Сблъсъкът



Отчайващо, отчайващо зле е, когато искаш да изразиш себе си, а да нямаш таланта за това.Касае са за онази експресия, пред която думите са просто бледи символи на фон, музиката е дрънчащ цимбал без достатъчно ноти, пейзажът е прекалено банален за обектива, а четката и палитрата не са достойни за твоите ръце.
Имам в съзнанието си картини, които никога няма да успея да нарисувам.Установих, че искам и само чрез рисуването мога да изразя себе си и емоциите си.По-добре щеше да е, ако не бях открила, че това е начинът...
Някои хора са щастливци, защото откриват съвсем рано и спонтанно таланта си, други са обречени на нещастието да търсят.Процесът трае с години, а успехът не е гарантиран.
Беше ми трудно да открия, че съм луузър...май съм това.
Иска ми се да намеря смисъла, да видя красивото, да творя, но нямам необходимия арсенал за това.Искаше ми се да имам талант, в който да намеря пристан и утеха.Но аз нямам талант, нямам хобита, нещата, които обичам са доста малко.
Като отчаяно дете не ми остава нищо друго, освен да се отдам на емоциите и да ги покажа чрез кристалните реки по страните си.Да, толкова съм безсилна пред горчивата истина.
Колко жалки са били периодите, в които съм си мислила, че има нещо, което спи в мен и че е само въпрос на време да се събуди.Вярвала съм, че ще открия себе си и своето призвание.Нещата, които обичах ми се изплъзнаха като скъсан гердан - перличка след перличка.Герданче, което е красяло и фалшиво е залъгвало личността ми.В един момент се къса, а грижливо нанизаните надежди изпадат на пода.Нямах сили да ги събера.Продължих по пътя без излишни накити.До този момент, в който ясно осъзнавам, че аз съм един обикновен човек.Човекът от ежедневието, който за миг е повярвал или може би сънувал, че яде амброзия.
Не съм живяла в илюзия, не съм имала мечти, аз просто съм се самозаблудила.Мечтите са за слабите и фрустрират - това е моята философия откакто се помня.Не съм доближавала слънцето с криле, слепени от восък.Но пък паднах.
Грешно съм преценила себе си, надценила съм се един вид.Трябваше да изтрая този студен душ.Сега ми е трудно да продължа така, не мога...аз не съм себе си...кой съм аз?
Трябва да съм реалист, досега аз нищо не постигнах.Всичко е било вятър.Ежедневията ми са толкова безсмислени, аз се чувствам като безполезен паразит.Единственото, с което съм полезна е сигурно да радвам родителите ми със самото си присъствие, само с това, че ме има.Много е жалко за мен.Мъчно ми е, много ми е мъчно...
Всички ще кажат, че аз съм млад човек, че животът те първа предстои и прочие.Но аз не знам как да продължа.Аз не знам пътя.Всички пътища ми изглеждат безперспективни, банални, тесни за моята "сложна личност".Зарязвам гордостта.Истината е, че нямам достатъчно таланти, за да вървя, да се издигам и т.н.
Човек откривал пътя си вървейки.Щастливци са онези, които си имат своя път, по който да вървят.
Най-трудното е, когато си сам в "интелектуалната" си дупка.Никой не знае, че в теб има потенциал, обаче ти го вярваш.Започваш да презираш другите, ти си онзи сам философ, дистанцирал се в бъчвата.Обаче когато ти остане достатъчно дълго усамотение в бъчвата, започваш да се вникваш в себе си.Правиш ретроспекции, тогава установяваш, че всъщност си никой.

My gift of self is raped
My privacy is raked
And yet I find
And yet I find
Repeating in my head
If I can't be my own
I'd feel better dead

Сюрреалистични мисли


Живея в сюрреалистичен свят без капка хероин.Фалшивият метадон заблуждава кръвта във вените.Фалшивата утопия те тласка към живота.Фалшивите ти стъпки по брега всъщност са тежки и сиви стъпки по прашни улици.Фалшивото ти потапяне в морето не е нищо, освен едно гмуркане в стремежа за смисъл.Всичко около теб е псевдо - хората, сградите, сигурно и ти.
Твоето презрение не може да се дефинира, чудиш се дали случайно не е мирова скръб.Не, ти изпитваш мирова скръб когато замалко излезеш от аскетизма си.Тогава състраданието те обзема, зацикляш и отново лабиринтът те отвежда към презрението.Онази сутрин, която беше просто безплоден резултат от серия безсънни нощи, точно в онази сутрин, седейки на скамейката и гледайки отсреща, ти съзря в сивия бетон сред простор с пране жена.Въпреки че ти тежеше твоето тяло ти искаше да се приземиш към презирания от теб битовизъм.Усети необходимост да изтичаш дотам, да влезеш в сивия вход да изкачиш стълбите, вдишвайки аромата на стара кооперация.И най-вече искаше да изкрещиш в лицето на жената "А ти щастлива ли си".Защото аз не съм, седейки, гледайки те, размишлявайки...
Сигурно положителният й отговор щеше да те огорчи.За сетен път щеше да се убедиш, че знанието е печал, а животът в коловоз е прекрасен.
Отрицателният й отговор щеше да те срине, просто ти щеше да задълбаеш казусите за "смисъла".Не знам, сигурно щеше да се сдобиеш с идея повече откаченост.
Всъщност добре стори, че си остана на пейката.Сгреши, когато реши да се правиш на философ.По дяволите,отклони жалкото си внимание - гледай дърветата, гледай птичките, пчеличките, и в тях ли откриваш тъга и тема за безсмислено мелахнолично философстване?Страхувам се, че позна.
Нищо, виж, погледни сега към хоризонта, колко е прекрасно, колко равно, колко безгрижно, искам да се доближа дотам, сигурно още няколко загребвания.Спри,няма смисъл, видях това слънце как лениво и трудно си проправя път сред антените и сградите.Фрустрира ли се?Знам, че боли.
Идва ред на есента, но вече не те интересуват сезоните, календарът е низ от бумаги.Всъщност тези бумаги са нещо много тъжно, доближават те към мъката, към страданието, към края.Да, живея с миналото, настоящето е халюцинация, която създава болката, бъдещето е болката, която си спомняш.Пак се вкара във филма, който има хиляди дубъли, спасявай се.
Ще дойде познатата ти есен.При блясъка на слънцето ще посрещаш имагинерно изгреви, при вятъра ще усещаш бриз.Но когато се обърнеш, когато спреш да гледаш от прозореца, ти ще откриеш онези, които толкова много презираш.Приказката ти ще се развали, ще се събудиш като болен алигатор, когото дърпат за опашката.Ще искаш да крещиш, но чувството ти за бягство ще е по-голямо.Е, ще избягаш, изчакай си порцията уникално психотропно.
Още усещам миналата есен, примесена със сладникав аромат на скъпи дрехи.Кажи честно, тогава искаше да постигнеш хармония, нали?Колко абсурдно, та ти си създаде гаден спомен без да разбереш.Сега правиш същото.Отново в клопка.
Всъщност спомням си зимата преди 2-3 години, тя беше студена, със студени ритми транс музика.Съвършено бял сняг, съвършено объркан човек.Тогава искаше ли да повърнеш цялата емоция върху това платно?Тогава би го направила, ако беше изчистила напълно оптимизма си.Но тогава ти не беше развила добре трактата си.Изчакай си реда тази зима.
Добре, ясно е, не знаеш какво искаш, като децата....Чакай, та децата знаят какво искат, винаги знаят какво искат.А аз искам да съм дете.Да, май това ми липсва, моето детство.Върни ме ТАМ, на терасата, с барбитата, червеното столче, с онези маратончици.И не ми казвай, че съществува бъдеще.Върни детската простота и детското незнание.Искам да се опаря в копривата без да знам, че тя пари.Колко просто желание имам.Всъщност това са хиляди желания, но те са обвити в опаковата с надпис "детство".
Не плачи, един ден като четеш написаното ще плачеш за днешния ден.Ще си даваш сметка що за нещастница си била, за да недоволстваш.Ами знам, мамка му, но тъжа именно за бъдещето - мамка му...или тъжа по миналото?
Опитваш се да обичаш, да мразиш, да убиеш, да спасиш душата си.Кое от всичко това надделява?Стига, ще прозвучи сектантско.
Живея в сюрреалистичен свят без капка...сън.Защо хората спят?След седмица безсъние установих, че трябва за няколко часа да се отделим от реалността, иначе светът се изтърква, всичко губи смисъл, насищаш се от живот.Докато не дойде онзи миг, за който споделя "Малкият принц" възрастните се будят рано, за да удължат дните си...онези дни, които ги доближават към края.А в младостта си сигурно са били опиянени, и вече като зрели правят грешката да изтрезнеят.Не знам.
Рискуваш да напишеш роман, за това спри.Не си мисли, че скромните ти години са достойни за томове.Всичко се побира в страничка, успокой се и се наслаждавай на творбите ти в сюрреалистичен дух...