button, Zodiac, The Game отново остана верен на стила си като пренесе този социален феномен и върху белия екран. Финчър улови стандарта успешно за пореден път.
Откровено казано, ако не беше филм на Финчър, нямаше да прикове вниманието ми. Някои биха охарактеризирали филма като муден и в действителност е такъв, а и единственият момент на екшън елемент е състезанието по гребане в Харвард. Муден е, но въпреки това историята е завладяваща, нищо, че е лишена от фикции. Съдбата и харизмата на Марк Цукерберг са наистина достойни за филм. Именно в този филм водеща точка е самата история, а не режисьорът.
В основите на Facebook се крие философията, че отмъщението е ястие, което най-добре се сервира студено. Зарязан от красивата си приятелка за една нощ създава мрежа, в която да бъдат оценявани момичетата от университета и също за една нощ успява да стане най-известният студент в Харвард. Това е зародишът на Facebook. Може би отмъщението е наистина вдъхновяваща храна.
И за да не преразказвам и звуча спойлерски ще кажа само няколко неща за сюжета. Преплитат се обичайните теми за лоялността, приятелството, силата, парите, завистта, социалния статус и конкуренцията. Изобщо неща, с които биха се захванали Есхил, Шекспир, Пади Чайевски...
Духът на филма е обективен, защото Марк не е представен като предател, не се внушава, че съдещите го ищци са лицемери. Харесва ми именно това, че на зрителя се представя историята, а не се внушава.
Цукерберг е безспорен талант, защото успя да реализира практически теорията за шестте степени на разделението.
Някои могат да си внушат, че създателят на Facebook е един дистанциран и самотен младеж от Харвард. Не, нито един човек, колкото и да е надарен, няма да може да се прояви напълно, ако хората не му помогнат. Това е един от законите на човешкото общество. А на Марк му помогнаха повече от 500 млн. души, защото му повярваха и защото наистина имаше резон.
Според мен Марк Цукерберг трябва да бъде предложен за Нобелова награда за мир, защото научно-техническият прогрес не само преобразува техническия климат на планетата. Той води до изменение на социалната и нравствената атмосфера...а това е важна стъпка към това да сме с идея по-близо до мира, отколкото към животинската и пещерняшка агресия.

Траектория

Траектория
от един живот към друг



Напоследък литературният ми вкус се оказа малко сантиментален, малко духовно насочен и в големи дози езотеричен. Струва ми се дори, че не ме е срам да си призная това за езотериката /по-долу ще спомена защо/.
Случайно попаднах на едно четиво с автор Пако Рабан. Първата ми мисъл беше, че книгата е поредната прищявка на един разглезен VIP, a дори не знаех, че се занимава с писане на книги. Реших да спазя правилото "Не съдете книгата по корицата й"
, а впрочем обърнах внимание само на корицата и изобщо не подозирах, че се касае за езотерика, ако знаех - книгата нямаше да бъде сега в ръцете ми. Но за щастие интуицията ми работи на пълни обороти.
Като се зачетох, осъзнах, че не е толкова срамно да вярваш във всички онези "отнесени" неща, свързани с мистиката, астралните пътувания и прочие понятия, с които ни заливат по кабеларките едни откровено казано - дегенерати. Пако Рабан е далече от тези стереотипи. Хареса ми в книгaта стилът на писане и най-вече ненатрапчивостта, защото Рабан просто споделя, а не се опитва да убеждава и да лее сектантски лозунги. Но да се върна на нещата, които в мен останаха като мотиви за размисъл доста време.
Като начало, това е изненадата ми от личността на Пако Рабан. Преди, ако това име будеше у мен асоциации за аромати 1 million, бляскавост, успех и суета, то след тази книга осъзнах, че може би много малко знаем за личността, ако съдим за нея по успехите или изобщо по нещата, които е постигнала или не е постигнала. С една дума - вътре в личността на този дизайнер се крие духът на един модерен аскет.
Друго, което ме натъжи обаче са размислите за прераждането. На тези теми лично аз съм лаик, но отвреме-навреме от любопитство или от любов към неразгаданото често се интересувам. Пако Рабан пише, че ако някога сме имали чувството да срещнем непознат човек, но на секундата да го почувстваме така, сякаш сме го познавали, това означава, че в някой предишен живот сме били доста близки с "непознатия". Това за мен е един тъжен момент, защото някога, в някой друг живот, можем да срещнем най-близките си хора в различна обвивка, без да знаем, че някога този човек е бил важна част за същността, която носим. Ето още един размисъл за расистите.
След тази книга започнах като идиот да се взирам в хората, защото прочетох интересни неща за иридологията, физиогномиката. Хипотеза на физиогномиката е, че има връзка между физическото, умственото и душевното:

"Днес, когато се озова в лице с някой човек, не мога да се въздържа да наблюдавам ръцете му, формата на ухото му, наклона на очите, височината на ириса. И скоро вече знам какво да му кажа, как да го заинтересувам, защото тези характеристики съответстват на едно дълбоко аз, може би на едно неразкрито аз, на мисли, които този човек не смее да признае пред себе си, или които още не е почерпил от дълбините на вътрешността си.
От този момент знам как да го спечеля, знам какво очаква той от света, от другия, долавям това екзистенциално безпокойство, което всяко същество изпитва, дори най-прагматичните хора. Защото всеки измежду нас, до най-материалистичния, носи винаги в себе си частица мечта и абсолют."

Като цяло в тази си книга Пако Рабан е включил своите възгледи за живота, за онези екзистенциални въпроси, относно които малцина се замислят, потънали в битовизма си, за света на модата, глобалното затопляне... и разбира се, за любовта. Много впечатляващ размисъл, който аз споделям изцяло (още преди да прочета книгата) и в това е приятната магия, когато прочетеш сякаш своите неизказани мисли, написани от друг. А разсъждението на Пако Рабан за любовта и брака поразително напомня на Халил Джубран:


Пако Рабан - Туника без шев /извадка/


След прочита на книгата, нямах извод и все още нямам, просто винаги има една опция да се избяга от реалността за кратко и да се фантазира, да се търсят нестандартни тълкувания. Повечето биха сметнали, че подобни глупости са "изперкала" работа. Да, имам и аз резерви, но винаги има други страни, а никой не държи истината в себе си, кой знае...


Из Sheila Greenwald "My life story"

Oще щом се родих, родителите ми се погрижиха да направят от мен първенец по всичко.
На две години ме заведоха в Ню Хейвън. Затвориха ме в една стаичка, за да се науча да пиша на машина. Не научиш ли това на две години, значи просто си губиш времето. Когато двегодишното дете, което не знае да пише на машина, срещне свое приятелче, което знае, то се чувства объркано, унизено и от този миг нататък става последно по всичко.
На две години и половина ме изпратиха на училище, за да си играя с образователен материал. Показах блестящи резултати в беленето на моркови. Не си губех времето в безполезни и лекомислени дейности. Научих се да разпознавам материите и цветовете.
На три години мама ме научи да чета. Не знаеш ли да четеш на тази възраст, все едно си губиш времето. Нечетящите деца не напредват в училище и остават последни по всичко.
Родителите ми никога не са пренебрегвали социалния аспект на развитието ми. Непрекъснато бях в контакт с други деца.
След училище ходех на група за отдих. Никога не е прекалено рано да установиш наложителните връзки с деца на твоя възраст. Ако не стори това навреме, детето няма да може да се разбира с приятелите си, когато тръгне на училище. Тогава то не напредва и става последно по всичко.
Започнах да уча музика на три години и половина. Биех барабана и подскачах като маймуна, което не ми изглеждаше особено сериозно, обаче ме обогатяваше така, че да бъда първенец по всичко по отношение на музиката.
Сега съм на четири години и вярвам в себе си. Когато през есента вляза в избраната от мен детска градина, ще бъда изпълнен с решителност и готов да посрещна всяка ситуация. Ще започна да се превръщам в първенец по всичко!
Когато порасна, искам да стана боклукчия...

Из Sheila Greenwald - My life story

Автореклама

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=668598

wertyusa Мартин ли е и Мартин глупак ли е? =D
От този ден нататък добивам ново самочувствие. Започвам да се движа с Карбовско самочувствие. Каква привилегия доживях...моят стил да бъде сравняван с този на Карбовски (или май обратното), но както и да е. Няма как да не се похваля лично аз. Карбовски навярно би се обидил на объркването, съжалявам, но..that's my prerogative=)
Сега сериозно, защо съществуват толкова тъпи фенчета на Кевoрк Кеворкян? След като си заинтересуван от даден nickname, то Google ще задоволи любопитството и съмненията. И 25 резултата имаме все пак wertyusa :) Виртуални невежи, това не е предмет на усилена логика...
Или когато съм сред група неделно промити мозъци и имам различно мнение, то аз съм засегнатият човек от статията? Ами не, аз съм човек, който е имал удоволствието да се роди в демократично време и съм човек, който е имал възможността да срещне и други журналисти, вместо "всяка неделя" пред телевизора да се възхищава на единствената си опция с презумпция, че това е една различна гледна точка... Е, май доказвам, че не wertyusa e глупакът.