wertyusa

Смирение, мисля, че е думата.
През по-голямата част от времето възприемам живота като псевдо-имитация на любимите ми книги или филми (не съм се объркала, така мисля, не обратното) . Има малки проблясъчни моменти, когато в псевдото се ражда нещо истинско. Днес беше такъв ден. Този ден се яви като практическото потвърждение на една идея от книга, на която бях се възхитила доста. Попаднах в същата ситуация. Идеята беше, че виждаме в "инвалидите" диагнозата, лесно казваме, че някой е физически и психически негоден, но малцина са прозряли истината, че човешката душа, независимо в каква психика или тяло живее...тя остава непокътната.
Споделям този ден тук за себе си като една бележка. Искам да се връщам в това запечатано чувство, когато дребните агресивни страсти на псевдо-ежедневието се опитат да ме хванат в капан. Защото днес аз напреднах доста във възпитанието на чувствата си. Тя ми помогна.
Става въпрос за една глухоняма жена. Живее с родителите си един асоциален и беден живот. Не умее да пише, не чете, не владее езика на глухонемите. Ръцете й изглеждат мръсни, защото е белела орехи. Не се отвращавам от тези ръце. Възползвали са се от нея може би десетки пъти. Изгаврили са се с нея, защото чисто инстинктивно слабият трябва да бъде мачкан. Знам, че е плакала и се е почувствала унижена. Това, че е глухоняма не я лишава ЗА СЪЖАЛЕНИЕ от чувството на срам. Забременяла е. Започва да ражда в болница. Онази институция, която се асоциира с висша форма на хуманност я възприема като някакъв си там изрод. Знаете, когато хората са зад бюро или са облечени в униформи добиват особено самочувствие. Рутинно си свършват работата и тя бива отделена от детето си, защото детето се нуждае от специални следродилни грижи. Разбира се, никой не се занимава с това да й обясни къде е съществото, което тя 9 месеца е очаквала, носила и усещала точно под сърцето си. 3 дни е затворена в изолаторно отделение, влизат за няколко минути да й направят манипулации и си излизат. Представям си тези нейни 3 дни. Какво ли е събрала в душата си през тези 3 дни? Представям си и ми става тъжно, ядосвам се, плача. Влизала е в други стаи, сочела е там бебета и с жест показвала себе си, а другите майки погнусени, отвратени и уплашени не можели да спят после цяла нощ. Тя е представлявала заплаха за тях, понеже притежава чувства, а не притежава слух и говор. Агресията ми обаче се засилва, когато разбирам, че някакъв си персонал решава автоматично да изпрати това новородено в дом за изоставени деца с някаква си там телефонна уговорка със социалните служби. Без никакво информирано съгласие, без още родителите на тази жена да са се намесили. Да, само защото техните медицински очи възприемат глухонямата жена като едно "мучащо добиче". В тези техни очи дори няма любопитство да видят евентуално какво би било взаимоотношението между майката и детето. В този ред на мисли се чудя колко ли деца по този начин са оставени без майка и колко жени съзнателно и диктаторски са били лишени от шанса да проявят онази своя уникална майчина интимност с детето си. Колко жени с нощи се питат къде е детето им?
Душата й не е глухоняма, тя пита!
Не мога да ги опиша...с изпъчените си фигури, с незаинтересуваните си лица, със забързаните си крачки по болничните коридори, абсолютно убедени, че нещастието тях никога няма да ги сполети, богове на човешките съдби, застраховани в униформите си.
По някаква случайност или може би шах на случайността е трябвало да потвърдя на практика изградените си идеи и ценности - попаднах в тази случка. Преди месец бях прочела "Писма до Сам" на Даниел Готлиб.
Малка дигресия.
Даниел Готлиб е уважаван психолог, който в много млада възраст, вследствие на автомобилна катастрофа, остава парализиран от врата надолу. Страданията в живота му следват една ужасна хронология, в която изгубва жена си и сестра си, а единственият му внук има аутизъм. Внукът му се казва Сам, а "Писма до Сам" са възгледи за различни страници от човешкия живот, които Готлиб споделя и адресира до Сам. Този психолог, освен, че е психолог по образование през целия си живот получава емоционални провокации и удари. Ще го кажа така: ако има нещо, наречено енциклопедия на чувствата, то Дан Готлиб познава всеки ред от страниците до съвършенство. В едно от писмата си споделя за една негова пациентка-шизофреничка. Когато се е занимавал с нея все още не е бил парализиран и е работел в психиатрична клиника. Ражда се тогава дъщеря му и той решава да представи новороденото на колегите си в клиниката. Забелязва в един ъгъл шизофреничката и нейния странен поглед. Доближава се и подава бебето на нея. Последва нещо, с което аз се сблъсках днес. Прочетете него, защото аз сега едва ли ще се справя с моята случка.
Експериментирах, бях любопитна, за разлика от изтърканите емоционално. И случайностите явно експериментираха с мен. Както и да е. Държах да видя първата връзка между глухонямата (а за някои и душевно болна) майка и детето. Държах и скептиците да я видят. Бях много убедена. В главата ми естествено се въртеше Готлиб.
Тази жена имаше детски поглед, асоциалността й явно е оставила у нея онази детска наивност и чистота. Очите й се изпълниха с блясък в мига, в който зърна детско одеалце. Тя пое детето точно както едно дете би поело бебе, с плаха и трепереща неувереност, придружена с вълнение. Досега не бях виждала толкова деликатен допир, погали го с такава нежност, че май-нямам достатъчното въображение, за да мога да го сравня с нещо. Беше истинска майка, дори нещо повече. Съзерцавах проявлението на сакралност. Веднага го целуна и се разплака. В онзи момент и аз щях да направя същото, но ми се случи по-късно, когато преосмислих всичко това. Тогава бях всцепенена. Сега може да звучи много сухо, много безсмислено, но не знам какво специално се случи днес, там. Беше между тях, между една майка и едно дете. Легна си и го постави до себе си, с часове го гледаше и се смееше. Не го гледаше като играчка и кукла, аз знаех, че в онзи момент тихичко с погледа си тя прошепна на бебето, че ще го пази от всичко и всеки.
Тя се опитваше да ми обяснява или пита нещо, заболя ме, когато не успявах да я разбера. Боли ме все още днес, малко по-късно, че не мога да й обясня и аз на нея колко много ми разказа всъщност тя. Никога няма да мога да й благодаря, но тя преобърна нещо в мен. Не ме е срам, че с часове необяснимо плача. Не предполагах, че и няколко шоколадови вафли ще успеят да ме разплачат също. Родителите й, много бедни хора, днес са пропътували път и са й донесли сладки неща. Беше разпръснала шарените опаковки около себе си. Тя се радваше и ми показваше родителите си. Като децата, които се радват, че идват да ги приберат от детска градина, с гордост ми ги сочеше.
Започвам и да разбирам онова необяснимо чувство, което ме разчувства. Именно онази вродена грижа, която получаваме от близките и която даваме на близките си. Онова толкова мило и деликатно чувство...не е инстинктивна обич, нещо повече е, затова плача. Твърде истинско за тук. Необяснимо е. Трогателно е.
И май не се чувствам смирена, чувствам се наранена, защото днес емпатизирах, влязох в душата й и почувствах хладнината и презрението на другите, които не искаха да погледнат в детските й очи...там беше всичко.