wertyusa

Едно е да изучаваш и разбираш действителността, а съвсем друго е да я понасяш. "Човешката природа - казва един голям поет на модерната епоха - може да понесе съвесем малко действителност". Това прилича на извинение, но той всъщност само обяснява. И тогава, когато не можеш повече да понасяш дадена действителност, но не си и в състояние - нямаш сила или нямаш смелост - да я промениш, не ти остава нищо друго, освен да избягаш.
Разбира се, бягството може да бъде няколко вида. Извинете ме за педантизма. Някои бягат във времето, в спомените или, напротив, търсят спасение в планове за бъдещето, в надежди, в децата; други бягат в жаждата за власт, други в жаждата за съвършенство, някои в собственото си творчество, други се свиват в собствената си черупка, но същественото е, че всички бягат, че никой или почти никой няма смелостта да остане очи в очи с действителността.
Впрочем изкушавам се да си противореча. Казах, че бягството е противоестествено решение. Вярно е, че е против естеството въобще, но не е и против нашата природа. Съдбата ни, независимо дали започва с бягство от рая или с бягството на едноклетъчните, е неспирно отдалечаване от нещо, вечно заминаване към неуточнен адрес, подобно на заминаването на онези изгнаници, които напускат родината си, преди да се сдобият с друго гражданство, преди дори да са сигурни, че някога ще го получат. С подобно минало няма да бъде преувеличено да тълкуваме цялата история на човечеството като постоянно отчаяно бягство напред или назад, винаги, разбира се, по спирала.
Фактът, че бягството е постоянна величина на историята, не й пречи обаче да бъде знак за поражение. Въпреки всеобщото мнение, бягството рядко води до спасението, което се очаква от него. Много по-често и в един дълбок смисъл, то е ars moriendi, изкуството да напуснеш живота. И в радикалните случаи то придобива наистина формата на самоубийство. В този смисъл, но само в този смисъл, бягството е и освобождение...