Fuck sleep, trance is all I need!

Музиката е онова магическо място, където човек може да се подслони, далече от сивото ежедневие.Един пашкул с уютна атмосфера, която само музиката може да създаде.
Принципно за малкото си години, преминах през м
ного стилове.Мисля, че това е правилен ход, защото така успях да отсея и най-важното - да открия моя стил.А именно, това е транс музиката.Наблюдавала съм реакциите и отзивите на повечето хора от антуража ми, пък и извън него относно транса, изводът е, че не всеки разбира този тип музика.В отговор на това, твърдя, че голямото изкуство не разкрива всичките си тайни наведнъж.И тези, които не харесват или не разбират транса, трябва да са търпеливи, да оставят музиката да ги обработва, да се лее върху тях.Един ден ще чуят най-величествената музика там, където сега чуват само шум или бийтове например.Това е като прекрасно пътуване в непознати земи и магията те очаква зад всеки хоризонт!
Трудно ми е да посоча любими изпълнители, защото осънах, че в транса ми харесва всичко.Рядко се случва даден трак да не ми хареса, ценя и се вслушвам във всеки звук.
Самият стил е доста нов и за съжаление не е п
опулярен в България.Всъщност това е една доста сполучлива еклектика от няколко подстила на електронната музика.
Трансът е суб-жанр на техното и може би най-известният подстил.Родината му е Германия.Ражда се на едно парти "Age of Love", където DJ Sakin пуска трака "Protect Your Mind".Това става огромен хит и помага на транса да стане един наистина популярен жанр.


Басовете преливат от високи и ниски звуци, сякаш разредени изведнъж с просторни и спокойни мелодийки.Ефектът се подсилва от ударни кулминации и накъдрени звуци.От своя страна и трансът си има свои подстилове, като например Гоа, която е с идея по-еуфористична.
Просто стилът е част от мен, нотка към моята идентичност.За мен в тази музика се съдържа всичко, което е нужно за експресията у един човек.Има горещи моменти на еуфория, моменти на тъга, моменти на силен прилив на енергия... всички възможни чувства.
Технически погледнато, транс музиката е труднодостижимото съвършенство, защото никога няма да загуби бийта и концепцията си.Причината е, че не е масова и комерсиална.



За вярата

Преди доста време темата в един форум ме провокира да разсъждавам върху екзистенциалният въпрос - "Има или няма Бог".Заключенията си ще ги споделя и в блога си.
Любителите не ги е еня за Бога; лудите и пияниците, тези големи специалисти го превръщат в постоянна храна за преживяване.На остатъците от разсъдливост дължим привилегията, че още сме повърхностни.
Аз съм атеистично настроен човек.В миналото хората са си обяснявали "невъзможните" явления с Бог, със съществуването на свръхестествени сили.Мисля, че за времето, в което живеем, за всяко нещо са дадени научни обяснения.Религиозното чувство се ражда не от установяването, а от пожелаването на собствената незначителност, от нуждата да се оваляш в нея.В други времена боговете са изоствали хората, в сегашно, сякаш ние ги изоставяме.Твърде дълго сме битували покрай тях, за да ги жалим, винаги са били на една ръка разстояние и се е чувало как шават:дебнали са ни, надзиравали са ни, все едно не сме си били у дома...А както знаем от опит, няма по-омразно същество от съседа.Самото съзнание, че е толкова близо ни пречи да дишаме, прави непоносими дните и нощите ни.
Съвършено безполезно е да се твърди, че не съществува, когато всекидневните ни безизходици призовават реалността му и я огласяват.А ако се възрази, че може ид а е съществувал, но впоследствие е починал и като останалите?Те, безизходиците ни, няма да отпуснат ръце, ще се изхитрят да го съживят и той ще трае толкова, колкото дивенето и страха ни, колкото уплашеното любопитство към всичко, което е, към всички живеещо.Някой ще каже "Надделейте страха, за да остане само дивенето".Но за да го надделеем, за да го изличим, трябва да го подхванем в самия му принцип, с една дума да се прехвърлим на друг създател.В общи линии така може да се обясни човешката нужда-вярване.
Като заключение, ще ви споделя главната тайна в живота, а именно-няма никаква тайна, няма Бог, няма рай, няма ад.И ако попитате за какво е животът, тогава ше напиша, че е за самия живот.Смятам също, че няма грях и наказание.Съществуват постъпките ти и последствията от тях.

"Подвижни пясъци" от Красин Кръстев

Повестта "Подвижни пясъци" на Красин Кръстев е от онези редки книги, които нямат нужда от реклама.Тази книга е от онези, които са радост за читателя, който случайно е намерил този блясък из прашните рафтове на библиотеката.Всяка страница, всеки ред е пропит с житейска мъдрост.И именно това запленява.Аз съм от щастливките, които откриха това съкровище ненадейно.И понеже писателят Димитър Кирков е написал доста дълбока рецензия в предговора, ще споделя неговите слова.

Повестта "Подвижни пясъци" на красин Кръстев е ярка творба, която издържа напълно проверката на близо двете десетилетия, откакто с епояви за пръв път в нашата литература.Нейният блестящ език, мъдрост, сила на образите сами по себе си не загубиха нищо под убийствените пластове, които времето наслои и в душите ни, и над придобити вече духовни ценности.Тежки и многобройни са тия пластове - като се почне от политическата смрад, като се мине през невежеството и мизерията на масовите медии и се стигне до обществената войнстваща аморалност.Тук се прибавя и обстоятелството, че сред напълно разбития литературн живот на неколцина духовно малолетни летератори им бяха вдъхнати сили, за да оклеветят и потъпчат всичко преди тях и около тях, разчитайки очевидно, че сред общите измами, жалката митология и арогантна подмяна на стойностите ще уголемят своята творческа дребоксъщина.До голяма степен те успяха за себе си и дано да са щастливи на подарения им медиен терен.

А отдолу под трепкащите крилца на еднодневките, не едно и две достойни имена и талантливи творби изглеждат всмукани и погребани от подвижните пясъци на изминалото.Известни са дръзновените думи, че "книгите не горят", че "словото е нетленно".Но вечният живот на книгите и словото е възможен в съединение с краткотрайния човешки живот.тяхната неуязвимост се проявява чрез уязвимото наше съществуване.Скръбно и жалко е да изтлеем редом до богатства, които са ни потребни, но за които не подозираме.Ето защо е необходимо усилие - да надмогнем, дококлкото можем равнодушието, умората, разочарованието.да не се доверяваме прекомерно на цинизма, на голословното и тотално отрицание.Да припомним на забравилте, да посочим на незнаещите.Да увардим кълновете на новото, но същевременно да върнем за живот в сърцата и умовете си даровитите художествени творби от близкото минало.Новото издание на повестта "подвижни пясъци" е тъкмо такъв опит и съм убеден, че съприкосновението с нея ще донесе радостни мигове за ценителите на българското художествено слово.

Силната появи на Красин Кръстев в литературата не беше нещо епизодично.В средата на 80-те години в нашата проза се очерта подем - разгръщане на нови художествени идеи, стремително разширяване на художествения обсег и на изразните средства.Подобно беше положението положението и в други области и жанрове на изкуството, а то беше свързано с общи умонастроения, усещания и очаквания.Както и да се мъчеха управляващите да разтегнат границите на сковаващата политическа система, за да запазят позициите си, хората долавяха, че сме стигнали предел, зад който следват решителни събития.Малцина подозираха коварния замисъл на промяната, който похаби много възторзи, пропиля изблика на народните сики и доведе до отврата и недоверие.Но това е тема от следващото десетилетие, а през втората половина на 80-те свободата не беше само надежда, не беше вече предвкусване на далечното бъдеще, а осъзнато състояние, в което работеха мнозина творци.Изненади идеха и от млади, и от стари, някои дори се връщаха към свои предишни, пробвани теми, които по-рано не се бяха решавали с мярката на действителна истина.характерен пример е може би Ивайло Петров, който неколкократно, половинчато и недоизказано, се бе докосвал до насилствената колективизация в българското село, а сега обръщането към същите събития и образи от 50-те години го доведоха до върха на неговото дело, романа "хайка за вълци".

В тази атмосфера на освободеност, на несъобразяване с официални представи и норми се наложиха категорично немалко нови писатели.Не обичам понятието "поколение" в литературата, зад него се крият посредствени автори, които разчитат имената им да прозвучат като ротна проверка.И новопоявилите се прозаици бяха поколение, обединено от обща платформа или от организирано съзаклятие за превземане на "жизнено пространство".Нито пък бяха признати, титулувани, поощрявани и разхвалвани от съюзи "кабинети" и прочие високи инстанции, както неведнъж бе ставало преди с различните "поколения".Те идеха самостоятелно, като изградени творчески индивидуалности, с ярко изразен облик и предпочитания.Личният свободен избор, личното им дарование определяше техните физиономии.Така се случи, че в ония години мнозина от тия писатели дебютираха и се утвърдираха по страниците на сп."Септември",не мога да изредя всички с достойнствата им, но трябва да отбележа, че тук публикува основните произведения от бъдещите си книги прекрасният разказвач Красимир дамянов;тук излязоха първите, великолепни новели на Миглена Николчина;тук изяви необикновеното си белетристично дарование кинорежисьорът Красимир Крумов;тук Виктор пасков представи и отпечата изцло знаменитата си повест "Балада за Георг Хеник".Сред тия имена и творби неповторимо място заема Красин Кръстев с "Подвижни пясъци"

Неговата поява беше необикновена.Ръкописа на повестта ми предаде секретарката на редакцията, оставила й го литерарурната критичка Сабина Беляева.Авторът бил неин сугражданин, работел като юрист или в Бобов дол, или в радомир, или някъде наблизо.Изглеждаше странно - авторите, особено по-младите, не пропускаха важния за тях момент да представят лично плода на своите усилия и надежди.Плах и стеснителен ли беше тоя човек?Сам ли се колебаеше в качествата на своето съчинение?Или изпитваше неудобство, като предварително не е допускал то да намери място в авторитетното издание без познанства и протекции?При това предлагаше не разказ-два, а обемна публикация, за каквато обикновено претендираха безусловно утвърдени имена

Да си призная, не очаквах да намеря нещо особено в папката.Подобни папки се трупаха доста из редакционните шкафове.Но още първите страници приковаха вниманието ми.Език - богат, изложение - свободно и гъвкавко, образът на главния герой изникваше релефно.Кой все пак беше авторът?Име - неизвестно, лице - непознато, ни веднъж не се бе мяркал по литературните стъгди, нито бях срещал два реда от него в печата като заявка за литературни интереси.Не беше ли минавал обичайният прощъпалник на начинаещите белетристи?Или безспортният му талант е съчетан с висока самовзискателност, така че дебютът му да бъде увенчан с такава зряла творба?Вече бях погълнал ръкописа на един дъх и веднага го представих на заместник главния редактор на Атанас наковси.С присъщата си толерантност към младите творци, той бързо го прочете и върна папката с две думи:"Сериозна работа!"Според редакционният порядък това за него беше най-значимата похвала.решено бе повестта да се публикува изцяло.

Така словото на на Красин Кръстве само свърши работа, само проправи пътя си към читателите.А когато най-сетне, след дълго издирване, тайнственият автор прекрачи прага на редакцията, повестта му вече пътуваше към печатницата.След няколко месеца през 1987г., те излезе и в самостоятелна книга.

Аз няма да преразказвам съдържанието и да тълкувам художествените идеи на това забележително приоизведение.Ако новият читател протегне ръка към него, ако отвори очите си за богатствата му, той сам ще оцени широтата на мисленето, необикновената философска и психологическа проницаемост, смайващата изразителност на пластическите детайли, очертаващи както грозното, отвратителното, отблъскващото, така също прекрасното и възвишеното.
Ше отбележа само две неща.

Прочетена отново, повестта потвърди своята актуалност, прякото си отношение към днешната криза на ценностите, чиито прояви понасяме всеки ден."Подвижни пясъци" разкрива равносметката на един отминал живот, но писателят е отправил погледа си напред, сякаш е предусещал едно бъдеще, което "обещава свобода, а заробва" и в което "всяка промяна е само повторение на извечното".Амбицията на българския селянин Мойсей за безогледно забогатяване, деликатно съпоставена с мисията на библейския Мойсей, дава възможност на Красин Кръстев да обгледа широка палитра от трайни и измамни човешки ценности, да види злото зад маската на доброто, д апроследи как естественото "право на щастие" създава ужасяващи кумири.

Същевреммо обаче "Подвижни пясъци" е далеч от едностранчивото морализаторство, от лесните за произнасяне присъди.наистина писателят анализира прецизно анатомията на един морал, определян не от императивите на справедливото и доброто, не от съизмерване с Божяи пример, а морал, формиран от грубите потребности на делничното приспособяване и допускащ всяко деяние, подкрепяйки го с "грандиозната пошлост на чувството, че всичко е както трябва".Но той отива и по-дълбоко в душевността на героя си, достига оная уязвима същина, от която избликва копнежът за оправдавдание, отчаяното усилие намери ред в хаоса и смисъл в безсмислиците.Там в съкровените дълбини на човешката Красин Кръстев разгръща спектъра на екзистенциалните преживявания, заключен между непреодолимата скръб на съществуването и непосредствената радост от живота."...Тоя мизерен и щедър живот - подчертава авторът, - за който никого не сме просили.Животът. даден даром и отстояван с борба:объркан, лъкатушен, замиращ и избухващ отново, нехаен за формите за проявлението си, плюл в бездната, тулеща загадъчната му цел!"

Тъкмо тази обемност във философското схващане на човешкото, моралната чувствителност, острият усет за преходното и трайното, изразени с увличащо художествено майсторство, създават голямото значение на повестта "Подвижни пясъци" в нашата култура.

Димитър Кирков - "Художественото богатство, което ни е потребно"

Vicky Cristina Barcelona

Като корабокрушенците, очакващи завръщането на героя, изпратен за помощ, кинолюбителите отчаяно чакат завръщането на стария Уди Алън, който ги е разсмивал.Всеки нов филм на Алън се обсъжда трескаво, веднага щом се появи на хоризонта.
Всъщност един нов филм на Уди Алън е нещо като да получиш подарък от чудата си леля за Коледа.Никога не знаеш дали ще е скучна книга или безценно наследствено бижу.

Новият му филм "Вики Кристина Барселона" по-скоро е второто.историята започва с Вики(Ребека Хол, дъщеря на големия британски театрален режисьор Питър Хол) и Кристина(Скарлет Йохансон), две близки приятелки, които заминават за Барселона за 8 седмици, гарантиращи интересно и весело прекарване.
Познати на Вики - Джуди и Марк, живеят в Барселона и са ги поканили да прекарат лятото там, където Вики ще изследва каталонската култура за своята дисертация, а Кристина ще търси своя талант в това чудно кътче.Вики е сгодена за Дъг(Крис Месина) - красив, мил, богат, но скучен кариерист, а Кристина се възстановява от поредната си раздяла и търси авантюрата, която да й помогне да открие таланта си.
В галерия, окото на Кристина хваща ексцентричната осанка на Хуан Антонио(Хавуер Бардем).Оказва се, че това е един чудак-художник, с интересна история за своя развод.В развода му се акцентира сякаш с червен цвят - много страст и кръв.
Това е достатъчно на консервативната Вики, за да подмине тази глупост, докато Кристина е очарована.И ето тук съдбата се намесва, когато по-късно двете приятелки виждат Хуан Антонио в ресторант.И горящите в страст очи на художника докосват масата на Вики и Кристина.Но не само погледът, веднага той се насочва към тях и без романтични увъртания и свенливости, той открито кани момичета на уикенд в Овиедо, но и в леглото си там.
Следва интересен разговор, в който отговорната Вики презира Хуан Антонио и го третира като поредния досаден творец.Но Кристина това търси и е готова да се впусне в приключението.Разбира се, приятелката й я последва с идеята да я предпази от този непознат.
Може би изглежда много нереално едно младо момиче да се съгласи на уикенд с непознат особняк, но Хуан Антонио със своята директност и огромния, смущаващ чар просто хипнотизира.
И зрителят не бива да е изненадан, че крепостта на реакционната Вики е разрушена.
След нощта, прекарана с Вики, Kазановата решава, че не бива да усложнява подредения й живот и започва нова авантюра с лесната Кристина.Кристина заживява с него, докато в една нощ не се появява отчаяна, направила опит за самоубийство - рошавата Мария Елена(Пенелопе Круз).И тук наблюаваме много интересни взаимоотношения.Липсва съревнованието между двете жени, всичко е спокойно, а Кристина е просто липсващият нюанс, който е нужен за перфектната творба, в случая връзка.Тук третият не е излишната тълпа, а квинтесенцията, която прави компанията хармонична.
Безинтересният Дъг решава да направи нещо интересно, предлагайки на Вики да сключат брак именно в Барселона.И той пристига.Но пристигането му не може да измести самотата и гузната, лутаща се съвест на Вики.И животът е сякаш толкова просто нещо, че се преплитат съдбите, когато Вики вижда Джуди да се целува с мъж, който определено не е Марк.

Това е обикновената история, но има толкова много неща между редовете, зад думите, че не бих искала аз да ги разкрия.Всеки един, гледал филма, ще открие поне малка частичка от своята душа в героите.Напук на многото негативни критики, които се изляха върху Уди Алън, мога да твърдя откровено, че това е едно от най-добрите неща, което е създавал.Един филм, който е смешен и философски.Филм, който по необикновен начин разучава смисъла на любовта и желанието.Всъщност лично за себе си мога да мисля, че този филм споделя моята концепция за любовта.Тук я няма обичта-навика, няма ги баналните фрази "обичам те".Просто всичко е страст.Една освободена от всякакви клишета страст, достатъчна да поддържа огъня в хората.И сякаш Алън затвърждава Ейдриън Лайн(Девет седмици и половина).Започва се от къкрене на огъня, стига се до сюблимния момент на кипването и един ден просто всичко угасва...завинаги.И пепелта се разпилява, за да изтрие всички следи.Това не е филм, това е просто фрагмент-елемент от живота.И в същото време грее на екрана много истински.
Във филма има сексуална нотка, но Алън избягва провокативната голота на тялото и грешно разбраната еротика в тресящите се меса.Вместо това, режисьорът се фокусира твърдо зад самата идея за желанието и страстта.
Бързо се докосна сюжетът до мен.Имах усещането, че ми се представя една приказка, истински разказ за две момичета които срещат очарователен творец, който не е точно принцът на бял кон, дошъл да ги спаси от чудовища.Вместо това Хуан Антонио идва, з ада спаси Вики и Кристина от собствените им очаквания за любовта и живота.
А онова, което сами не можем да разберем за живота - моежем да научим от примера на другите.Толкова е просто.

Трудът изисква жертви!

Като творец, решил да направи стъпки в писателството на мен ми се налага да обикалям различни кътчета и сгради, за да наблюдавам хората. Целта е да събирам впечатления, да се докосна до душите им, но без да ги ограбвам. Налага ми се просто да анализирам, да размишлявам. И така, днес реших да посетя една наистина мрачна сграда - "Бюро по труда". Там времето сякаш беше спряло. Аз също спрях и започнах да съзерцавам псевдо-динамиката. Идваха и си отиваха различни хора, но ги обединяваше едно - разочарованието им. В очите на тези хора дори не беше останала тъга, а се четеше някакво примирение и отчаяние.
Там беше разположено и едно табло с име "Свободни работни места". Това представлява нещо като "стената на плача". Тук обаче не се редят вярващи, не се редят и студенти. Вярата отдавна е прекършена. Но всички се спираха там с пламъче надежда, поглеждаха дълго, размишляваха и...накрая си тръгваха. Други намираха нещо подходящо за себе си, но отново нещо липсваше сякаш. И идваше самоутехата.
И ето сега символизмът...на тази стена имаше машина за изтриване на обувките, от онези старите. Да, защото тези хора газят в калта, отчаяно плуват и търсят бряг, защото въртопът ги засмувка.Това е една истинска игра на "Сървайвър". А целта е да оцелееш.
Това бюро е една спирка на фрустрацията. Спирка, която е предназначена за отритнатите и отхвърлените, за нежеланите, които едва-едва протягат още ръка и търсят изход. Тук разговорите за "Какао бийч", "Любовта и изневярата", "Ренесансът" и прочие, са просто нещо ирационално, дори смешно. Как бихме желали тези хора, търсещи си работа там, да се извисят духовно?! Та те са попаднали в клопката на битовизма бързо, без да усетят.
Това са може би хора, които са работели за "милата ни" родина. Това са хора, които са изградили фундаменталната "клетка на обществото". Може би са хора, които са имали у себе си повече от другите, хора, които са търсили начин да изявят потенциала си...и все още се лутат, търсейки го в обявата. Говоря в минало свършено време за всички тези хора, защото това бюро е един recycle bin. И само едно кликване може да те отпрати в небитието.
По дрехите им се долавя някогашната мода и скромно имане. Но всичко е в миналото, присъства само лек нюанс на някогашна гордост.
И тук изникват въпросите, чия е вината и се излагат купища статистики и цифри. Не ме интересуват процентите, сумите и показателите. Интересува ме емоцията у тези хора.Интересува ме как може да се живее по този начин. А докато отговорният за този казус си пече телесата на Куба, дали изобщо му хрумва тази картинка?!
Съвременният живот по принцип е слабо разположен към подобни форми на нагласа - забелязала съм, че се дава предимство на действието, на големите проекти, на ентусиазма - човека устремен напред, човека с вперени в хоризонта очи, човека гледащ право пред себе си,Издържливостта, инициативата, блясъкът, триумфът прокарват прекалено ясния път на еидн прекалено образцов живот. А в същото време благочестиви лъжи люлеят приспивно мечтите на всички онези, които тъпчат и затъват в кал, изгубените илюзии на хилядите отхвърлени, които са дошли по-късно, които са оставили замалко чантите си в онзи тъмен коридор там и са поседнали, за да изтрият потно чело. В един момент тези хора нямат нужда от извинения, съжаление и носталгия. Просто представат да вървят напред, което не означава, че не напредват. Означава, че потеглят отново, че са пристигнали, а не виждат какво биха могли да направят по-нататъка. Нищо повече от едни смътни сенки, твърдо ядро от безразличие, безизразен поглед. И не бива да съжаляват за съдбата си онези, които се движат почти механично в свят, в който всичко е старателно обмислено и подредено - че се качва в автобуса , слиза на точно определената спирка.Че, като кукла влиза в учреждението, което работи, да стигне на определен етаж, да влезе в определена стая и да седне на определено бюро. Хората, които видях, ламятаха именно за това. Това е нещо като поучителното изречение "Плачех, че нямах обувки, докато видях човек, който нямаше крака".
Някои ще кажат, че имало и по-лоши неща в живота. Не, няма!Точно тази фаза е най-фаталната. Недоимикът, безработицата и безизходицата водят до онова "най-фатално нещо". И моята Weltschmerz (мирова скръб) не е хиперболизирана. Това е просто реалността.Една студена реалност, в една студена, сива сграда със сиви лица. Сграда, в която се предлагат топли напитки, за студентите души, за да се размине алегорията "студена вода за студена душа"...
C'est la vie!